Иван Бранев, делфинът
„Последният ловец на делфини“, Захари Карабашлиев, издателство „Сиела“, 2025 г.
Най-новата книга на Захари Карабашлиев е неговият най-добър роман, поне според мен. Не че предишните не бяха добри, не – и „18 % сиво“, и „Хавра“, и „Опашката“, и „Рана“ си имат своите достойнства, но сякаш „Последният ловец на делфини“ изкарва на бял свят всички качества на Захари-Карабашлиевия почерк накуп. Увлекателно поднесена история, плътни характери, отлично сноване между историческите пояси – цялото това го откриваме в изобилна мяра. Прибавяме към тези характеристики и неговия страхотен усет кое в момента е важно за българското общество, че да се удържи и стабилизира то в европейското, а не – както се опитват да го тикат – в евроазиатското развитие – този момент в „Делфините“ е осезаемо застъпен и получаваме четиво, което едновременно е хем ценно с посланията си, хем естетически издържано с изпълнението си. С други думи, получаваме най-добрия роман на Захари Карабашлиев.
В конструкцията на книгата той не отстъпва от прецизно изработения похват да изгражда историята в няколко времеви пласта, свързвайки героите с крепки сюжетни връзки, които всъщност съставляват и определят фабулния ход. В случая с „Последният ловец на делфини“ това е предтечата Иван Бранев – свършил в затвора жизнения си път, и неговият потомък, от чието лице се води разказът. Тук, между другото, Захари Карабашлиев се връща към първото лице единствено число, познато ни от „18 % сиво“, и това е безспорно успешен ход: възприемаме разказването някак по-интимно, по-съкровено, по-изповедно, ако щете. В „Рана“ отстранеността създаваше усещането за отдалеченост, докато в „Делфините“ няма отдалеченост – потъваме, съпричастваме, вълнуваме се. Няма как да не се вълнуваме: изправени сме лице в лице с един безчовечен строй, който няма жал ни към хора, ни към животни; строй, в който доблестта не се зачита, зачита се единствено подлостта. Подлостта и жестокостта – с тези черти просперираш, липсват ли ти – загубен си…
Ако погледнем от този ъгъл, то „Последният ловец на делфини“ е „обратнопропорционален“ на „Хавра“ – роман, който чакахме дълго и в това свое чакане не бяхме разочаровани, изобщо. „Обратнопропорционален“, защото, ако във „варненския“ роман подлостта бе запазена за днешния ден, а благородството – за вчерашния, то в „Делфините“ е инак – благородството е тук и сега, подлостта – там и някога. Разбира се, негативните изригвания на човешката злост и низост не са свързани с предтечата Иван Бранев (въпреки отровните думи на снаха му, която май никога не го е виждала), а с хората, които правят живота му ад и вместо да се възхитят на него като човек (ако тогавашното общество беше нормално, щяха да го сторят), те се отнасят с него като с добиче, чието предназначение е единствено и само заколението. Всъщност в тази своя сюжетна линия Захари Карабашлиев проследява тъкмо една социална аномалия – как свестен човек бива съсипан и буквално изтрит от лицето на земята (или по-добре да кажем морето?). Изтрит не защото заслужава, а защото е всичко онова, което новите на власт не са и няма как да бъдат.
И тук идва парадоксалният ход, с който Захари противопоставя хуманността на зверинността – чрез едно животно, делфина. От Дарина, приятелката на главния герой, научаваме много за черноморските делфини и огромното им значение за хората, обитаващи бреговете на някогашния Евксински понт. И те се превръщат в символ, също както Херман Мелвил превръща в символ белия кит Моби Дик. Само че не в символ на природната стихийност, а на неоправданата и неудържима идеологическа кръвожадност. В символ се превръща и Иван Бранев, но обратно на капитан Ахав – не на маниакалната обсебеност, а на абсолютно необходимата човечност. „Последният ловец на делфини“ се оказва в действителност последният сподвижник на добродетелта в едно – по всички критерии измерено – недобродетелно време. И заради това бива погубен.
Делфините обаче, делфините са още тук, лудуват. И в това е нашата надежда…
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук