Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

„Етюди, критики, иронии“, Юлиан Жилиев, издателство „Полис“, 2025 г.

Книгата събира критически статии и рецензии, писани в протежение на повече от три десетилетия – от края на 80-те до днес. Тя се състои от три дяла, като основен е вторият, а първият и третият, би могло да се каже, го рамкират. Това рамкиране е контекстуализиращо – на различни, сплитащи се равнища. То, от една страна, е „вертикално“, историческо. Ако основният втори дял се фокусира главно върху актуалната българска литература през периода (онази, която е обект на т.нар. оперативна критика), то първият и третият я включват в собствените ѝ класически традиции. Но също така я контекстуализират и хоризонтално, в широкия мащаб на модерната европейска литература. Но съществува и един трети модус, който можем да определим като философско-теоретичен, свързващ първите два в общ сферичен обем.

Той преминава през цялата книга, често във вид на паралелен разказ под линия; но преобладава в първия дял, където са заявени основни теоретични понятия, които по-нататък ще подлежат на уплътняване. Началната, откриваща статия се заема да очертае „литературоведското поле“ в капиталния труд на М. Арнаудов „Увод в литературната наука“ (1920). Свидетели сме на връщане към класически достояния в родната литературно-научна традиция и в същото време на актуалното им разтваряне към европейската – чрез дискретен, но достатъчно ясен паралел с едно основно понятие на Бурдийо, което ще се появи значително по-късно. Тук, в този първи дял, книгата жалонира собственото си работно поле, собственото си „вътрешно пространство“ с дискусия на явления и понятия, открили се като стожерни през 90-те: жанровата динамика и канона; антологиите; „проговарянето“ на феминизма.

Тези теоретични дискусии са уплътнени във втория дял чрез близък поглед върху конкретни заглавия, съставляващи литературния ландшафт, обхванат в целия си обем, от преоткриването на „бащи“ (напр. Ив. Пейчев в антологична подборка на М. Фъркова, 1996) и изработването на новия поетически канон (К. Павлов, Н. Кънчев, Ив. Цанев, Биньо Иванов, Ек. Йосифова, А. Илков) до разтварянето му в „живата“, „млада“ литература през 90-те и след това – все по-млада, все по-жива… Специално е вниманието към една много силна линия в прозата – автори от различни поколения, появили се през 80-те: Зл. Златанов, В. Пасков, Евг. Кузманов, Кр. Дамянов, Влади Киров, Любомир Канов, Хр. Карастоянов, Ивайло Дичев, Людмил Тодоров... Друга устойчива нишка в протежение на цялата книга е феминистката: от „женското писане“ през 90-те до разнообразни и разноредови, сложно интерфериращи ракурси в третия дял.

Сред най-ценното са и някои наваксващи запълвания на празнини, например рецензия за книга на Никита Нанков, един от най-радикалните ироници в неоавангардистко-постмодерната поезия след 1989 г. Ю. Жилиев изобщо обладава качеството да е сред най-проницателните дешифровчици на постмодерните криптограми в литературата (богатата му теоретична ерудиция, която стои под всяка рецензия, несъмнено е в помощ), като често самата рецензия е във вид на пастиш, дописващ предмета си. (Неслучайно той е преводачът на първомайстора в този жанр – Пруст.) Лишено от провинциални (балкански) комплекси, критическото писане на Жилиев е изпълнено с далечни (и затова продуктивни) свързвания. Най-силно това е направено в третия, собствено компаративисткия дял (Вазов и Флобер, „Тил Уленшпигел“ и „Хитър Петър“); обособен акцент тук са преводът и антологийният подбор като начини на обмен и рецепция.

Така, поднесена ни днес, тази критическа автоантология ни се представя като холограмен преговор на последните литературни десетилетия – не само номинално-тематично, но и в подхода си, продължавайки една линия, започнала с „Тъгите на краевековието“ от Бойко Пенчев (1998).

Но с какво точно тази литературно-критическа книга е по-различна от толкова други, че да заслужи вниманието ни? – Освен със собствените си достойнства, и с това, че е дебютна за автор, който отдавна е доказал солидно, авторитетно присъствие като ерудиран критик с усет за актуалното, откривател на пренебрегвани сюжети и потулени детайли в предишни, класически периоди, внимателен редактор и не на последно място – преводач на важни автори: Пруст, Юрсенар, Клосовски, Перек.