Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Проф. д.ф.н. Цочо Бояджиев е философ, преводач, поет и фотограф. Преподавател във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, има специализации в Кьолн, Берлин и Тюбинген, в Будапеща и Рим. Директор на Института за изследване на средновековната философия и култура. Член на Европейската академия на науките и изкуствата във Виена и на Обществото за изследване на средновековната философия в Лувен, както и на Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Съосновател на Европейската висша школа по антична и средновековна философия. Автор на многобройни научни трудове, преводи и поетични книги.

Каква беше вашата среща с фотографията и как стигнахте до нея?

Бих откроил три начала: когато в ученическите години започнах да снимам с подарената ми „Байрета“; когато няколко години по-късно сам започнах да копирам снимките в скромната ми лаборатория; когато след известно прекъсване се върнах към фотографията вече в дигиталната епоха. Първоначално желаех само да придобия някакви умения, но постепенно започнах да гледам на фотографията като на визуален език, на който могат да бъдат изказани истините за основанията на нашия живот. Потърсих учител и имах щастието да срещна Николай Трейман, от когото продължавам да се уча.

Как се променят през годините темите, които ви интересуват?

За добро или зло, аз съм тематично всеяден – снимам всичко, в което откривам „фотографското“. Само не ме питайте какво е „фотографското“ – не мога да го дефинирам, но когато е налице, го разпознавам.

Кои са вашите герои? Кой е вашият жанр днес? Какво обичате да снимате? Имате ли пристрастия към репортажната фотография? Или предпочитате пристрастията да не си личат?

Предизвикателството за мен е да откривам необикновеното, чудото в наглед тривиални сюжети. В този смисъл предпочитаният ми жанр е уличната фотография. С тази уговорка, че този тип фотография, която се опитвам да правя, се различава от репортажната. Репортажът е засвидетелстване на нещо, което е самó по себе си значимо. В моята фотография сниманото придобива значимост в акта на снимането: с насочването на камерата, с избора на онова, което снимаме, ние го оценностяваме, признаваме неговата уникалност, изтръгваме го от царството на баналността и усреднеността.

Как се промени фотографията у нас през последните години? Свидетели сме как дигиталните технологии измениха начина на работа на всички, но в същото време се появиха и съпротивителни сили. Все по-често младите фотографи се връщат към аналоговата фотография като вид съпротива на това, че всеки днес снима, че снимането стана прекалено лесно и достъпно.

В самата идеология на фотографията е включена леснината и достъпността. Да си припомним рекламата на „Кодак“: „Вие само натиснете копчето, всичко останало ще направим ние“. Модерните камери като че сами се грижат за получаването на приличен визуален продукт. Качествата, уменията, интелектът на снимащия все по-слабо влияят на резултата. Завръщането към аналоговото снимане и към така наречените благородни процеси има за цел реабилитирането на автора, а с това и препотвърждаването на статуса на фотографията като изкуство.

Как се промени вашият начин на работа през годините? Има ли нещо, на което се съпротивлявате, срещу което се борите?

Възможността при дигиталното снимане да проследиш непосредствено и при нужда да коригираш условията, при които възниква фотографският образ, е огромно предимство, но в някакъв смисъл и проклятието на цифровата фотография. Снимащият дигитално е по-безотговорен, разчитайки добрият кадър да се открои сред многото изпробвани. Понякога, преглеждайки архива си, се удивявам колко безсмислени и ненужни неща съм снимал. Това откритие е много болезнено. И аз се уча на своего рода визуална дисциплина – да вдигам фотоапарата само тогава, когато имам сериозно основание да го правя.  

Виждате ли нови посоки за развитие – за добро или лошо, във фотографията през следващите години?

Имам опасения. Например от получаването на фотографски образ чрез разкадрирането на видеоклип. Или от драстичната обработка на първоначалния кадър. Или от безцеремонната намеса на изкуствения интелект. Фотографията предполага спазването на баланса между ефекта на реалността („това наистина е било“) и специфичния визуален език. Бъде ли нарушен този баланс, не можем да говорим за фотография. Въпросът е донякъде морален. Пита се доколко снимащият е готов да отстоява спецификата на фотографския „жаргон“, доколко е способен да избягва съблазънта от използването на нефотографски изразни средства. Трябва да призная обаче, че аз самият с охота прибягвам към хибридни форми, търсейки смисловото съответствие между поезията и фотографията.

Изследвате миналото, а снимате настоящето. Как фотографията се допълва с научните ви интереси и дори с поезията? Разбира се, това са различни полета, те може и изобщо да не са свързани. Но като че ли днес най-интересните неща и в науката, и в изкуството се случват на границите, там, където има синтез между различните дисциплини, а също и между изкуството и науката.

Предизвикателството е в недопускането на превръщането на поетичния текст в словесен преразказ на снимката или на последната във визуална илюстрация на литературния текст. Сега се опитвам да пиша стихотворения, въодушевени от световни фотографии. Наричам ги фотограми.

За вас октомври и ноември са богати на събития: изложба в галерия „Синтезис“ в София, премиера на книгата ви с Николай Трейман „Снимащият човек“ и поетично четене на 18 ноември. Каква връзка търсите между стиховете и фотографиите?

Свързващото е светлата меланхолия, усещането за изплъзващото се време, за мимолетното докосване до нещо, което е било и което никога повече няма да бъде.

Били ли сте някога разочарован от фотографията – от това, че тя не може, или че в много малка степен може да оказва влияние върху света, в който живеем?

Никога не съм натоварвал фотографията, впрочем и поезията, с очакването да промени света. Ако това все пак става, въздействието е косвено, по начина, по който естетическото моделира моралното и социалното. Разбира се, има разлика според жанра, но нашата работа е да направим хубава снимка, а ако тя промени към добро обитавания от нас свят, толкова по-добре.

Има ли случаи, в които не вдигате фотоапарата? Кога сам се спирате?

Опитвам се да не престъпвам границата, отвъд която сниманият не би желал да ме допусне. Не ми допадат сюжети, разчитащи на екзотични персонажи. Не търся шоковия ефект и не снимам естетически неприемливи неща. Преди време попаднах на такъв сюжет: стена, облепена с некролози, а между тях пощенска кутия. Снимах, но тази снимка ме отвращава и не съм я показвал на никого.

Как фотографията променя фотографа? Прави ли го по-наблюдателен? Какво му дава?

Фотографът без съмнение е по-наблюдателен. Той е ловец на мигове и затова издебва момента, когато условията за сполучливия кадър са най-благоприятни. „Дебна аз една къща“, каза веднъж един приятел и поясни: „Чакам Онзи да пусне подходящата светлина“. Но фотографът е наблюдателен по особен начин. Той наблюдава с любов, с възхищение и преклонение пред обекта, но и с малко тъга, защото срещата с чудото е мимолетна.

Фотографите често споменават за лекотата, с която вдигат фотоапарата в началото на кариерата си, и за колебанията след години работа. С времето вие как се променихте – с лекота ли разпознавате кога трябва да се вдигне фотоапаратът, или все повече се колебаете, давате си сметка, че това вече сте го правили, ставате по-взискателен към темите, към ситуациите…

Това е проблемът на всяко творчество: как да не повтаряме онова, което вече сме правили, но да останем верни на себе си. Ако е вярно, че разказваме все една и съща история (откъде идваме, какви сме, къде отиваме), как да надмогнем досадното клиширане.

Какви фотографии харесвате вие?

Такива, които казват повече от онова, което е непосредствено видимо. Бих използвал етикета „сюрреализъм“, но в буквалното му значение „повече-от-реализъм“. С две думи, такива, които показват реалността, но и онова в нея, което я надхвърля.

Имате ли снимка, която не сте направили? И за която се сещате?

По-интересно е, че в Италия пропуснах разтоварването на стоката пред месарски магазин. Дребно момче поемаше гигантски бутове и аз помолих шофиращия колата да спре, но той отказа. Дълго жалех за този пропуск, но след време в друг град попаднах на същата ситуация и този път направих снимката. А иначе всеки фотограф ще каже, че най-добрата му фотография е тази, която не е направил.

Въпросите зададе Оля Стоянова