Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

250 години „Бургтеатър“

Всичко започва от една спортна зала за френската игра jeu de paume, предвестник на днешния тенис. Залата за топки (балхаус) на „Михаелерплац“ до виенския дворец „Хофбург“ става непотребна, тъй като играта излиза от мода. Със свойствения си прагматизъм ерцхерцогиня Мария Терезия ѝ търси ново предназначение. Такива зали има из цяла Централна Европа, повечето се превръщат в помещения за отглеждане на екзотични животни. Но Мария Терезия решава друго: залата да се използва за театрални и оперни представления. Във Виена има няколко театрални сгради, през града минават и много странстващи трупи – защо да няма такова място, което да е съвсем близо до двора? Малко по-рано поради финансов недоимък в държавата, причинен от дълги и неуспешни войни, се налага да се правят съкращения в културата и дворцовият оперен ансамбъл е разпуснат. Ерцхерцогинята, следвайки примера на „Комеди Франсез“, знае, че освен за развлечение изкуството служи и за укрепване на властта в моменти на криза.

Хофбург се сдобива с театър. Дървената конструкция на залата събира 1200 души. Императорската ложа е свързана директно с покоите на семейството. И никой не се учудва, когато по време на представление през февруари 1768 г. Мария Терезия излиза там по нощница и обявява на публиката, че синът ѝ Леополд току-що е станал баща. По-важен за театъра обаче е по-големият ѝ син – Йозеф II, с когото тя известно време заедно управлява монархията. Двамата извършват дълбоки социални реформи и полагат основите на системи, някои от които и до днес действат в Австрия. Йозеф II иска да реализира идеята си за просветена монархия и в театъра вижда един от инструментите към целта, възприема го като средство за морално превъзпитание и обществено дисциплиниране на поданиците. Две са местата, където се стичат широките народни маси: в църквата и в театъра. Императорът може да упражни влиянието си само на второто – да контролира събралите се и да насочва чувствата им в желаната посока. Следвайки плана си, през 1776 г. той обявява театъра на „Михаелерплац“ за Национален германски театър. Самото название издига народния немски език до нивото на френския, използван в аристократичните салони и в театралните пиеси, както и до италианския, на който основно са оперите. Затова от тази дата се изчисляват годините на съвременния „Бургтеатър“.

Макар че формално театърът има управител, на практика първият директор е самият император. Йозеф II определя репертоара, меси се в разпределението, не се притеснява да „подобри“ пиеса на Шилер, като зачерква едни и написва други реплики. Лично дава поръчки на Моцарт, такава е например операта „Така правят всички“, чиято премиера е в „Бургтеатър“. Дори ако е на война, от бойното поле изпраща указания към Бурга, както наричат театъра. Актьорите там получават статут на държавни служители, а всички пиеси и опери, изпълнявани на немски, се финансират от двора. Така постепенно представленията на френски отпадат, но оперите на италиански, макар и по-малко, продължават да се изпълняват. Далеч преди Холивуд да въведе хепиенда, императорът разбира, че за повдигането на духа на населението е необходимо пиесите да завършват щастливо. Противно на авторовите инвенции, Йозеф II въвежда т.нар. „виенски край“. В „Бургтеатър“ няма сцени на гробища и Ромео и Жулиета никога не умират.

Театърът на „Михаелерплац“ отеснява, залата вече не отговаря на новите изисквания на публиката и артистите, Мария Терезия и Йозеф II нареждат издигането на нова сграда на Рингщрасе. Строежът продължава 14 години и въпреки че се знае, че предстои преместване на театъра, когато това се случва, се възприема като обществена драма. Последното представление в старата сграда е през октомври 1888 г. Присъстват императорското семейство, аристократични особи, политици, индустриалци, представители на едрата буржоазия, банкери, както и обикновени любители. Минути след края започва буквалното разрушаване на сградата, като всеки гледа да отмъкне каквото докопа – парче от завеса, декор, реквизит, тапет, дреха… За късмет. И до днес в „Бургтеатър“ се пази стол от първата зала, за който се смята, че ако седнеш на него, ще имаш успех.

В спомените си Стефан Цвайг отбелязва: „Когато средният виенчанин сутрин отвори вестника, първият му поглед не е към случилото се в парламента или към световните събития, а към репертоара в „Бургтеатър“ и ставащото там. Театърът във Виена заема огромно място в общественото внимание, трудно разбираемо в другите градове… Защото имперският театър е нещо повече от сцена, на която актьори играят пиеси, той е микрокосмосът, който отразява макрокосмоса, огледалото, в което обществото съзерцава само себе си“. Цвайг пише още, че артистите са високопочитани, но и винаги критично оглеждани и одумвани. От една страна, защото от сцената дават морални ориентири, от друга – защото на улицата и в кафенето са модни икони.

Преместването в новата сграда носи надежди… и разочарования. Акустиката е лоша, от много ложи има видимост към залата, но не се вижда нищо на сцената. Скандалът е огромен, потрошени са 21 млн. гулдена (днешни 130 млн. евро) с твърде неприятен резултат. Първият спектакъл е провал, актьорите не са свикнали да говорят в толкова огромна зала, а и декорите са почти незабележими. Настоява се за преустройство на залата.

По това време „бащата“ на Националния театър Йозеф II отдавна е покойник, държавата е в ръцете на император Франц Йосиф, който продължава традицията на топла връзка между власт и изкуство, като дори я подгрява още повече. Първо: държи артистите да идват при него на аудиенция – нещо, което ги притеснява. Те не са сигурни дали ще изиграят добре ролята си в живота. Второ: официалната любовница на императора е актриса – за това всички шушукат, но никой не споменава на глас. Съпругата му Елизабет (Сиси) често отсъства и в императорското легло влиза Катарина Шрат. Благодарение на Франц Йосиф тя получава най-добрите роли, най-високите хонорари и най-дългите отпуски. През 1893 г. става доживотен член на трупата. Франц Йосиф е сред най-големите спонсори на театъра, но всички знаят, че едва ли е воден от любов към изкуството. След премиерата на „Натан Мъдреца“ той пише на Сиси: „Въпреки доброто представление аз здраво си поспах“.

Когато след преместването в новата сграда актьорите настояват за промяна на залата и дълго време не са чути в двореца, те молят колежката си Катарина Шрат да поиска лично от императора да отпусне средства за преустройство. Номерът минава, през 1897 г. започват строителни работи и театърът променя формата си от лира на подкова. Отстранени са проблемите със звука и видимостта. Колкото до Шрат – тя сама слага край на кариерата си поради самозабравяне. Пет години след смъртта на Сиси в комедия във „Фолкстеатър“ Шрат влиза в ролята на императрицата, което е повод за огромен скандал. Пресата я обвинява в липса на вкус при опит за официализиране на връзката ѝ с императора. Дори и Франц Йосиф изумено ѝ пише: „Прочетох във вестника, че сте играли Мария Терезия. Вярно ли е?“. Шрат не се качва повече на сцената.

След реконструкцията на „Бургтеатър“, направена и благодарение на усилията на Шрат, сградата остава такава, каквато е и днес: свидетелство за величието на империя, събрана от много малки народи, която иска да извиси немското над всички тях. Таваните във фоайето и над стълбището са изрисувани от Густав Климт, брат му Георг и Франц Мач и представляват театрални сцени от Античността до края на XIX век. Тук е и единственият автопортрет на Климт.

„Бургтеатър“ влиза и в българската история или обратното: в историята на театъра се записва българска следа. На 8 май 1925 г. по време на представлението „Пер Гинт“ Менча Кърничева застрелва Тодор Паница, деец на лявото крило във ВМРО, смятан в организацията за предател. Това е единственият атентат и единственото реално убийство в залата, където иначе се стреля само на сцената (повече за него в сп. „Култура“ 7/2025).

Да си част от трупата на Бурга, е високо признание. Доказателство са пищните погребения на артистите, откъдето идва и приказката, че виенчани обичат „красивия труп“. Но да играеш там, има и недостатъци: по времето на Йозеф II е въведено правилото за забрана на завесата, което означава, че представлението свършва и артистите се прибират отзад, а не както в останалите театри да се покланят пред завесата. Причината е, че в присъствието на императора никой друг няма право да приема аплодисменти. Правилото остава и когато отдавна няма император. Чак през 70-те години на ХХ век актьорите започват да се бунтуват, тръгват преписки из министерствата, извисяват се викове как ще се посегне на традицията… до 1983 г., когато официално им се разрешава да се покланят от сцената и да приемат аплаузите на публиката.