Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Хорхе Луис Борхес, „Този търпелив лабиринт от линии“, превод Анна Златкова, издателство „Колибри“, 2019 г.

Като личен бележник е новото издание с избрана проза и стихове на Хорхе Луис Борхес. Обсебеният от книгите аржентински писател тук звучи уморено, покрай текстовете се чува въздишка, „горчиво-тъжна равносметка“, че всичко от живота му го насочва към цитат или книга. Борхес сам признава в едно късно интервю, че води самотен живот. Слепият мечтател насочва лодката си към последния залив без спътник, заслушан както винаги в гласовете на мъртвите. Компасът също е там, картата се мени непрекъснато, изтъкана е от неуверени спомени. Никой не подозира какво предстои, но той предполага, че вече се е случило.

Създадената от Кирил Златков корица, в която се забелязват формите на ангелски крила, треви и вълни, подобни на спомената в един от текстовете лъвска глава, която човек може да види в някой облак, също насочва към изгубването, към стихията на космоса, в която може би все пак едно кротко съществуване може да бъде възможно, в която любовта на един мъж към една жена застрашава сърцето, но изпълва мислите със смисъла на целия свят. Понеже всеки, който се открива, е застрашен, понеже любовта и добрината са за смелите.

Тук е Шекспир с неговия Йорик, тук са „1001 нощ“, списъците, звездите, пясъкът на Сахара, който един човек взима в шепа и променя цялата пустиня, тук са сънищата, парадоксите, мъжът и неговият двойник, огледалото, което побира света, очите, които създават луната и мрака на нощта, тук е разпадът, който създава ред, и преходното дихание на човешкия род, в което се дочува само една книга, само една дума, първоизточникът на великия дух, на всичко, което някога сме имали да кажем. Борхес е глас от древността, глас от бъдещето. Времето се усуква и миналото докосва настоящето, връща се обратно, отива напред и в тази непрестанна игра, която се осъществява в ума на будния, проблясъците красота оставят белези надежда, че може би не всичко е било напразно.

Дали книгата е добро запознанство с Борхес, трудно може да се определи, тъй като донякъде е необходимо знаците, символите и имената да са познати. Пестеливите текстове са както винаги плътни, изказът е прецизен и една дума може да отведе към десетки посоки. От друга страна, тук Борхес е най-тих, най-спокоен. Макар записките да са от различни години, подборът е такъв, че създава един общ рисунък, подобно на автопортрета на задната корица, подобно на цитата след него. Всички образи на заливи, кораби, острови, риби, сечива, звезди, коне и хора очертават образа на едно лице.

Дали това е лицето на автора, или лицето на Бога, към което всичко, без да подозира, непрестанно се стреми; или пък просто игра на разума, суетно занимание за човечеството, неразпознало ударите на камбаната, които отдавна са утихнали. Борхес остава авторът след всички автори. Може би симптоматично е, че най-задълбоченият писател на XX в. всъщност е един развълнуван читател. Книгата в крайна сметка открива своя завършек в окото и мислите на четящия, а кой би бил по-достоен (ако е настъпило действително това време) да положи края на литературата от Борхес.

Тук е поместен и текстът Everything and nothing, посветен на Шекспир, за който Харолд Блум открито изразява преклонението и благородната завист, че никой с такава простота не е успявал да обхване тайната и очарованието на английския бард. А тайната е измамно семпла – Шекспир, подобно на Бога, успява да бъде едновременно всички и никой. Тук и любимият на Борхес Дон Кихот получава възможност да бъде за малко Алонсо Кихано, който няма нужда да напуска дома си, за да изсънува приключенията си. Противоречията между фантазия и реалност също са изгладени, литературата през времето се превръща в мит или прахоляк, остават само думите, подготвени да бъдат записани в книгата, която събира всички други книги, книгата, която е била изсънувана от Бога, и в който сън ние също сме взели участие за кратко.