Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„Илюзии“ от Иван Вирипаев, режисьор Галин Стоев, осветление Мишел льо Борн, звук Жоан Камбон, костюми Натали Труве, хореография Анна Хлесткина. Участват Марин Дешелет, Матийо Фернандес, Елиз Фриа, Марин Гез, Алис Жалю, Тома Рибиер и Жюлиен Салиньон. Гостуване на „Световен театър в София“, РЦСИ „Топлоцентрала“, 11 юни 2026 г.

Режисьорът Галин Стоев и драматургът Иван Вирипаев имат много дълга история на творческо сътрудничество. Споделеното им разбиране, енергия и чувствителност, търсене на дълбочина и смисъл, усет за поезия и игра, за лекота и болка, за тревога и упование – правят спектаклите на Галин Стоев едни от най-добрите изобщо по текстовете на руския драматург (който отдавна живее в изгнание, осъден задочно от Руската федерация и обявен за издирване). Постановката на „Илюзии“ (2011) е поредната итерация на симетричните им артистични и човешки нагласи едновременно към съвременност и метафизичност.

Пиесата разказва историята на семейните взаимоотношения, любовта и приятелството на две двойки – както вътре в двойката, така и помежду им. Историите са разказани ретроспективно, като равносметка на живота на вече възрастните хора. Версиите и участниците непрекъснато се променят, а всяка нова истина скоро бива заменена от следваща, също толкова изненадваща и правдоподобна. Основната ос, около която пермутират историите, са любовта и приятелството – между съпрузите, между приятелските двойки, между отделните персонажи. В края на пътя си те споделят неизменната си любов към човека, с когото са прекарали целия си живот, като едновременно разкриват тайна – осъществена или неосъществена – любов към партньора на приятеля. Калейдоскоп от реални и нереални, възможни и невъзможни взаимоотношения, привързаности, любови. Каква е природата на любовта, каква е природата на истината, каква е силата на въображението, желанието, илюзията, какво е реалността и може ли споменът да я удостовери безусловно? Това са част от въпросите, които Вирипаев поставя в своя привидно реалистичен, но всъщност философско-поетичен и метафизичен текст (пиесите на Вирипаев винаги са в полите на метафизката), който се опитва да напипа същности отвъд привидното, истини отвъд илюзиите, постоянство в променливостта. „Все пак трябва да има някакво постоянство в този променлив космос, нали? – попита Албърт космоса.“ Копнежът по нещо сигурно, трайно и познаваемо е същностен за човека. Но и разбирането, че неизменни, сигурни, обективни и устойчиви истини (чувства, усещания) по-скоро няма, също е част от човешкото преживяване, особено от постмодернизма насам. И любовта е подвластна на тази диалектика – мислим я като голямата, единствената, вечната и святата, но и тя е също толкова несъвършена, нетрайна и несигурна като всичко останало; постигана в договарянето между илюзията и реалността.

Тази убегливост, изменчивост и ефимерност се „представя“ на сцената от седем млади актьори, които влизат в режим на разказване – с подчертана театралност и преднамерена „игра“ – на историите на четиримата възрастни. В съзнателна отстраненост от персонажа, който временно „изиграват“, актьорите непрекъснато сменят ролите, сякаш на случаен принцип получавайки поредната задача. Те буквално влизат и излизат от „упражнение“ в „упражнение“, като паузата е маркирана със своеобразна разгрявка. Семплите и графични костюми напомнят безличието и работния „вайб“ на ученическата униформа. Сцената е максимално оголена, в двата края са наредени столове, на които се оттеглят актьорите, а единственият реквизит е стъклен паралелепипед, който добавя нова реалност или пречупва наличната. Младостта на актьорите, режимът на игра, лекотата и неангажираността, с които „пробват“ различните роли, както и празното пространство на сцената лишават преживяването от всякакъв драматизъм, сантименталност или монументалност. Дистанцията към образите и историите, изначално заложенa в текста (с начина, по който историите са разказани, не драматизирани или въплътени), се транслира и в театралността. Смисълът или истината не са установени и непроменяеми същности, а се случват в историите, в акта на разказването. И човешкият живот, и историята на света се „познават“ в разказите за тях. А археологията на любовта и експедицията за търсенето на смисъла се натъкват на разностранни свидетелства, които може и да си противоречат, но затова пък правят живота чудото, което е!