Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Ще си дойде ли сестра ти за Коледа, питаха я. Охо́! – отговаряше Замфирка. – Ще доди.

Замфирка живееше в къщичка, измазана с кал. Няколко високи камъка служеха за стъпала към вратата. През деня Замфирка се въртеше в двора, хранеше кокошките и петела. По здрач ги прибираше в курника и самата тя се прибираше в къщичката.

В неделите, когато се случеше в църквата да има служба и удряха камбаната, попът служеше още на пет места и се вясваше в селото от дъжд на вятър, Замфирка излизаше на прага, изглаждаше с ръце престилката си, дръпваше напред забрадката и започваше да се кръсти.

Сестра ѝ понякога си идваше, макар и рядко. Тя се казваше Бисера. Когато си дойдеше, даваше пари на Замфирка и Замфирка отиваше до магазина. Когото срещнеше, му казваше: Сестра ми си доде́. Питаха я: Какво прави сестра ти в София, какво работи там? Замфирка ококорваше очи, помагаше си и с ръцете: В едно голямо. С ей такивата прозорци. Като дворец. Така ми е кажувала.

Освен кокошките Замфирка гледаше и една гъска. Гъската се разхождаше важно като кралица сред кокошките, понякога посягаше на шега да ухапе с голямата си човка петела. Петелът се плашеше и бягаше, криеше се в буренака зад къщата и чак след време се появяваше, уж пак наперен, накривил червеното таке, сякаш нищо не се е случило. Гъската не спеше при кокошките в курника. Замфирка си я прибираше като съквартирантка вечер в къщата.

Понякога край къщичката ѝ нарочно минаваше Канорко. Този Канорко обичаше да прави бели, губеше се по София, пак си идваше. Беше дългокрак като щърк и късите крачоли на панталоните му се ветрееха около тънките му пищяли. Обичаше да задава въпроси на Замфирка и да гледа как се бърчи челото ѝ. Какво работи сестра ти, питаше я например. В едно голямо. С ей такивата прозорци. Като дворец. Така ми е кажувала, отвръщаше Замфирка.

Коледа наближи съвсем. Ръсна малко снежец, колкото да не е без хич. Замфирка ту излизаше на двора, ту влизаше в къщата. По едно време се зададе Канорко. Я чуй, чуй, започна да го вика Замфирка. Канорко приближи. Да заколиш гъската. Канорко се съгласи. Добре. Влезе в двора, подгони гъската. Хвана я бързо, къде ще му избяга една гъска на дългокракия Канорко. Отиде до дръвника, положи нежно шията ѝ там, стой де, стой де, викаше, докато с другата ръка пипаше за брадвата. След това я попариха с вода, Канорко я оскуба, очисти я и я наряза на парчета, да е готова за печене. На другия ден Замфирка я занесе с една тава във фурната. Опекоха я, Замфирка си прибра тавата, като я носеше хваната отстрани с краищата на престилката, защото тавата беше още гореща. Срещаха я хора и тя казваше: Опекох гъската. Нали сестра ми ще си доди.

За Бъдни вечер подреди масата с каквото Бог дал – орешки, счукан чесън, ошав, тиква, мед… Гъската беше за утрешния ден. Сложи си нова забрадка. И зачака.

На другия ден Канорко се разходи по площада. Беше дошъл с буса продавачът на плодове и зеленчуци. Като видя Канорко, рече, че му е сефтето, и му подари един портокал. Пристигна рейсът от София, от него слязоха ученици от Дома. Видяха Канорко, приближиха го, един се залепи за ухото му и му каза нещо. И учениците избухнаха в смях. И вече високо започнаха да повтарят, че видели къде работи сестрата на Замфирка. Прибира стотинките, представяш ли си! И пак се смееха.

Канорко свърна към Замфирка. Сърбеше го езикът да ѝ каже, че знае къде работи сестра ѝ. Тъкмо наближи, когато удари камбаната. Замфирка излезе на прага, опъна престилката си, дръпна напред забрадката. И започна да се кръсти. После видя Канорко. Махна му с ръка, я́ла, я́ла, да ти дам от гъската. Сестра ми вчера не си доди, сигур днес…

Канорко се изпоти, бръкна в джобовете на панталона. И напипа портокала. Ухили се и ѝ го връчи.