Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Принцеса Мононоке“, 1997 г., Япония, режисьор Хаяо Миядзаки – на голям екран

Спомням си първия път, когато като дете случайно попаднах на „Принцеса Мононоке“ по телевизията. Вървеше сцената с подивелите глигани, обгърнати в кал и кръв, една пулсираща маса от треперещи тела, от чиито очи излизаха червени паразити. Бях шокиран и дълбоко смутен. Образът ме преследваше дълго след това, защото беше безкомпромисен и напълно безпрецедентен за диетата ми от лесно смилаеми детски филмчета. Дотогава не бях виждал анимация, която да си позволява да бъде едновременно поетична, философска и безпощадна. Това бе първият ми досега с Хаяо Миядзаки и студио „Гибли“.

Тази година „Принцеса Мононоке“ се завърна на големия екран в 4K реставрирана версия. Филмът е възстановен от оригиналните 35-милиметрови негативи под надзора на дългогодишния оператор на студио „Гибли“ Ацуши Окуи. За успокоение на всички, които са попадали на кошмарно пластмасови реставрации, тази блести с наситени цветове и видима зърнистост и запазва духа на рисунката. Да преживееш шедьовъра на Миядзаки на голям екран е истинска панорама от светлина, сенките по листата, проблясъците по броните и грациозните движения на Духа на гората са по-живи от всякога. Дори музиката на Джо Хисаиши се усеща по-дълбоко, сякаш зрителят е на разходка в приказен свят. Това не е просто техническо обновление, а възраждане, възможност да се преживее филмът така, както е бил замислен.

В „Принцеса Мононоке“ Миядзаки ни пренася в късния период на Японското средновековие. Младият принц Ашитака, белязан от демонично проклятие, напуска дома си в търсене на изцеление. Пътят му го отвежда до границата между хората, които строят света наново, и духовете на гората, които се опитват да го запазят такъв, какъвто някога е бил. Там той среща Сан, момиче, отгледано от вълци, както и госпожа Ебоши, предводителка на Железния град. Двете жени са в сблъсък на живот и смърт, но между тях се разиграва един по-голям конфликт – този между индустриализацията и естествения ред.

Подобно на Толкин, Миядзаки използва красотата на природата, за да разгърне нейната крехкост. От една страна, индустриализацията е освобождение от оковите на произвола, но тя е и отдалечаване от първичното. Железният град се е посветил на прогреса, но под дима се е спотаила умората на самоунищожението. Дори Ашитака, смелият и благороден герой, остава безсилен пред проклятието, родено от човешката намеса. Гората, от друга страна, нарисувана с невероятна щедрост, е не просто фон за тези драматични събития, а живо същество, което диша, пулсира и страда. Всеки шум на паднало листо, всяка струйка мъгла носят усещането, че наблюдаваме нещо одухотворено. В света на Миядзаки гората често е храм на тайните, а нейните духчета са отражение на божественото. Анимизмът тук не е религия, а уважение към чувството, че пристъпваме в чужд дом.

Сред всичко това стоят Сан и Ебоши. Едната е родена в света на барута, другата – в окървавената пещера на вълците. И двете са силни жени, освободени и надмогнали чуждата власт. Те не са прости символи, а светове, които са различни страни на една и съща монета. Едновременно способни на разрушение и на сътворение, както всички герои във филма. На второ гледане става още по-видимо, че „Принцеса Мононоке“ не е просто притча за доброто и злото. Филмът изобилства от хора и същества, които търсят смисъл спрямо условностите, в които се намират. Всеки герой има ясно определен морален център, дори онези, които рушат, го правят с вярата, че създават. Сан и Ебоши олицетворяват една и съща стихия, в техния сблъсък няма омраза, присъства единствено силата на самия живот, който подобно на тромав звяр утъпква леглото си преди зимния сън.

Миядзаки не ни призовава да изберем страна в този конфликт. Той ни кани да разпознаем света „с очи, които не мразят“, както казва Ашитака, и да приемем, че компромисът е единственият път към съвместно съжителство. Равновесието може и да е невъзможно, но стремежът към него е най-мъдрата стратегия, с която разполагаме. Така поне бихме спечелили време до следващия път, когато някой реши да унищожи света. Финалът на „Принцеса Мононоке“ не предлага удобна утопия, а крехка надежда. Хармонията ще се настани в света, след като смирението омекоти сърцата ни и приемем да живеем един с друг. Урок, който светът все още не е научил.