Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

„Истинският риск за Европа е, че Гренландия ще се превърне в манията на Тръмп.“ Разговор на Исак Чотингер за сп. „Ню Йоркър“

През последните седмици и месеци европейските лидери бяха обект на много подигравки заради това, че отстъпват пред Доналд Тръмп и че не приемат достатъчно сериозно заплахата, която той представлява за НАТО. Сега обаче са в задънена улица, предвид зависимостта им от Америка. Какво би трябвало да правят, което в момента не правят?

Това е повратен момент в начина, по който Европа възприема американската администрация. Разбира се, когато Тръмп дойде на власт за втори път, мнозина европейски лидери знаеха, че новата администрация няма да бъде особено благосклонна към Европа. Но те в общи линии заложиха на два подхода, за да запазят отношенията на Европа с Америка – и двата се оказаха погрешни.

Първият беше трансакционната политика на Тръмп. Смятаха, че могат да сключват сделки с него така, както правеха по време на първия му мандат. А вторият подход се основаваше на това, че конкуренцията между Съединените щати и Китай ще бъде толкова сериозна, че нито една американска администрация не би могла да пренебрегне значението – особено в търговско и финансово отношение – на Европейския съюз.

Внезапно през 2025 г. европейските лидери осъзнаха три неща. Първо, че зад начина, по който Тръмп се отнася към Европа, стои идеология. Второ, че в очите на хората от администрацията на Тръмп – дори това да не е господстващото мнение в САЩ или сред американския елит – самото съществуване на ЕС може да се възприема като пречка за Америка. И трето, което също е от критично значение, европейците разбраха, че няма да могат да се справят с Тръмп, преструвайки се, че не забелязват какво прави.

В началото тяхната логика беше следната: „Можем да избираме между това да бъдем глупави или да се правим на глупави“. Да бъдат глупави означаваше да се правят, че това, което се случва, е временно и че Тръмп ще се вразуми. А да се правят на глупави означаваше да убеждават сами себе си: „Да, правим това, което Тръмп ни притиска да направим, но го правим по собствена воля. Увеличаваме военните бюджети не защото той настоява, а защото това е единственият начин да изградим отбранителни способности, които в средносрочен план ще позволят на ЕС да се защитава сам“.

Добре, но какво би трябвало да правят европейците, което все още не са сторили? Аз продължавам да мисля, че те са в задънена улица.

Европейският съюз всъщност се бореше за време: първо, за да се опита да изгради (отбранителни) способности. Второ, бореше се за време с надеждата да настъпи промяна или в политиката на американското правителство, или в конфигурацията на властта в Съединените щати, като същевременно разчиташе на някаква криза, която да убеди американската администрация, че начинът, по който се отнася към Европа, няма да работи занапред.

Европейските правителства са доста слаби, затова и редица неща, за които Тръмп или хората около него критикуват Европа, не са непременно погрешни. Но там, където според мен Тръмп действително стъпи накриво, е, че се усъмни в европейския суверенитет.

Едно е да атакуваш Европа заради миграционната ѝ политика, когато виждаш, че ще получиш подкрепа от определени части на европейската десница, които също са ядосани заради миграцията. Но след това дойде Гренландия. Сега е много трудно дори за тръмпистката десница в ЕС да каже, че това, което Тръмп прави, е приемливо. Наистина ли ще продадем част от Европа, защото американският президент го иска? Честно казано, ако Тръмп беше успял да спре войната в Украйна, можеше да отиде при европейските лидери и да им каже: „Вижте, изпълних си уговорката, затова може да ми се доверите. По-добре за Гренландия ще бъде тя да е под наш контрол“. Сега обаче европейците усещат, че са изнудвани.

В последно време дори съюзниците на Тръмп като Найджъл Фараж – лидерът на дяснопопулистката партия във Великобритания, или Джорджа Мелони – десният премиер на Италия, излязоха с позиции за Гренландия, които са относително остри към Тръмп.

Тръмп избра тема, която не може да обърне консервативната тръмпистка десница срещу основното политическо течение. Представете си, че сте член на крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ и че канцлерът Фридрих Мерц предлага декларация в подкрепа на териториалната цялост на Дания и задължението на Европейския съюз да защитава териториалната цялост на всички свои членове. Мислите ли, че „Алтернатива за Германия“ би гласувала против подобна резолюция? Трите държави с най-голяма икономическа зависимост от търговията със Съединените щати – Германия, Дания и Швеция – вече заеха много твърда позиция.

Съществува и опасението, че Тръмп иска Гренландия преди междинните избори в САЩ. И от тази гледна точка аз наистина вярвам, че част от европейската стратегия сега е да покаже на американската общественост, особено на елитите на Републиканската партия, че реакцията на Европа не е заради отношенията ѝ със САЩ, нито заради отношенията ѝ с републиканците, а защото американският президент наистина прекали. И че съобщението, което изпрати до министър-председателя на Норвегия, в което казва: „Не ми дадохте Нобеловата награда и затова ще взема Гренландия“, не прави действията му да изглеждат стратегически. Прави ги да изглеждат дребнави.

Аргументите на Тръмп за стратегическата необходимост от придобиване на Гренландия са нелепи. Хората около него, както и самият той, години наред твърдяха, че Русия не е реална заплаха и че трябва да правим сделки с Путин. А сега от Белия дом заявяват, че ще завземат Гренландия заради стратегическата заплаха от Русия и Китай.

Аргументът е толкова смехотворен, че затруднява който и да е европеец да защити действията на Тръмп. А и през изминалата година европейците научиха, че само тези страни, които се опълчиха на Тръмп, спечелиха. Не говоря само за Китай. Имам предвид и Бразилия. Точно затова на европейците може им се наложи да правят неща, които не искат да правят. Не вярвам, че дори сега ще извадят „търговската базука“, но Европа не може просто да бездейства.

Какво е „търговската базука“?

В общи линии това е инструмент, създаден от Европейската комисия, за да отвърне на Китай в случай на търговска война, което означава, че от съображения за сигурност могат да бъдат наложени единни протекционистки политики в целия ЕС срещу една конкретна държава. И както можете да си представите, никой не би искал това да е срещу Съединените щати. Президентът Тръмп с право смята, че в много отношения Европа е слаба. Но от време на време тази слабост е и източник на решителност. Нямаш друг избор. Ако в този момент не покажеш, че си готов да реагираш, всички европейски правителства ще започнат да изглеждат напълно нелегитимни в очите на собствените си общества.

Значи смятате, че Европа няма да се пречупи напълно?

Да. Но не вярвам, че ще отговори и по най-радикалния начин, а и не би трябвало, защото в известен смисъл това, което Европа прави в момента, е по-скоро опит да предоговори отношенията си със САЩ. Европа няма интерес да скъса с Америка. И не само заради Украйна. Днес Европа се намира в свят, който е много враждебен спрямо нейния политически модел. На второ място, европейците са запознати със социологическите проучвания, които показват, че открито враждебната позиция на Тръмп спрямо Европа не намира широка подкрепа сред американците. Това е нагласа в духа на MAGA. Останалите американци не мислят за Европа всеки ден, но ни възприемат като стар съюзник, който е за предпочитане пред алтернативите. Така че Европа, от една страна, ще се опита колкото се може по-стратегически да демонстрира сила и устойчивост. А от друга страна, ще се опита да обясни на американския народ, че не се поставят под въпрос отношенията на Европа с Америка. Ние сме в насилствена връзка с Тръмп, в която обаче искаме да преговаряме.

Казахте, че страните, които са в най-тесни икономически отношения с Америка, са заели особено твърда позиция срещу Тръмп. Защо според вас е така?

Това послание е предназначено преди всичко към пазарите. На тях не им е все едно какво ще направят европейците. Не забравяйте, че значителен процент от европейските пенсионни фондове все още са на американския пазар.

Смятам, че Тръмп е очаквал европейците да се пречупят, и вероятно е имал основание да мисли така. Но сега той трябва да внимава да не повтори грешката, която Русия допусна спрямо Украйна. По време на инвазията Украйна беше разединена, Зеленски не беше особено популярен и никой не очакваше те да окажат сериозна съпротива. Тръмп се опитва да събуди националистически настроения в САЩ, но сякаш не е наясно с тяхното наличие в други държави. Ако Тръмп беше подходил по друг начин спрямо Гренландия, вероятно можеше да се сдобие с подкрепата на хората там, но сега Гренландия изглежда много „продатски“ настроена – много повече, отколкото през последните двайсет години.

В началото казахте, че политиката на Тръмп спрямо Европа е по-„идеологическа“, отколкото се очакваше. Имахте предвид, че Тръмп и хората около него изпитват специфична неприязън към това, което те възприемат като европейски либерализъм в сравнение с американския?

Мнозина европейци придават на трансатлантическите отношения почти религиозно значение. Държим се заедно. Ще се справим с това. Били сме близки толкова дълго време.

И между другото, смятам, че това беше част от проблема на Европа. Европа разви твърде много зависимости – от газа на Русия, от сигурността със Съединените щати и от търговията с Китай. А после, когато вицепрезидентът Ванс дойде на Мюнхенската конференция по сигурността миналата година, той изведнъж заяви, че нашите естествени съюзници са „Алтернатива за Германия“, въпреки че бе наясно какво означава това в контекста на германската история. Оттогава европейците не знаят на какво да вярват.

По-късно дойде ред на Националната стратегия за сигурност, която администрацията на Тръмп публикува в края на миналата година и в която се говори за цивилизационен упадък и цивилизационен провал в Европа. Ето защо смятам, че вече не става въпрос за либерализъм. Изведнъж се сблъскваш с усещането, че Америка просто не вярва в Европа. Нагласата на Тръмп е следната: Ние се опитваме да преустроим Европа. Ще поставим свои хора там. Ние ще управляваме мястото. Тръмп и неговият кръг смятат, че Европа не може да се самоуправлява, затова те ще дойдат и ще го направят. Европа е наясно със собствените си слабости, но с това чашата наистина преля.

Но сблъсъкът не е чисто идеологически. По-скоро Тръмп вижда слабостта на Европа и иска да се наложи със сила.

Когато Тръмп за първи път дойде на власт, се появиха някои доста интересни анализи на историци, които се опитваха да разберат светогледа му. Онова, което установиха, беше, че през цялата си кариера президентът Тръмп е живял с убеждението, че нещо кардинално не е било наред, щом след края на Втората световна война държави като Германия и Япония са се развили толкова добре. За него няма логика Съединените щати, Обединеното кралство и дори Съветският съюз да са спечелили войната, а пък германците и японците да живеят толкова добре. Оттук тръгват питанията му: „След като Америка е победителят, защо европейците живеят по-добре от нас? Защо имат по-добри коли?“ и т.н.

Освен това той не разбира какво е Европейският съюз. Европейците вярват във взаимната изгода. Те наистина вярват в компромиса. Ако съществува някаква религия в европейската политика, то това е компромисът и консенсусът. И ето че се появява някой като Тръмп, който изобщо не се интересува от това.

Разговарях с един американски анализатор, мой колега, който отбеляза нещо, което намирам за дълбокомислено, но вероятно ще ви се стори тривиално. Той каза, че президентът Тръмп е имал успешна кариера в много бизнес начинания, но не е бил особено успешен в едно – и това е бизнесът с казината. А в този бизнес, за да спечелиш, трябва да се опиташ да създадеш илюзията, че и другите печелят.

Всъщност не го намирам за тривиално.

Това напомня за „кримския сценарий“. Доверието в Съединените щати се основаваше на факта, че независимо от нашите различия Европа може да разчита на американците – поне що се отнася до Русия, а сега вече никой не вярва в това.

Когато говорите за „кримския сценарий“ имате предвид, че анексирането на Крим от Русия беше само началото на плановете ѝ за овладяването на Украйна и че желанието на Тръмп да завземе Гренландия би могло да представлява точно такава стъпка?

Става дума за това, че през 2012–2013 г., тоест преди инвазията в Крим, популярността на президента Путин беше в спад и в Русия имаше протести. После се появи това свръхмнозинство от подкрепа, което възникна след анексирането на Крим. Според мен президентът Тръмп също смята, че ако внезапно – в нощта на 4 юли 2026 г. – Гренландия стане част от САЩ, Америка ще разбере колко велика е станала. Мнозина в Европа се опасяват, че една такава политика може да се превърне в модел за подражание.

Мисля, че Тръмп напълно се заблуждава относно реакцията на американците, но това едва ли е от значение. Виждате ли възможен изход от тази ситуация?

Вярвам, че ще се появи група от държави, включително и от Източна Европа, които ще кажат: „Нека говорим сериозно. Ще признаем стратегическото значение на Гренландия, но не може да става и дума Америка да я притежава“. И тук президентът Тръмп има два варианта. Или ще каже: „Постигнах целта си. Никога не съм и възнамерявал да я притежавам. Ставаше въпрос само за сделка. И сега ще засилим военното си присъствие там, а нашите компании ще са тези, които ще разработват някои от редкоземните ресурси на Гренландия“. Нещо подобно може да се случи. Но моето усещане е, че в този момент президентът Тръмп не се интересува от този вариант. За него Гренландия стана твърде символична.

Другият вариант за компромис е европейците да запазят Гренландия, но да направим Тръмп председател на Нобеловия комитет, за да може сам да си връчи следващата Нобелова награда. Но много по-вероятно е европейците да предприемат ответни мерки срещу някои американски стоки. А какво ще стане с „търговската базука“, предстои да видим.

По-рано споменахте, че европейците са вярвали, че Тръмп наистина държи на изграждането на коалиция срещу Китай. А сега изглежда възможно един от дългосрочните ефекти от евентуален разрив между Америка и Европа да бъде отварянето на пространство пред Китай.

Точно за това става въпрос. Също така смятам, че европейците все още разчитат на това, че някаква част от американския елит – финансовият елит, но също и военният – ще отиде при президента Тръмп и ще му каже: „Виж какво, ти не харесваш Европа. И разбира се, европейците са идиоти, но са идиоти, от които имаме нужда“. Ако погледнете световното обществено мнение, хората вярват, че Китай е във възход, но по-интересното е, че този възход вече не поражда страх. Смятам, че това е нещо, което Тръмп леко подцени.

И тук идва въпросът за НАТО. Все повече европейци започват да се питат дали вярата им в Алианса не започва да наподобява френската вяра в прочутата линия „Мажино“. Преди Втората световна война французите изграждат тази укрепителна линия по френско-германската граница, която създава усещане за сигурност, оказало се впоследствие илюзорно. Именно затова внезапната дестабилизация на Европа може да има дългосрочни последици. И точно по тази причина някои европейци все още се надяват, че в даден момент администрацията на Тръмп ще претърпи стратегическо осъзнаване – че това не е война, която си струва да бъде водена.

Надявам се да сте прав, но вие казахте, че Тръмп може би е „подценил“ ефекта, който всичко това ще има върху бъдещото влияние на Китай занапред. Аз обаче не мисля, че става дума нито за подценяване, нито за надценяване. Според мен това изобщо не влиза в уравнението на Тръмп. Погрешно разбраният национален интерес е едно – от такъв са се ръководили немалко президенти. Но идеята за човек, който изобщо не разбира националния си интерес, вероятно е много по-близо до истината.

Вие сте прав. И знаете ли какъв е истинският риск за Европа? Истинският риск за Европа е, че Гренландия ще се превърне в манията на Тръмп. А една от неговите характерни черти е, че има силни убеждения, но трудно задържа вниманието си задълго върху някой въпрос. И ако това се превърне в мания, тогава естеството на промяната в трансатлантическите отношения ще бъде наистина драматично.

Превод от английски Елена Георгиева

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Той е автор на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата Лайънъл Гелбър за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Той е носител на престижната награда за европейска есеистика Жан Амери (2020).