Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Нощите на един самотен вестоносец“, 2017 г., режисьор Андрей Кулев, сценарист Николай Грозни. В ролите: Китодар Тодоров, Насо Русков, Сибила Серафим

Добре направените филмови адаптации са истинска наслада за ценителите на взаимоотношенията между литературата и киното. Филмът „Нощите на един самотен вестоносец“ на режисьора и аниматор Андрей Кулев е поредното доказателство за това. Екранизацията по разказа „Влажните нощи на един самотен вестоносец“ от сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици“ на Николай Грозни е експериментална и мистериозна като заглавието на книгата и изобщо като личността на автора, живял четири години като будистки монах в Индия. Някой би казал, че Николай Гроздински е особен, но истината е, че това би било само добра „подправка“ към творчеството му. Особен е и филмът, който представяме.

Сюжетът ни повлича в пространство между действителността и легендата, между времето и безвремието, където особнякът пощальон Незаспал Несъбуден (Китодар Тодоров) се впуска в приключението да чете и преживява писмата, които никога не са стигнали до своите получатели. Музикантът Напушен Песнопойни (Насо Русков) е единственият приятел, с когото той може да сподели тайните, трагедиите и радостите на своята епистоларна страст. Пощальонът все повече потъва в света на пожълтялата хартия и мастилото, а неговият приятел се опитва да му помогне, но дали ще успее, дали някой действително може да помогне на друг човек в колективния сън на битието и всъщност има ли вестоносецът нужда от помощ?  

„Нощите на един самотен вестоносец“ е филм химера, хибрид между игрално и анимационно кино, който ни спуска в тъмнината на фантазията и несъзнаваното, за да изгрее среднощ заедно с лунните лъчи. Дълбока лична констелация от чиста чувствителност и поетични размишления, от реалност и съновидения, които се оформят в обща сплав, както действителността и вътрешният свят се претопяват и образуват съзнанието ни. Неотворените писма са своеобразни кутии на Пандора, които отпращат във възможните неслучили се светове и в случилите се невъзможни копнежи и мечти на хората, които са ги изпратили, а също и на тези, които не са ги получили. Незаспал Несъбуден връща вехтите думи от отвъдното обратно в живота. Един акт, който неминуемо ми напомня за документалния филм „Без слънце“ на френския режисьор Крис Маркър, който ни казва, че отдаваме прекалено много внимание на осъщественото за сметка на онова, което никога не е видяло бял свят, макар чисто количествено последното да превъзхожда многократно първото.

В Долината на падащите облаци, където се развива действието във филма, царят закони, които влизат в екзистенциално противоречие с обичайната постройка на съвременния ум. Кметът на селото е окачил табела на вратата си: „Работата не е ваше задължение. Оставете всяко бреме в ръцете на съдбата. Чакайте смирено небесно вдъхновение и в пълното безумие ще блесне красотата“. Именно това състояние е достигнал Незаспал Несъбуден. Той решава да отиде отвъд, да погледне бездната в очите, да види невидимите контури на събитията в тяхната амалгама от минало-настояще-бъдеще. В това състояние на духа между падналото дърво и змея, между метеорологичните условия и „едролюспестия кривокрак дъждовен ветрояд“ няма съществена разлика, понеже космосът е лично възприятие. Надреалност и сюрреализъм. Съзнание за вселената като отворена за интерпретации всеобща територия на въображението.

Филмът на Андрей Кулев е минималистично и автентично тълкувание на оригиналния текст, което за пореден път показва, че новият киноезик често се изгражда в късометражния формат. Китодар Тодоров и Насо Русков (фронтмен на банди като Babyface Clan и Les Animaux Sauvage), който е и автор на музиката във филма, сякаш са дошли в нашето измерение именно от Долината, за да споделят как върви животът там.