Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

– Много харесвам малките галерии за съвременно изкуство в София – сподели чуждестранна гостенка в галерия ИСИ-София.

– Да, и аз се радвам, че ги има. Но…

Припомних си времето, когато ги нямаше. Когато артсцената тепърва се изграждаше – с появата и изчезването на малки средища на съвременното изкуство, всяко оставило своя принос в развитието ѝ. Помня ги, или поне си мисля така. Как ги помня, с какво ги помня… Проблясват откъслечни образи, отделни събития, творби, хора – преди да направя усилието да ги подредя в имена, времена, места, за да ги превърна в история. Тяхната и моята.

Изложбата „С какво помним?“ (16 октомври–14 ноември 2025) е втората от поредицата, свързана с 30-годишнината от основаването на Института за съвременно изкуство в София. В нея участват петима от членовете на ИСИ-София, избрани чрез жребий: Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Мартин Пенев, Недко Солаков, Красимир Терзиев.

Темата за паметта минава през целия юбилеен проект, озаглавен „Паралакс акция. Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме? И защо няма да се върнем там, откъдето сме“. Цялостната концепция е на Ярослава Бубнова и настойчиво задава въпроси. Неочаквани, изненадващи със своята конкретност, внасящи смут у зрителя, докато разглежда „отговорите“ на художниците. В първата изложба, с куратор Правдолюб Иванов, въпросът беше „Помним ли това, което сме забравили?“. А втората предлага да се замислим и с какво помним…

„Ако при човека паметта е на невронно ниво, то с какво помни човечеството?“ – този въпрос е в началото на кураторския текст на Яра Бубнова. За да базира изложбата на изследвания върху паметта за миналото, историята, културата; за да открои съпротивата на културната памет на официалните наративи; за да предложи маркери на персонални взаимодействия с миналото в настоящето.

Лъчезар Бояджиев представя проекта си „Око“ за българския павилион в 58-ото венецианско биенале през 2019 г. Показва макет с разпределение по зали и текст, който обяснява какво и защо е включено в тях. Този негов проект е своеобразна история в историята, напомня нередовното участие на България във Венецианското биенале, което стои като травма в паметта на артистичната ни общност. И същевременно прокарва и връзките на българското изкуство с международната сцена в миналото, но именно през неговия поглед и опит.

Красимир Терзиев представя двуканалната си видеоинсталация „Един филм“ от 2004 г. Забележително произведение, в което 50 статисти, облечени в костюми от различни епохи, очакват в Киноцентъра да започне снимането на филм. Същността е в самото това очакване, в което героите непринудено общуват помежду си и така произволно съчетават фрагменти от времена, конфликти, драми, епоси, социални различия, а в частност и смътни спомени за гледани някога филми. Променило ли се е това произведение за мен след две десетилетия нови натрупвания, се питах в изложбата.

Също както и пред „Преходен вестник“ (2016) на Красимир Терзиев. В неговите пет тематични броя са представени само снимки от публикации във вестници от периода на прехода в България. Зрителят трябва да възстанови или да си измисли текстовете под тях. Помним чрез образи, факт, но за какво говорят те сами по себе си и как могат да се интерпретират след време, когато неизбежно настъпва забравата.

„Забравяйки (началото)“ (2022) е живописна картина на Недко Солаков. В обичайния си (себе)ироничен тон художникът представя индивид, решен сякаш да „сортира“ своята памет. Да махне излишното, да избере какво да помни и какво не – като съзнателен и рационален процес. Всеки го прави, струва ми се, и може би успява, поне до момента, в който някой забравен спомен внезапно го връхлита…

По своему артистично безпощаден е отговорът на въпроса „С какво помним?“ в „Деутеростом“ (2025) на Мартин Пенев. На старинна закачалка виси модна дамска чанта със странна форма, пробита хоризонтално и с позлатена вътрешност. Текстът пояснява за двата отвора, които се формират в ембрионалната фаза при деутеростомите, сред които е и човекът. Първо е анусът, а после устата – и чрез тях общуваме със света. Тялото помни, (ни) напомня художникът…

„Имах идея, но не тази“ (2022–2023) е поетичното, красиво и измамно произведение на Правдолюб Иванов в изложбата. В него материално убедителен е само бетонният кръгъл противопаркингов елемент, изтръгнат от основата и съответно от функцията си. Той е пробит от изящен метален стълб на растение, който завършва с изящно цвете от стъкло. А дървената скара, върху която са положени, всъщност е от мрамор.

Тези две произведения се оказаха за мен своеобразна препратка към друга изложба – Entities в галерия „Аросита“ (14–27 октомври 2025). Самата галерия е от малките, но много важни пространства за съвременно изкуство в София. В случая то е превърнато в цялостна инсталация, като произведенията на Ивелина Иванова и швейцарското артистично дуо Fuerer Nielsen (Сонжой Нилсен и Андреас Фюрер) смислово, а и визуално минават през всичките му нива.

Текстът на куратора Станимир Стоянов също започва с въпрос: „Съществува ли ясна демаркационна линия между дигиталното и реалното, между човешкото и машинното?“. После констатира и задава друг въпрос: „Днес нашите тела са хибридни, а мислите ни са алгоритмични. Ние „чувстваме“ през машините, а те „мислят“ вместо нас. Но дали това е краят на човешкото, или просто още един негов стадий – ново разклонение на ризомата…“.

Именно като ризома, като мрежа от преплетени взаимовръзки между дигитално, материално и природно е построена изложбата. Без център, без йерархии и без „правилна“ перспектива, както се посочва текстът. Ритъмът задава видеопрожекцията на Ивелина Иванова върху стената с нишите в галерията. Забързани дигитални образи в нишите пречупват реалността в отношения, противоречия и потисничества между живи и неживи обекти. Срещу тях в залата е купчина от възглавници емотикони, озаглавена Good News Only на Fuerer Nielsen.

Пред стълбището е тяхната водна инсталация с преплетени кабели My First Fountain (2), а на площадката под него е Untitiled – наглед разпаднал се бял пластмасов стол, който всъщност е от метал. И сякаш няма как да не постави въпроса за трайността на тези материали в средата, в която живеем сега, а и в необозримото бъдеще.

На второто подземно ниво кабелите „захранват“ голямо червено сърце, което виси от тавана – Cherry на Fuerer Nielsen. А на пода са две купчини с пръст с технологични остатъци от серията organicSpam на Ивелина Иванова. В едната от тях е посадено растение, чието цвете на върха се прожектира на миниатюрно екранче. Вижда се как цветето напъпва, разтваря се, посещава го пчеличка…

„Човекът вече не е господар на света, а само една временна форма на организация – крехка, преходна, част от мрежа от по-дълготрайни, нечовешки структури“, пише в текста си кураторът. И предполага, че „това е новата форма на свобода: не да владееш света, а да кооперираш с него“.

Изложбата Entities в „Аросита“ е част от по-големия съвместен международен проект LOOK – Ecology and Technology, който се провежда за четвърти път тази година, като включва и още пространства в т.нар. каре в района на Националната опера: Little Bird Place, Depoo, Charta, витрината Posta...

Вероятно те са сред очаровалите чуждестранната посетителка малки галерии за съвременно изкуство в София. А разговора след моето „Но…“ продължих с думите:

– Нямаме музей за съвременно изкуство. Който да убеди широката публика, че изкуството, което тези малки галерии показват, е значимо и стойностно. Засега те са предимно за ценители.

Музеят дава знания и натрупва културна памет в обществото. И липсата му у нас се усеща все повече – като дупка в паметта, която неусетно се превръща в пропаст.