Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

22 10

Иван Бранев, делфинът

От Митко Новков 0 коментара A+ A A-

„Последният ловец на делфини“, Захари Карабашлиев, издателство „Сиела“, 2025 г.

Най-новата книга на Захари Карабашлиев е неговият най-добър роман, поне според мен. Не че предишните не бяха добри, не – и „18 % сиво“, и „Хавра“, и „Опашката“, и „Рана“ си имат своите достойнства, но сякаш „Последният ловец на делфини“ изкарва на бял свят всички качества на Захари-Карабашлиевия почерк накуп. Увлекателно поднесена история, плътни характери, отлично сноване между историческите пояси – цялото това го откриваме в изобилна мяра. Прибавяме към тези характеристики и неговия страхотен усет кое в момента е важно за българското общество, че да се удържи и стабилизира то в европейското, а не – както се опитват да го тикат – в евроазиатското развитие – този момент в „Делфините“ е осезаемо застъпен и получаваме четиво, което едновременно е хем ценно с посланията си, хем естетически издържано с изпълнението си. С други думи, получаваме най-добрия роман на Захари Карабашлиев.

В конструкцията на книгата той не отстъпва от прецизно изработения похват да изгражда историята в няколко времеви пласта, свързвайки героите с крепки сюжетни връзки, които всъщност съставляват и определят фабулния ход. В случая с „Последният ловец на делфини“ това е предтечата Иван Бранев – свършил в затвора жизнения си път, и неговият потомък, от чието лице се води разказът. Тук, между другото, Захари Карабашлиев се връща към първото лице единствено число, познато ни от „18 % сиво“, и това е безспорно успешен ход: възприемаме разказването някак по-интимно, по-съкровено, по-изповедно, ако щете. В „Рана“ отстранеността създаваше усещането за отдалеченост, докато в „Делфините“ няма отдалеченост – потъваме, съпричастваме, вълнуваме се. Няма как да не се вълнуваме: изправени сме лице в лице с един безчовечен строй, който няма жал ни към хора, ни към животни; строй, в който доблестта не се зачита, зачита се единствено подлостта. Подлостта и жестокостта – с тези черти просперираш, липсват ли ти – загубен си…

Ако погледнем от този ъгъл, то „Последният ловец на делфини“ е „обратнопропорционален“ на „Хавра“ – роман, който чакахме дълго и в това свое чакане не бяхме разочаровани, изобщо. „Обратнопропорционален“, защото, ако във „варненския“ роман подлостта бе запазена за днешния ден, а благородството – за вчерашния, то в „Делфините“ е инак – благородството е тук и сега, подлостта – там и някога. Разбира се, негативните изригвания на човешката злост и низост не са свързани с предтечата Иван Бранев (въпреки отровните думи на снаха му, която май никога не го е виждала), а с хората, които правят живота му ад и вместо да се възхитят на него като човек (ако тогавашното общество беше нормално, щяха да го сторят), те се отнасят с него като с добиче, чието предназначение е единствено и само заколението. Всъщност в тази своя сюжетна линия Захари Карабашлиев проследява тъкмо една социална аномалия – как свестен човек бива съсипан и буквално изтрит от лицето на земята (или по-добре да кажем морето?). Изтрит не защото заслужава, а защото е всичко онова, което новите на власт не са и няма как да бъдат.

И тук идва парадоксалният ход, с който Захари противопоставя хуманността на зверинността – чрез едно животно, делфина. От Дарина, приятелката на главния герой, научаваме много за черноморските делфини и огромното им значение за хората, обитаващи бреговете на някогашния Евксински понт. И те се превръщат в символ, също както Херман Мелвил превръща в символ белия кит Моби Дик. Само че не в символ на природната стихийност, а на неоправданата и неудържима идеологическа кръвожадност. В символ се превръща и Иван Бранев, но обратно на капитан Ахав – не на маниакалната обсебеност, а на абсолютно необходимата човечност. „Последният ловец на делфини“ се оказва в действителност последният сподвижник на добродетелта в едно – по всички критерии измерено – недобродетелно време. И заради това бива погубен.

Делфините обаче, делфините са още тук, лудуват. И в това е нашата надежда…

Споделете

Автор

Митко Новков

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Францисканската духовна революция. Разговор с Владимир Градев
    22.10.2026
  • Здравка Евтимова – Истории за доброто
    22.10.2026
  • Писането като молитва
    22.10.2026
  • Васил Казанджиев и Юлия Христова: срещи с музиката
    22.10.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO