Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

На 1 декември се навършват сто години от рождението на актьора Любомир Кабакчиев (1925–1986)

Моята среща с него беше в едно лято преди половин век, когато заедно почивахме на морето. Денем на плаж, вечер на разходки, които ме сближиха с него и дъщеря му Петя, моя връстничка. По телевизията течеше „На всеки километър“, където актьорът е Алексей Вершинин – агент на съветските тайни служби. Кабакчиев беше на върха на популярността си, на плажа и по улиците хората го спираха за автограф. Въпреки това „чичо Любо“, както започнах да го наричам, беше скромен и не се блазнеше от славата. Покори ме с усмивката, финеса, умението да разказва.

Тихият и възпитан младеж от Казанлък обичал поезията и театъра и играел в известното читалище „Искра“. Следвайки семейните традиции, завършил право, но и Театралното училище в класа на Кръстьо Мирски. Неговият дипломен спектакъл „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, където играе Тезей, има достатъчен успех, за да бъде включен в репертоара на Народния театър, а младият актьор да попадне в неговия състав, където остава до края на живота си.

Кабакчиев дебютира официално като Парис и Балтазар в „Ромео и Жулиета“ (1954), незабравимата постановка на Стефан Сърчаджиев. Пак с този режисьор прави една от своите коронни роли – Христофоров от „В полите на Витоша“ (1956). В нея той предава трагизма и раздвоението на любимия си от детството Яворов. Спектакълът се играе повече от десет години, има над 200 представления.

Актьорът има прекрасни спомени от работата си с режисьорите Боян Дановски и Николай Масалитинов, най-вече в „Под игото“ (даскал Климент), спектакъл, с който се чества 50-годишнината на Народния театър (1954). Към романа на патрона на театъра Кабакчиев се връща още два пъти, за да изиграе отец Йеротей. Десетилетия по-късно признава, че опитът от Вазовите спектакли му е помогнал за запомнящия се даскал Киро от Радичковия „Опит за летене“, режисьор Младен Киселов.

Кабакчиев дебютира в киното още като студент през 1951 г. в „Утро над родината“ (реж. Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев), възторжен разказ за бригадирското движение. Главният герой, интелектуалецът Бобчев (Кабакчиев), проваля плана на противника си Велизаров (Карамитев) да взриви язовирната стена. Двубоят между тях ще продължи години по-късно на театралната сцена в „Цената“ на Артър Милър. Помня как двамата братя се надиграваха в словесни престрелки, всеки в опит да докаже избора си, разделил ги за цели 16 години.

В образа на Федя Протасов от „Живият труп“ на Лев Толстой Кабакчиев се потапя три пъти, но споделя в интервюта, че той е останал „недоизигран“ за него. Още по-труден за превъплъщение е Иван Карамазов в постановката на Борис Ливанов – монологът на Кабакчиев остава в историята на българския театър. Сред ролите му се откроява капитан Естанислао Браво от „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов в постановката на Филип Филипов. Гледала съм този спектакъл няколко пъти именно заради актьора – очарователен, романтичен и ироничен към своя герой.

„Всяка роля е изпитание“, казва Кабакчиев, който с присъщата си деликатност ценеше всички свои участия. Може би и заради благородното му излъчване не се намери режисьор, който да му повери отрицателна роля. В края на живота му тя дойде с филма „Забравете този случай“ (1985) на Красимир Спасов и стана последната му екранна поява.

Съдбата пожела последното представление на Кабакчиев да е в руската пиеса „Ретро“ на Александър Галин. Тя се играе на фестивала Театър на нациите в Балтимор през лятото на 1986 г. А четири години преди това Театърът на нациите представи спектакли за пръв път в София благодарение на Любомир Кабакчиев като председател на Съюза на артистите. За 16-те години, през които го ръководеше, той успя да го превърне в истински съюз на театралното съсловие, да помири хора, които не си говореха. Сред многобройните му ангажименти беше и преподавателската дейност в НАТФИЗ.

Във фоайето на театър „Проджект“ в Балтимор от 1989 г. има негов барелеф и надпис: „На един от най-големите артисти на света“. По същото време в България изчезва завинаги от гроба му двуметровата бронзова фигура, дело на приятеля му Величко Минеков.

Надеждата е, че документалният филм за 100-годишнината от рождението на Любомир Кабакчиев (сценарист Петя Тетевенска, режисьор Дамян Петров), създаден с участието на НАТФИЗ и Съюза на артистите, ще изличи този позор.

В знак на признателност за качествата на актьора, Казанлъшкият драматичен театър (основан 1998 г.) е наименуван на негово име, както и улицата, която води към тракийската гробница.