Георги Мишев – между писането и екрана

Георги Мишев – между писането и екрана

„В началото, изглежда, беше прозата, разказите, новелите. Усещах, че в разказването трябва да се чистят дългите описания, да се внася някаква динамика. Стилът на дядо Влайков в прозата вече бе старомоден. Като четях Йовков, усещах, че и той се измъчва донякъде при описанието на героите си, че чисти подробностите и от това прозата му просветва, става рисунка. Това вече е крачка към киното. Без да зная още какво е сценарий, усетих, че и разказът може да послужи за кино. Спомних си, че като гимназист четях томче френски разкази и една история за малката Лот ми се видя от началото до края като филм. (Години по-късно видях, че бяха я направили на филм.) Това са моите първи усещания за киното като по-голяма форма на литературния разказ. Разказите на Йовков много приличат на сценарии, но по негово време киното у нас е било почти непознато, та никой режисьор не го е търсил. По-късно неореализмът в киното, дошъл от литературата, започваше обратно да оказва влияние върху литературата. Някои автори в Италия, във Франция творяха нова проза като за кино – „Чочарка“ на Моравия е роман, написан за филмиране, примери много. У нас нещата вървяха по-бавно.“ [...]

Триъгълникът „Козият рог“

Наистина в късометражното кино или за телевизия се случват повече такива варианти (да припомня филма от 1952 г. „Под игото“ на Дако Даковски и сериала от 1990 г. на Янко Янков), но „Козият рог“ е нетипичен казус и напоследък сблъска разнопосочни мнения. Което възприемам като назряла ситуация да се преосмислят и трите произведения (разказът на Николай Хайтов от 1967, филмът на Методи Андонов от 1971 и филмът на Николай Волев от 1994 г.), може би прекалено утежнени от утвърдени стереотипи на възприемане. [...]

Формулата „Синелибри“. Разговор с Жаклин Вагенщайн

Както всички хубави неща, стана напълно случайно. И някак съвсем естествено поради факта, че тази връзка е органична, винаги е била част от нашата дейност като издатели, както и заради връзката на семейството ми с киното и литературата. Трябваше да отбележим 25-ата годишнина от създаването на издателство „Колибри“ – сега е 35-ата годишнина на „Колибри“ и 11-ата годишнина на „Синелибри“ – и решихме да е с нещо по-различно, да покажем 14 филма, заснети по литературни първоизточници. [...]

Между два свята

Филмът на Христо Христов и Тодор Динов е фокусиран най-вече около образa на Рафе Клинче в романа на Димитър Талев „Железният светилник“, който изработва иконостаса за новата църква в Преспа. Това според мен обяснява и заглавието на филма. Другото обяснение е, че именно иконостасът е най-фината и може би последна граница вътре в сакралния хронотоп на църквата. Границата, която разделя „Светая Светих“ – олтара, от наоса – основната част от вътрешността на храма, в която стои божият народ. [...]

Между дума и образ в анимационното кино

За разлика от повечето случаи, в които авторите изграждат своите сценарии върху широкото поле на живота, вдъхновени от реални случки, персонажи, сънища или лични преживявания – работата по екранизиране на поезия е съвсем различна територия. Тук вече не стъпваш върху реалността, а върху нещо, което е било веднъж сънувано от някой друг. Поетичният текст е вече завършено артистично намерение, кристализирала визия, през която е минала нечия мисъл, чувство и образ. [...]

Отблизо с Майкъл Маккел

„Създаването на филм е пълно с препятствия – как ще го финансираме, има ли пазар. Когато някой напише книга, той отговаря единствено пред себе си. Да, на някакъв етап трябва да се печелят пари, но за разлика от киното, има по-малко причини разказването на една история да бъде прекъснато. В днешно време литературата често служи като предварителен ориентир за публика, която ще си купи билет или ще гледа нещо онлайн. Разказвачите винаги ще вдъхновяват други разказвачи...“ [...]