Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

Фрагменти от текста на Кристиане Тиц, професор по систематична теология в Университета в Цюрих и авторка на подробната биография на Карл Барт „Живот в противоречие“. През 2026 г. се навършват 140 години от рождението на швейцарския теолог

Роден на 10 май 1886 г. в Базел, Карл Барт прекарва своите ученически години в Берн. Там той започва да следва теология, продължава образованието си в Берлин, отново в Берн, впоследствие в Тюбинген и най-сетне в отдавна желания Марбург. През 1911 г. става пастор на Реформираната църква в работническо-селската община Сафенвил в швейцарския кантон Ааргау и за него „социалният въпрос“ става изключително важен. „Чрез класовото противоречие, което за първи път наблюдавах отблизо в моята община, се докоснах може би за първи път до истинските проблеми на реалния живот. Вследствие на което моите занимания с теологията се свеждаха за години напред до… подготовка на проповеди и уроци, а моето собствено обучение се насочи към фабричното законодателство, застрахователното дело и синдикалното движение.“[1] По това време Барт изпитва симпатии към възгледа на религиозните социалисти, че Иисус е искал да предизвика социално движение и Неговото присъствие днес се осъществява под формата на социално движение.

Избухването на Първата световна война предизвиква „двойно объркване“ у Барт: „веднъж относно учението на всички мои преподаватели по теология в Германия, което усещах като техен провал пред идеологията на войната (почти всички те подкрепят военната политика на кайзера, б.а.), като безвъзвратно компрометирано“[2]. Този етически провал означава за Барт, че „и техните екзегетически и догматически предположения не са в ред“. И другото объркване – по отношение на социализма, „от който наивно очаквах повече, отколкото от християнската църква, че ще се откъсне от онази идеология, но с ужас видях, че във всички страни се върши точно обратното“. Това разочарование не пречи на Барт да стане член на Социалдемократическата партия, но въпреки това неговите позиции като богослов коренно се променят по онова време.

За Барт, както и за редица негови съвременници, войната срива отведнъж дотогавашния оптимизъм относно етическите способности на човека и прогресивното възпитание на човечеството в добро. Там, където се е говорело с възторг за възможностите за човешко развитие, особено от етична гледна точка, и религията се е представяла като най-висшата от тези човешки възможности – човешката душа е „така благородна, че може да се слее с Него (Бог Отец)“, според Харнак[3] – сега се простира един изгубен във войната свят и става очевидно, че „нуждата на човека е твърде голяма, за да може напомнянето за религията като възможност да утешава и насочва“[4]. Ситуацията, в която се намира човечеството, е толкова непоправима, че не може да му се помогне с напомняне за неговия собствен етически или религиозен потенциал. Помощ за човека има само при Бог. Ако теологията има някакво значение в тази ситуация, тя би трябвало преди всичко да заговори за Бога. Барт се присъединява към критиката на Рудолф Бултман срещу либералната теология: „Предметът на теологията е Бог, а упрекът срещу либералната теология е, че тя се занимава не с Бог, а с човека“[5]. За либералната теология мисленето за Бог не е нищо повече от мислене за човека, за религиозния, християнски човек. Така човекът „става по-голям за сметка на Бога“[6]. Либералите пренебрегват разликата между „горе“ и „долу“, от която според Барт „зависи всичко“.

Безкрайното качествено различие

Какво казват библейските писания? Те говорят за безкрайното качествено различие между човека и Бога. Те казват ясно: в християнската вяра не става дума за това да бъде открито божественото в човека и човекът да е способен все повече да разширява пространството за това божествено. Става дума по-скоро за ужасяващото и тревожно осъзнаване, че между човека и Бога съществува огромна пропаст. За модел тук служат думите на Сьорен Киркегор за безкрайното качествено различие между човека и Бога. Различието между човека и Бога не е количествено – сякаш Бог е като човека, само че малко по-голям и могъщ във всичко. Различието е качествено, сиреч пълно. Това различие Барт настоява „да се държи упорито под око в неговото негативно и позитивно значение“, за да стане ясно: „Бог е на небето, а ти – на земята“.[7]

Човекът не може сам да преодолее безкрайната пропаст между себе си и Бога. Никакво човешко постижение, културно или религиозно, нито морално усилие не водят до Бога. Човешките опити за разграничаване между морално и неморално, религиозно и нерелигиозно, които претендират да различават божественото от небожественото в човека, са без значение в сравнение с наистина решаващото различие между човека и Бога. „Онова, което в човека и чрез човека придобива битие, форма и мяра, то е винаги, навсякъде и като такова е липса на страхопочитание и непокорство.“[8] Защото човекът не разпознава различието си от Бога и се опитва преди всичко чрез култура, религия и морал да се възправи като титан срещу небесата. Той се доверява на собствената си моралност и смята, че моралният живот е особен белег на християнството. По този начин той пропуска специфично християнската перспектива към моралните въпроси, която гласи: човек има нужда от прошка, следователно далеч не е толкова съвършен, колкото си мисли. Особено коварна и измамна е религията на човека; тя твърди, че се насочва към Бога, но винаги се превръща в самоцел; „тя забравя, че има право на съществуване само ако непрекъснато снема самата себе си… Тя заблуждава себе си и света относно истинския си характер; тя може да го направи поради своето богатство от сантиментално и символично съдържание, от интересни душевни състояния, догма, култ и морал, от църковна предметност… Тя не се задоволява да посочва това, което стои над света и Църквата… Доверието в Бог се препоръчва на удивения свят като напълно постижим и изключително полезен реквизит в живота“[9].

Културата, моралът и религията, разбрани като човешки способности за докосване до Бога, не се съобразяват с факта, че Бог е напълно Друг, напълно чужд на човека, и не може да бъде достигнат чрез никакво човешко усилие. „Бог и човекът, който съм, те не вървят заедно.“[10]

Християнското послание обаче не остава при тази диагноза. То говори за това, че все пак съществува връзка между човека и Бога, а именно тази, която Бог установява с човека, и по-точно, която е установена в Иисус Христос. За Карл Барт Иисус Христос не е само етичен човек или човек с необикновено дълбоко религиозно чувство. Иисус Христос е станалият човек Бог. Само чрез Въплъщението движението на Бог към човека може да преодолее безкрайната пропаст между тях. Не обожествяването или богоподобието на човека – Божието въплъщение в Иисус Христос е в центъра на християнската вяра. Теологията на Барт е последователно развитие на идеята какво означава, че Бог е станал човек в Иисус Христос.

„Послание до римляните“

Своите нови богословски мисли Карл Барт разгръща впечатляващо в коментарите към Посланието на апостол Павел до римляните. Първата версия на коментара излиза през 1919 г. Още тук се заявява противопоставяне. Павел носи „послание от Бог, не човешко религиозно учение“. Това послание от Бог се разминава с човешките усилия, докато в теологичните концепции от онова време „винаги всичко е готово без Бог. Бог трябва… да бъде достатъчно добър да осъществи и увенчае това, което хората сами са започнали“. Книгата на Барт е възприета като толкова революционна, че на него, пастор без докторска степен, му е предложена нещатна професура в Гьотинген, която той приема през 1921 г.

Епохален е вторият, напълно преработен коментар на Послание до римляните от Барт, публикуван през 1922 г. Той може да се разглежда – ако използваме една твърде неподходяща метафора – като библията на новото направление „диалектическа теология“, чието създаване е повлияно в значителна степен от Барт. Неподходяща, защото с текста си Барт желае да се позове на Библията и да я постави отново в центъра на разговора. „[И]мам предразсъдъка … че Библията е добра книга и си струва човек да се отнася към нейните идеи поне толкова сериозно, колкото към своите.“

Това, че Библията е толкова важна, произтича от основното разбиране на Барт: ако Бог е толкова различен, то тогава човек не може сам да изкаже спасението, което идва от Бога. То трябва да му бъде казано, по-точно трябва да му бъде казано от самия Бог. Човекът трябва да срещне Божието слово. И това се случва, ако изобщо се случва, в срещата с Библията и в проповедта, която тълкува Библията.

Поразителното в „Послание до римляните“ на Барт е особеният, диалектически начин на говорене, който трябва да изрази, че „посланието за спасение от Бог“ е „послание от Бог, Който е напълно различен, за Когото човекът като такъв никога няма да узнае нищо, нито ще има нещо от Него и от Когото именно заради това идва спасението му“. Тази непознаваемост на Бога е предадена чрез специфичен образен език. Има наистина една „пресечна линия“ между времето и вечността, между човека и Бога, но ние я виждаме само в една „точка“, а именно в Иисус. В действителност и тук не можем да я „видим“: от другия, божествения, вечния свят ние виждаме дори в тази точка само „кратери и кухини“.

На непознаваемостта на Бог съответства непознаваемостта на вярата. Човек не може да установи собствената си вяра в този Бог въз основа на определени психически състояния. Вярата е „кухина“ в човека, „никога завършена, никога дадена, никога сигурна, тя е… винаги и отново скокът в неизвестното“. Понеже човекът сам по себе си не притежава орган за Откровението, той просто няма никаква възможност за Бог, вярата може да бъде само Божие дело в човека, само Бог може да ни говори така, че да чуем това, което не можем да чуем. Затова вярата е фундаментално различна от религията, последната най-висша възможност на човека. Да бъдеш воден от Бог във вярата е „движение… така да се каже вертикално, отгоре надолу“, „вертикална линия, която преминава през цялото ни благочестие и преживявания, но в голямата си част ги отминава“.

Барт има предвид в своя коментар на Послание до римляните, както ще каже по-късно, „божествеността на Бог“, „това, което е наистина Божие в Неговото отношение към човека и света, изключително високото и далечното, чуждото, всъщност напълно различното, с което човекът се сблъсква, когато изговаря името на Бог, когато Бог го срещне, когато той общува с Бог“.

Да се упражнява богословието по такъв начин, че наистина да става дума за Бог – това самият Барт се опитва да прави от 1925 до 1930 г. като професор в Мюнстер, а от 1930 г. и в катедрата в Бон.

Задачата на теологията

Според описаното е ясно, че за Барт теологията не може да е наука за религията или религиозна антропология. Теологията не се занимава с общи въпроси на човешкото, на нравствеността и религията, а с въпроса на човека за Бог. Затова: „Ние трябва да говорим за Бог като теолози“[11]. Но всъщност: „Ние обаче сме хора и като такива не можем да говорим за Бог“. Хората могат да изразяват „религиозни чувства“, но като човешки същества не могат да говорят за Бог, не могат истински да говорят Божието слово. За Бог може да говори единствено самият Бог. Диалектическият начин на говорене на Барт се посвещава на тази цел. Барт има един впечатляващ образ за това: „Трябва да има манастири, в чиито трапезарии почетното място да е напълно приготвено, но да остава незаето! Това празно място, където би трябвало да се произнесе решаващото слово, е смисълът на диалектиката в теологията“[12].

Превод от немски Людмила Димова

Карл Барт (1886–1968) е един от най-значимите богослови на ХХ век. Роден е в Базел в семейството на професор по теология. Завършва гимназия в Берн и започва да следва теология в тамошния университет, продължава образованието си в Берлин, където слуша лекции на Адолф фон Харнак. През 1921 г. става професор в Гьотинген, където преподава до 1925 г, а по-късно в Мюнстер, Бон и Базел. Научното му творчество е огромно. Освен „Послание към римляните“ той създава многотомния труд в 9000 страници „Църковна догматика“, в който разгръща своето учение. През 1933 г. пише брошурата „Съществуването на теологията днес“, в която призовава Църквата и теологията за съпротива срещу „духа и буквата“ на националсоциализма. Голям е приносът на Карл Барт за формулирането на шестте тези на Барменската богословска декларация от май 1934 г., която открито се противопоставя на националсоциализма. По-късно историците ще я интерпретират като морално основание за възстановяването на немския протестантизъм след Втората световна война. Тя се превръща и в пример за християнските освободителни движения в тоталитарни държави по целия свят. През 1934 г. Карл Барт отказва да положи клетва за вярност на „фюрера“, отстранен е като университетски преподавател в Германия и се завръща в Базел като нещатен професор. „Последната дума, която имам да кажа като теолог и политик, не е понятие като „благодат“, а едно име: Иисус Христос“, с тези думи през 1968 г. Карл Барт обобщава целия си живот.