Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

61-вото издание на Венецианското биенале (9 май–22 ноември 2026 г.) като геополитическа сцена

Венецианското биенале тази година не беше просто изложба. Беше геополитическа сцена. Вероятно най-политизираното издание от десетилетия – разкъсвано между войни, бойкоти, морални декларации и въпроса дали изкуството все още може да бъде „неутрална територия“.

Още преди откриването атмосферата беше наелектризирана. Смъртта на кураторката Койо Куо – една от най-важните фигури в съвременното африканско изкуство и първата жена от африкански произход, курирала мащабното събитие, превърна Биеналето почти в мемориален жест. Концепцията ѝ „В минорни тоналности“ се осъществи след нея: изложба, обърната към „малките гласове“, към ръчното, текстилното, занаятчийското, интимното. Вместо в мегаломански технологични спектакли тазгодишното Биенале сякаш търсеше спасение в материала – в тъканта, керамиката, женския труд, бавната изработка, паметта на ръцете.

И точно в този деликатен, почти медитативен кураторски жест нахлу политиката.

Руският павилион се превърна в център на скандала. След отсъствието на Русия от 2022 г. насам заради войната в Украйна, завръщането ѝ на 61-вото биенале бе възприето от мнозина като опит за „културна нормализация“ на агресията. Още в първите дни активистки от руската пънк-рок група „Пуси Райът“ и движението „Фемен“ организираха шумен протест пред павилиона с розов дим, плакати и скандирания срещу руската държава. За кратко входът беше блокиран, а акцията беше широко отразена в социалните мрежи и международните медии. След четири дни руският павилион, пълен с цветя, музика, пърформанси и безплатен алкохол, беше затворен за посетители.

Това обаче беше само част от конфликтната ситуация. Темата за Газа буквално разцепи Биеналето. Десетки артисти, куратори и културни фигури подписаха отворени писма срещу участието на Израел, а протестите се пренесоха в парка „Джардини“. В един от най-видимите символични жестове над 20 национални павилиона и множество участници изразиха солидарност с палестинците чрез акции, постери и мълчаливи демонстрации срещу насилието в Газа.

Най-силният момент дойде именно от израелския павилион – не чрез изложбата, а чрез отказа тя да бъде открита. Артистката Рут Патир и кураторският екип оставиха павилиона затворен „до прекратяване на огъня и освобождаване на заложниците“. Надписът „Изкуството може да почака“ се превърна в едно от най-цитираните изречения на Биеналето.

Напрежението нарасна, след като дни преди откриването международното жури подаде оставка – безпрецедентен акт за Биеналето. Част от членовете му заявиха, че не могат да действат нормално в ситуация, в която културната институция отказва да заеме ясна морална позиция спрямо войната и държавното насилие. В резултат традиционните награди Златен лъв бяха поставени под въпрос, а целият механизъм за международно признание изглежда разклатен.

И все пак сред този хаос се появиха павилиони с изключителна сила. Украинският беше сред най-обсъжданите. Вместо патетичен национализъм той предложи крехкост – образи на разрушението, паметта и оцеляването. Един от символите беше „Оригами елен“, бетонна скулптура на Жанна Кадирова, пренесена от фронтовите територии – почти детски образ, натоварен с усещане за загуба и невинност.

Индийският павилион впечатли с противоположен жест – връщане към занаята, към ръчната изработка, към материалната култура в мащабни инсталации на сгради от текстил като форма на съпротива срещу глобалния дигитален шум. Текстил, бродерия, естествени материали, женски фигури и фрагменти от всекидневието създават усещане за „тиха цивилизация“, която се противопоставя на агресивната модерност. Именно тази линия – към „малките неща“, към craft културата и невидимия труд – се превърна в една от най-силните естетически тенденции на Биеналето.

Павилионът на Ватикана е може би най-неочакваното убежище на Биеналето. Докато навън има протести, сирени и политически лозунги, тук всичко е звук и съзерцание. Пространството е изградено като мистична градина, в която гласове, музика и шепот се смесват в почти духовно преживяване – в знак на почит към светицата от XII век Хилдегард от Бинген. Участват имена като Брайън Ено, FKA Twigs, Пати Смит, Джим Джармуш и др. Тук няма директна политика, но има усещане за свят, който отчаяно търси тишина Критиците го определиха като едно от малкото пространства на Биеналето, където човек може „да си поеме въздух“.

Австрийското участие е абсолютната противоположност – експлозия от хаос, вода, голота и апокалиптичен театър. Флорентина Холцингер превръща павилиона в сюрреалистичен морски кошмар: жена кара джет в наводненото пространство, друга удря гигантска камбана, трета лежи в огромен аквариум, пълен с пречистена урина. Звучи абсурдно. Изглежда още по-абсурдно. И въпреки това работи.

Германският павилион тази година е сред най-мрачните и най-силни пространства на Биеналето. Под заглавие Ruin той превръща самата сграда в разказ за разпада – не само архитектурен, а морален, исторически и социален. Инсталациите на Хенрике Науман и Сунг Тиеу работят с неонацистките призраци на Източна Германия, миграцията, постсоциалистическата травма и усещането за Европа като място на натрупани руини. Особено ярко присъства фигурата на Хенрике Науман, която почина едва на 41 години малко преди откриването на Биеналето. Това придава на павилиона почти мемориален характер. Артистката, която е представяна и у нас, е известна с това, че използва мебели, предмети от бита и намерени материали като политически архив, а част от елементите в нейните инсталации идват именно от битаци и пазари за вещи в Източна Европа, включително и от България.

Канадският павилион също привлича вниманието – най-вече заради призрачната оранжерия на Абас Ахаван. Пространството прилича на изоставена ботаническа станция след края на цивилизацията: растения, сенки, миризма на влага и усещане за свят след човека. „Файненшъл Таймс“ го определи като един от най-поетичните образи на цялото Биенале.

Африка също беше в центъра – не като екзотична периферия, а като интелектуален и естетически двигател на изложбата. Наследството на Койо Куо даде видимост на артисти от Глобалния юг, на постколониални разкази и нов тип чувствителност, далеч от западния арт спектакъл. Много критици отбелязаха, че именно африканските и павилионите на южните страни носят най-живата енергия на тазгодишното издание.

Павилионите на балканските страни сякаш споделят общо усещане за периферия и нестабилна идентичност, макар всеки да говори на различен език. Албанският с участието на Генти Корини е сюрреалистичен и почти хипнотичен – свят от кукли, архиви и разпадащи се образи, вдъхновен от „Заумния език“, лингвистичен експеримент на руския авангард. Именно чрез тази невъзможност за нормална комуникация той говори за Балканите и за начина, по който малките държави често съществуват повече като чужда фантазия, отколкото като реалност. Румънският павилион (проект на Анка Бенера и Арнолд Естефан) е насочен към екологичните, геополитическите и историческите измерения на Черно море. А гръцкият павилион (Escape Room на Андреас Ангелидакис) работи почти митологично: море, руини, светлина и образ на цивилизация, която едновременно е люлка на Европа и нейна вечна криза.

Българският павилион тази година, „Федерация на минорните практики“ в зала „Тициан“, събира работите на Венета Андрова, Гери Георгиева, Мария Налбантова и Райна Тенева, куратор е Мартина Йорданова. Вместо със зрелищност проектът работи с крехкостта, паметта и материалността – чрез архивни следи, индустриални материали и фрагментирани образи между разпад и съграждане. В една силно политизирана среда българското участие не влиза директно в геополитическите битки, а говори за периферията, за малкия човек и за невидимите пластове на Източна Европа. Сред хаоса на протестите и скандалите павилионът изглежда тих, суров и човешки.

Като цяло участията на балканските страни се представят като различни отговори на един и същи въпрос – как се създава разказ за периферията отвъд клишетата.

Но като че ли най-интересният въпрос остана друг: може ли изобщо изкуството да избяга от политиката? Или всяко издание на Венецианското биенале вече е бойно поле, а павилионите функционират като министерства на външната политика?

Тази година Венеция не дава ясни отговори. Вместо това оставя усещане за свят в разпад, в който артистите вече не искат просто да показват произведения, а да заемат позиции. И по тази причина може би 61-вото издание ще бъде запомнено не толкова с отделни творби, а с напрежението между красотата и катастрофата.