Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

16-ото истанбулско биенале „Седмият континент“, 14 септември–10 ноември, 2019 г., куратор Никола Бурийо

Внимание! Това не е просто още едно биенале. „Седмият континент“[1] е демонстрация на радикалната промяна на светогледа, която осъзнаването на ефектите от епохата на атропоцена налага. Промяната е проста, но изисква усилия на ума и въображението.

„Фигура на фон: така хората (поне на Запад) представят себе си от две хилядолетия.“ Така започва експозето на Бурийо в публикацията на биеналето „Теренен доклад“. Тази опозиция е в основата на всички йерархии на модерността (субект/обект, култура/природа, прогрес/примитив, душа/материя), довели до катастрофи като колонизацията, подчинението и унищожението на планетата. Стъпвайки върху философиите на спекулативния реализъм и обектно ориентираната онтология и върху съвременните научни изследвания, Бурийо предлага смяна на оптиката. В тази нова множествена перспектива „съвременното изкуство е катастрофично; дистанциите са колабирали; стандартизацията на света извиква нуждата от алтермодерност; свръхпродукцията създава иконографски смог; художниците практикуват една разширена антропология; съвместната дейност генерира по-скоро формации, отколкото форми; художникът е примитивът и дивакът на своето племе; изкуството е поле на срещи; критиката е неотделима от метафизиката“.

Истанбулското биенале никога не е просто събитие в арт света заради сложния политически и икономически контекст, който много често се намесва осезателно в плановете. Тринадесетото издание „Мамо, аз варварин ли съм?“ (2013) се случи малко след избухването на протестите в парка „Гези“, които радикално прекроиха картата на събитието. Петнадесетото издание „Добър съсед“ (2017) се случи малко след опита за преврат и последвалото военно положение, което наложи биеналето да се прибере в скромен мащаб и рехава публика. Тазгодишното издание не е подминато от турбуленции, макар и с неполитически произход. Планът предвижда то да се случи в музея „Пера“, на доковете на Златния рог и на остров Буюкада, но в един напреднал момент от подготовката на Доковете е открит азбест и това налага спешно мигрирането на изложбата в новия музей на университета „Мимар Синан“, съответно – тотално прекрояване на първоначалния план. Така, някак естествено музеят „Пера“ се превръща в основна точка и начало на експозицията. 

Музеят „Пера“ показва на първите два етажа постоянна експозиция: артефакти от културите на Анатолия от дълбока древност (керамика, бижута, оръжия…) и художествени свидетелства за срещите между Запада и Ориента, озаглавена „Пресичащи се светове. Посланици и живописци“. Над тези нива започва експозицията на биеналето, но [изненада] визуално зрителят може и да не разбере това – в цяла зала псевдоориенталистка живопис на Пьотр Уклански следва причудливата мода на Полша от края на XIX в. с нейните колониални мокри сънища. Едно след друго от платната ни гледат бели лица в ориенталски разкош. Следва зала, изпълнена с артефакти, досущ приличащи на неолитните находки от първия етаж. Но всъщност става дума за проекта „Цивилизацията на Лихурос“ на Норман Дейли, който от 60-те години в продължение на десетилетия методично изгражда псевдоархеологическата си колекция. Изисква се вглеждане, за да разпознаем, че шамотните плочи с неразчетена писменост са всъщност от стиропор, или пък че това, което прилича на ритуален обект, е модифициран индустриален инструмент. От древната цивилизация в следващата зала зрителят е телепортиран в утопично/дистопично бъдеще на далечен остров, който Чарлз Ейвъри населява от 2005 г. насам. Островът, разбираме от изящни големоформатни рисунки, е разположен сред океан от отпадъци. Над океана във футуристични кули разни човешки фигури се наслаждават на пейзажа някак по инерция, докато животът в океана е визуализиран в инсцениран рибен пазар в центъра на залата. От пластмасови каси се подават причудливи змиорки, медузи и други създания, изработени от цветно духано стъкло. Следва зала, посветена на Ернст Хекел – физиолог и анатомист от XIX в., чийто magnum opus – атласът Kunstformen der Natur, на фона на изчезващото животинско царство изпълнява ролята на Ноев ковчег. 

До този момент зрителят трябва да се е досетил, че това не е просто експозиция на съвременно изкуство, че визията на Бурийо ни свързва без прекъсвания с предмодерни времена, непознати светове или халюциногенни фантасмагории, загърбвайки каноните на модернизма. Присъстват много нови и непознати имена или автори от близкото минало, подминати от светлините на прожекторите (приемственост с Документа на Адам Шимчик).

Рискът от втренчването в анимирането на всички неща – обитателите на растителното, животинското, минералното, технологичното или астрономическото царство, е в наличието на известна монотонност. Но това е съвсем периферен ефект. През повечето време преживяването е вдъхновяващо и ангажиращо. Сигурен съм, че многократно ще се връщам в пристъпи на екологична скръб към енциклопедичния проект на Feral Atlas Collective – Infrastructures of the Antropocene, който документира всички ключови структури от артериалната система на човешкия свят днес: летища, бунища, водо- и газоснабдяване, пристанища, мегаградове. 

Невероятна версия на децентрирана екосистема, впримчваща една от иконите на късния модернизъм Хенри Мур, ни предлага Саймън Старлинг. В хронология от събития той проследява как двойният агент (КГБ; MI6), британски критик и музеен директор Антъни Блънт промотира купуването на „Воин с щит“ на Мур от Националната галерията в Онтарио през 1954 г. Мур твърди, че идеята за скулптурата му идва от едно камъче на плажа. През 1988 г. мидите „Зебра“, пренесени от Черно море, завладяват езерото Онтарио, предизвиквайки екокатастрофа. През 2007 г. Старлинг прави копие на Мур, потапя го в езерото за година и резултатът (миди, завладели повърхността на метала) се превръща в Infestation Piece (Mussled Moore), закупена от същата галерия, с което кръгът се затваря. 

Агнешка Кърант композира серия от спекулативни проекти, в които природни феномени и изкуствен интелект са вплетени в общи асамблажи. В Post-Fordite наслоенията от автомобилна боя в заводите на Форд в Детройт с годините са се превърнали в нов вид минерал, който под повърхността разкрива цветовете на дъгата. В Mutations and Liquids Assets 1 Кърант разтапя произведения от знакови автори като Йозеф Бойс, Ричард Принс, Карстен Хьолер и др. в обща магма, в която отделните работи са трудно разпознаваеми.

Саймън Фудживара изгражда мащабна кинетична инсталация от намерени кукли от бивш увеселителен парк. В It’s a small world около гигантските фигури на Мики Маус, Бътхед, Бивас и други герои са построени архетипните пространства на модерността – фабрика, затвор, училище, площад, публичен дом, гето, електроцентрала. И навсякъде кипи труд от механизирани малки човечета.

Ева Котаткова е разгърнала „временна коалиция от различни същества, отнети от тяхната среда с помощта на камера и ножица“. В залата е обособена работилница за шиене и разказване, в която колектив крои и изработва странни облекла за още по-странни същества. 

Невъзможна и безсмислена задача е да изброявам тук повече произведения. Цитираните по-горе не са нито най-достойните, нито отличилите се от тълпата, а само онези, през които мога да опиша особената структура и композиция на проекта.

В дните на Биеналето се откри новият музей на колекцията Коч Arter. До музея са се строили галериите Evliyagil с куратор Берал Мадра, Dirimart и Pilevneli и заедно с всички останали галерии около Истиклял и Каракьой са включени в програмата от съпътстващи събития на Биеналето. На фона на стагниралата политическа ситуация и валутната криза в страната Истанбул показва щедрост, вкус, многообразие и жажда за култура.