Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино

Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

20 04

Гняв, по-силен от страха

От Масих Алинеджад 0 коментара A+ A A-

„Искам да попитам критиците: къде беше вашата загриженост за правото, когато Ислямската република убиваше собствения си народ?“ Масих Алинеджад, икона на иранската съпротива, пред „Нойе Цюрхер Цайтунг“  

Видеата и снимките, които тя разпространява в социалните мрежи, я показват как плаче в дома си или крещи от радост на улицата. Научила е новината за смъртта на Али Хаменей, призовал през 2022 г. палачите си да убият „американската агентка“. Масих Алинеджад (49 год.) е икона на иранската съпротива. Още в младежка възраст тя отказва да се подчинява на патриархалните закони на моллите. От 2014 г. живее в Ню Йорк, където ФБР осуетява опит за нейното отвличане.

Смъртта на Али Хаменей не е ли за вас краят на един кошмар?

Когато чух новината, онемях. Бях обзета от емоции – облекчение и мъка. Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Изтичах на улицата, крещях от радост, прегръщах хората и виках: „Диктаторът в моята страна е мъртъв! Свобода за Иран!“.

Как реагираха хората?

Те разбираха моето облекчение. Някои ме прегръщаха. Америка три пъти ми е спасявала живота, защитавала ме е от убийци. Затова виках: „Обичам Америка!“. Не беше в политически смисъл, беше само благодарност към страната, непозволила на моето правителство да ме убие. Ние, иранците, се чувстваме така, сякаш дробовете ни се изпълват отново с чист въздух. По улиците на моята родина хората крещяха, че обичат Америка и Тръмп. Някои хора на Запад може и да изпитват смущение от това.

Защото смятат, че Тръмп трябва да се критикува във всички случаи?

Само оцелелите разбират това чувство. За всички, живели в условия на терор, е ясно: при свалянето на един тиранин не става въпрос за ляво и дясно. За първи път от години виждам радост вместо страх по улиците на Иран. Хора ми изпращат видеа как празнуват. Един мъж се провикваше: „Истина ли е? Дали не сънувам?“. После: „Здравей, нов Иран! Здравей, нов свят!“. Жени, които са ослепени от революционните гвардейци, танцуваха и плачеха. Те празнуваха падането от власт на онзи, който е заповядал ослепяването им.

Казахте, че сте изпитали и мъка. Защо?

Защото ничия смърт не може да върне хората, които Хаменей отне. Спомних си за всички, които в последните години се обръщаха към мен и ми разказваха историите на любимите си хора, тежащи на съвестта на този режим. Само през последните месеци той изби по жесток начин 32 000 души. Кошмарът не е отминал, но най-после го няма чудовището на върха.  

Какво се случва с вашите приятели и близки в Иран?

Никой не е сигурен при този режим, особено когато падат бомби и притиснатите до стената се съпротивляват. Много съм загрижена за мирното население. Войната е нещо ужасно, но този режим е още по-ужасен и брутален, отколкото повечето хора могат да си представят. Имам приятели, които са арестувани, разпитвани и заплашвани. Познавам майки, които погребаха своите деца, жени, които умишлено бяха ослепени. Силите за сигурност щурмуват болници, за да убиват хора. Те арестуват хора, извършили „престъплението“ да погребат свои близки. В момента цари огромна несигурност. Много иранци обаче ми пишат: „Моля ви, кажете на света! Готови сме да пожертваме всичко, за да се отървем от този варварски режим“.

Доналд Тръмп призова иранците да се надигнат. Как е възможно това да се случи, когато хората нямат оръжие?

От 2009 г. сме имали най-малко шест големи въстания. В името на свободен Иран хората с голи ръце заставаха пред въоръжени сили и бронирани машини. С голи ръце не може да се свали един въоръжен до зъби режим. Винаги съм призовавала международната общественост да се намеси. Убедена съм, че моментът сега е като преди падането на Берлинската стена. Хората са готови, както източногерманците през 1989 г. С Хаменей падна и митът за непобедимостта. Страхът е счупен. Когато бомбите спрат да падат, хората ще се върнат на улицата. И вълната на протеста ще е много по-силна от онази през януари.

Въпреки всичко режимът има много привърженици. Не се ли страхувате от ескалация или гражданска война?

Най-големият риск за иранския народ не идва от промените. Той идва от диктатурата, която от почти петдесет години води война срещу собственото си население. Колкото по-дълго се отлага, толкова по-взривоопасен ще е крахът.

Какво ви носи оптимизъм?

Видях смелостта на иранските жени и мъже, работници, студенти, спортисти. Жени изгаряха забрадките си, тийнейджъри се прощаваха със семействата си, преди да излязат на улицата, знаейки, че може би няма да се върнат. Ние имаме гражданско общество, опозиция, диаспора от специалисти, в Иран има технократи и реформаторски сили.

Кой би могъл да поеме властта? Синът на сваления през 1979 г. шах Реза Пахлави вече се включи в играта.

Не трябва външни сили да диктуват бъдещето. То трябва да бъде решено от иранския народ в свободни и честни избори. Един свободен Иран ще доведе и до повече мир в Близкия изток.

На Запад американско-израелската намеса предизвика много критики, особено заради нарушаването на международното право. Не е ли опасно, когато се нарушават международните норми?

Искам да попитам критиците: къде беше вашата загриженост за правото, когато Ислямската република убиваше собствения си народ? Къде беше международната реакция, когато мирни демонстранти бяха арестувани и измъчвани? На нас ни се казваше, че трябва да се надяваме на резолюции и дипломация, но ООН предпочете да призове Ислямската република за консултации в Съвета за правата на човека. Каква подигравка с идеята за права на човека. Международното право е важно, то трябва да пази хората, а не да служи като предлог за бездействие.

Обвинихте кмета на Ню Йорк Зохран Мамдани, че симпатизира на режима в Техеран, защото осъди войната и каза, че американците не желаят насилствена смяна на режима. Сурово обвинение.

Аз критикувах не неговия призив за мир, а моралното му лицемерие. Ценя свободата, мира и сигурността повече, отколкото Мамдани може да си представи, защото, за разлика от него, съм живяла без тях. Той е израснал в страна, в която свободата е нещо естествено. Аз съм израснала в режим, в който тя е престъпление. Мамдани намери време да отпразнува деня на хиджаба, но не намери време да осъди убийствата на демонстранти в Иран толкова силно, колкото днес осъжда войната. Той симпатизира на съюзници на Техеран като „Хамас“. Това е предателство към тези, които живеят под ислямистко господство.

В Ню Йорк, Париж или Берлин празнуваха не само иранците емигранти. Имаше протести и срещу нахлуването с призиви: „Долу ръцете от Иран“ или „Да живее Хаменей“. Какво чувствате, когато виждате такива кадри?

Бих казала на тези хора: вие защитавате нашите убийци. Давате им правото да действат още по-брутално срещу невъоръжени хора, когато ни пренебрегвате. Погледнете в очите жените и мъжете, които погребаха свои близки и сега се радват на смъртта на терористите. Може би тогава ще разберете, че тук не става дума за политика, а да има свобода, каквато вие на Запад имате. Става дума за хора, които искат да водят нормален живот и не искат да бъдат убивани, защото слушат музика, ходят на партита, пеят, танцуват или протестират мирно. Присъединете се към нас, извикайте: „Долу ръцете от Иран“ срещу онези, които ни тероризират.

Вие се борите срещу властта на ислямистите още от младежка възраст. Името ви е в списък на осъдени на смърт, преди няколко години тайните служби са планирали да ви отвлекат през Венецуела в Иран. Как успяхте да съхраните смелостта си?

Защото съм смела жена, като милиони иранчанки. Отнеха ни нашата родина, нашите приятели, нашата сигурност и нашата свобода. Но не могат да ни отнемат нашата надежда. Никога не съм носила оръжие. Въпреки това един режим с оръжия, гранати, танкове и дори ядрени амбиции се страхува от мен. Толкова се страхува, че три пъти наема убийци, за да ме отстранят. Моят глас е по-силен от техните оръжия. И нашият гняв е по-силен от нашия страх. Това кара милиони хора да продължават да се борят.

Превод от немски Людмила Димова

Споделете

Автор

Масих Алинеджад

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Април 1876. Разговор с Александър Стоянов
    20.04.2026
  • Гняв, по-силен от страха
    20.04.2026
  • Потенциал за мечтаене. Разговор с Галин Стоев
    20.04.2026
  • Карл Барт и неговата диалектическа теология
    20.04.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO