Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Разговор с френската политоложка и бивша посланичка в НАТО Мюриел Доменак

„Ако американците искат да останат наши съюзници, трябва да поемем протегнатата ръка. Ако американците не искат да бъдат наши съюзници, ще трябва да се защитаваме сами. Или Европа ще заеме подобаващо място в този сложен и брутален свят, или ще стане плячка на новите агресори“

Нека започнем с промените в геополитическата архитектура след войната в Украйна и войната в Иран. Заживяхме ли в един коренно различен нов свят?

Живеем в брутален свят, в който основните действащи лица не се съобразяват с никакви правила. Живеем с руската заплаха, която не буди съмнение, изправени сме и пред оттеглянето на нашия американски съюзник, което поставя нас, европейците, в сложна ситуация. Вече можем да разчитаме единствено на самите себе си. Лошата новина е „стратегическата самота“ на Европа. Добрата новина е, че сме заедно.

В същото време нашият европейски модел е разтърсван от множество кризи. Самата вие в една своя статия говорите за „перманентна криза“ Защо става така?

В цитираната от вас статия във в. „Монд“ аз наистина говоря за „перманентната криза“, на която са подложени най-вече младите хора: кризата с климатичните промени, социалната криза, свързана с демографията… Във Франция се опитваме да задържим положителни нива на раждаемостта спрямо смъртността, но сме далеч от онова демографско равнище, което бихме искали да постигнем. Като добавим геополитическите кризи, става ясно колко трудно е да се намери решение на всичко това едновременно.

Перманентната криза не е ли нещо като перманентната революция на Троцки?

Прав сте, така изглежда донякъде (смее се). Но вижте как върви разговорът в Европейския съюз – непрекъснато се оплакваме от пораженията си. Тук се сещам за заглавието на един нашумял френски роман – „Чуйте нашите поражения“ на Лоран Годе – и се питам дали не трябва да напишем книгата „Чуйте нашите победи“, която да обобщи постигнатото от европейците.

Например разширяването на ЕС продължава. Имам предвид страните от Западните Балкани, съседни на България, които толкова искат да се присъединят към ЕС. Обединеното кралство отново търси някаква формула, за да стане част от общия европейски пазар. Исландия, която доскоро изключваше участие в обединена Европа, подготвя референдум в тази връзка. Дори националпопулистките партии в Европа вече не говорят за излизане от Европейския съюз.

Външнополитическата ситуация в света наистина е безпрецедентна. Тръмп се обявява за победител в Иран, но режимът на моллите си остава на власт, а Ормузкият проток е ту отворен, ту затворен. Какво да се прави? Какъв е изходът от тази криза?

Европейците не бяха консултирани преди започването на войната в Иран и нямаше защо да се намесват в нея. И обратното, готови са да поемат своята отговорност, за да гарантират сигурността в Ормузкия проток – Франция, Великобритания и Германия имат такава съвместна инициатива. През 2015 г. европейските партньори заедно със САЩ и Китай участваха в преговорите по иранската ядрена програма. Постигнатото споразумение не беше съвършено. Техеран запази балистичните си ракети, но все пак иранският ядрен потенциал беше поставен под контрол. Администрацията на Тръмп избра обаче да напусне този преговорен формат и оттогава количеството на добития от Иран уран се увеличи. Сега, след постигнатото от Вашингтон и Техеран споразумение, ще е необходим нов контрол. Европейците разполагат с много голяма експертиза в тази насока. Така че на въпроса „Какво да се прави?“ (както питаше Ленин), отговорът е: да се преговаря и да има яснота. Защото военните действия срещу Иран не се увенчаха с успех.

По същия начин Путин непрестанно се провъзгласява за победител в Украйна, въпреки че украинските дронове нанасят удар след удар върху Москва, която от Втората световна война не е била в пламъци. Очертава ли се на хоризонта някакво мирно споразумение?

Има, разбира се, възможно решение. Всички – от американския президент, през европейците и самите украинци – са склонни да преговарят. Никой не се стреми към война заради самата война. Войната обаче беше започната от Путин, и то изцяло в разрез със здравия разум.

Ако Русия реши да спре войната, просто няма да има война. Дали Русия може дълго още да си позволи толкова големи загуби на бойното поле? Има анализи, според които руските загуби са в параметрите на 1 млн. души! Това е просто немислимо. Въпреки това Москва упорства и не сяда на масата за преговори. Целта на Путин обаче е разпокъсването на Украйна, той иска тя да има „ограничен суверенитет“ – доктрина, позната от времето на Леонид Брежнев. Украинците никога не ще приемат подобно нещо. И ние би трябвало да ги подкрепим, защото от това зависи и европейската сигурност и отбрана.

Ситуацията е ясна: или Русия ще има срещу себе си суверенна държава, която суверенно взема решения за своята сигурност и разполага със суверенна армия, или Украйна ще бъде разпокъсана на парчета, ще загуби достъпа си до Черно море, ще се лиши от армията си и решенията ѝ ще бъдат диктувани отвън – сиреч от Москва. Докато Русия упорства в тези си максималистки искания, не могат да се водят истински преговори. Истината е, че Русия плаща много, много скъпо за тази война, която трябваше да приключи за три дни. Цената преди всичко се измерва в огромните човешки жертви, но и руската икономика е съсипана. Освен това Русия все повече изпада под влиянието на Китай, който изкупува руски суровини по силно занижени цени, но в същото време е основен източник на приходи поради западните санкции.

В международен план Русия се оказва безсилна да подкрепи доскорошните си съюзници. Тя не можа с нищо да помогне на Венецуела по време на американската спецоперация, нито на Сирия при падането на Башар Асад, нито на Иран след атаките от САЩ и Израел. По традиция Русия има силна близкоизточна политика и голяма експертиза в региона. Днес вече не е така.

Самата Русия е толкова фиксирана върху Украйна, че е на път да изчерпи целия си ресурс в тази война. Сега топката е в полето на Москва. Има слухове, че зрее недоволство от хода на войната в близкия антураж на Путин. Ясно е, че решението няма да дойде лесно. Дори президентът Тръмп разбра, че войната в Украйна не може да приключи за 24 часа.

Паралелно с войната в Украйна Русия води хибридна война в Европа. И резултатите са видими особено в Източна Европа. Какво мислите за това?

Дори при мирно споразумение с Украйна руската заплаха по източния фланг на Европа ще си остане реална. Работата е там, че руската държава и руската икономика привикнаха да съсъществуват с войната. Трябва да отчитаме заплахата, идваща от Москва, но за да я парираме, ще трябва да се превъоръжаваме. Няма друго решене. Което не изключва подкрепата на всяко реалистично споразумение. Ако преговорната позиция на Русия обаче е да се върнем към ситуацията в Европа преди 1989 г. и преди разпада на Съветския съюз, това е пълен абсурд!

Проблемът днес не е ли и в това, че световната политика твърде много се персонализира – с Тръмп, Путин и Си Дзинпин? Нима демокрацията е толкова податлива, че става възможно завръщането на автокрацията?

Просто живеем в такъв етап от развитието на европейската демокрация, освен това младите хора днес не осъзнават добре цената на постигнатото. Съвсем различно беше при моето поколение, когато Берлинската стена падна и имаше толкова много надежди, дори се заговори за „край на историята“. Струва ми се обаче, че навремето не осъзнахме ясно заветите, които ни остави вашият сънародник Цветан Тодоров в книгата си „Памет за злото, изкушение на доброто“ (2000). Прочитът на тази книга някога ме промени. Но като цяло бяхме толкова ентусиазирани от мирната победа на демокрацията, че не извършихме необходимата „работа на паметта“ върху руския и съветския империализъм – травмите, които са останали от него, белезите от тоталитаризма, които продължават да съществуват в редица източноевропейски страни. Изграждането на Обединена Европа, слава богу, стана възможно чрез процеса на „разширяването“, но несигурността си остана. Иван Кръстев в книгата си „След Европа“ (2017) показа колко много минало се оказва утаено под миграционната криза от 2015 г.

Явно някогашният ни ентусиазъм е бил прекомерен. В стратегически план ние твърде много вярвахме във „вечната“ американска защита. Вероятно ние, европейците, смятахме, че светът ще продължи да съществува по този начин, в една относителна стабилност. Спомняте си, че Китай беше приет в Световната търговска организация, а тогавашната американска администрация също смяташе, че отвореният пазар ще отведе Китай по пътя на демократизацията и политическата либерализация. От един момент нататък европейците решиха, че нашият политически модел е приложим по целия свят, но ние сбъркахме много в разчетите си.

Време е да се събудим от тази „демократична сиеста“. Но както казва една известна френска журналистка, не е достатъчно само да се събудиш, най-трудното и да се надигнеш от леглото. Просто трябва да се действа.

Дълги години Западът се обединяваше около Съединените щати и след Втората световна война това доведе до създаването на НАТО. Напът ли е да се разтрогне евроатлантическата връзка?

Мисля, че Северноатлантическият алианс си остава стратегически инструмент в подкрепа на нашите армии. Европейците трябва да укрепят европейския стълб на НАТО, което означава сами да поемат отговорността за собствената си отбрана. А това на първо място означава превъоръжаване: изграждането на отбранителна индустрия, организирането на важни съвместни стратегически инициативи. Ако американците искат да останат наши съюзници, трябва да поемем протегнатата ръка. Ако американците не искат да бъдат наши съюзници, ще трябва да се защитаваме сами. Но не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме европейската отбрана сама да се осъществи. Или Европа ще заеме подобаващо място в този сложен и брутален свят, или ще стане плячка на новите агресори.

Ами ако Доналд Тръмп направи така, че Съединените щати да напуснат НАТО?

Активирането на член 13 от Северноатлантическия договор е сложна стъпка. Първо трябва да се мине през законодателна процедура, изисква се, както припомни наскоро Марко Рубио, съгласието на Конгреса. А това не е лесно с оглед на моментния баланс между републиканци и демократи в Конгреса и вероятно няма да бъде подкрепено дори от някои членове на Републиканската партия. Освен това не виждам какъв е интересът на Доналд Тръмп от излизането на САЩ от НАТО.

Виждаме обаче как последователните декларации на Тръмп срещу НАТО отслабват Северноатлантическия алианс – критиките срещу съюзниците, начинът, по който говори за НАТО в трето лице, все едно че това е някаква външна структура, докато Съединените щати са основната движеща сила в алианса. Със сигурност това води до делегитимирането на НАТО. Не е необходимо да се излиза формално от НАТО, по този начин Тръмп блокира на практика дейността му. Но е време европейците да спрат да коментират Тръмп и да започнат да формулират собствените си приоритети.

А как да защитим Европа? На тази тема вие сте посветили цял аудио-визуален проект с помощта на немско-френския телевизионен канал „Арте“?

Най-краткият отговор е: като поемем отговорността си. Отговорността на България е свързана с черноморската зона, която е зона на изострени конфликти. Тя предполага сътрудничество със страните, които имат излаз на Черно море, както предполага и сдържане на военноморските сили на Русия. Наскоро началникът на Военноморските сили на Франция заяви, че щом излезете в открито море, навсякъде виждате руски кораби, които дебнат. Очевидно Европа ще трябва да са пробуди и да гарантира сигурността си.

Разговаря Тони Николов

Мюриел Доменак e френски политолог и дипломат, бивш посланик на Франция в НАТО (2019–2024). Тя е специалист по въпросите на сигурността, европейската отбрана и международните отношения. В сътрудничество с режисьорката Рут Зилберман разработва аудио-визуален проект за телевизионния канал Arte, озаглавен Défendre l’Europe, le réveil géopolitique des Européens („Да защитим Европа, геополитическото пробуждане на европейците“).