Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Шоколад“ (2024), режисьор и сценарист Орлин Милчев, продуцент „Геополи“

Феномените на вътрешния свят са несъизмерими едни спрямо други, както и пътешествията, които водят до осъществяването на (не)постижимата заветна цел. Епичните митарства на Одисей се повтарят всеки път, когато човек поеме по пътя на своите екзистенциални начинания, а понякога дори най-дребните и всекидневни предизвикателства могат да ни отведат до неочаквани битки, лични постижения, загуби и осъзнавания. Като изключим тези по-отнесени и спекулативни разсъждения, заглавието на филма на Орлин Милчев достатъчно ясно заявява за какво е тази история.

Сюжетът ни запознава с Боби, който е само на пет години и живее в ромски квартал в София заедно с братята, сестра си и своята майка. Този ден обаче е специален, защото неговият чичо Джони ще ги посети, а това означава, че ще има празненство и вкусни изненади. Всеки получава по един голям шоколад, а в ръцете на Боби той изглежда още по-голям. Законите на гетото обаче са безкомпромисни и често несправедливи. Шоколадът му е отнет още преди да може да го помирише. Сякаш цялата вселена се опълчва срещу него и не му позволява да получи дори един бонбон. Тъжно, а може би именно от това малкото момче има нужда, за да направи първите си стъпки в израстването. Но докъде би стигнало едно петгодишно хлапе, за да получи дългоочакваното парче шоколад?

Едно нещо няма как да не направи впечатление още от първия кадър – изборът филмът да е черно-бял. Макар в днешно време това често да изглежда като претенция, в случая решението е на място. И тук не става въпрос единствено за това, че чисто естетически картината изглежда по-добре и дори разпръснатите боклуци и калните улици придобиват романтична окраска, а по-скоро за сполучливата аналогия между визуалните внушения и самата история. Светът, в който семейството на Боби живее, е именно такъв – свят на крайности, или нещастен, или щастлив, или мизерен, или богат, а в дните на Боби или няма, или има шоколад. А сега, когато неговото право на шоколад е безпардонно отнето, той подсъзнателно схваща, че е изправен пред избор – да се примири и да чака следващия си шанс или да си извоюва онова, което му се полага. Това именно е отключващото събитие.

Фабулата продължава по класическата постановка. Боби се бори със скейтъри тийнейджъри, без малко не го сгазва автомобил, намира захвърлен шоколад и се завръща без страх, с ново съзнание в родния квартал, където го очаква върховното изпитание – да запази и изяде плячката си, макар и да го грози „смъртна“ опасност. Шоколадът или животът, това е въпросът. Съвсем логично всичко кулминира в кадъра от птичи поглед на малкото момче, проснато върху „жертвената клада“, в очакване на края, докато в главата му звучат думите на майка му, когато по-рано го е видяла да взема от земята опаковка от шоколад: „Какво, искаш да умреш ли?“.

Няма как да не отбележим и сполучливия кастинг за главния герой. Малкият Борислав Паунов е толкова убедителен, че ми е трудно да си представя човек, който не би му симпатизирал, а всеки следващ кадър прави това още по-невъзможно. Майката, Джони и всички останали персонажи са изключително автентични. Филмът се доближава до документалното, без това да е в ущърб на игралния елемент, а тъкмо обратното. История, която изглежда почерпена от действителността, предизвиква емпатия и кара детето в нас моментално да се идентифицира с нея.

„Шоколад“ е филм за непосредствените радости и тъги, непосилната лекота и искрените вълнения на бедния живот в гетото. Това е и киноразказ за огромното значение, често прикрито сред малките случки от всекидневието, но и за малките победи с огромни последствия в нашия живот. Необикновен поглед към детството като приключение, което ни отвежда към зрелостта.