Мисли по път – непубликувано
И до ден-днешен всяко мое заминаване за друга страна ми носи ехото на някогашните ми български вълнения. Защото нашето, българското пътуване в чужбина днес е нещо съвсем различно от това на обикновените граждани на коя да е демократична страна. Ако за тях пътуването в чужбина е удовлетворяване на нормален интерес, то при нас е утоляване на дългогодишен глад. Отново думата „чужбина“ означава за мен най-примамливо царство от чужди, непознати цветове, от непознати думи и звуци, от светлина и простор, пълни с оптимизъм и чувството, че планетата ти принадлежи толкова, колкото и ти принадлежиш на нея. Мисля, че за нас, днешните българи, живели под произвола на крепостния режим, думата „чужбина“ съдържа много повече приказност, отколкото реалност, и пътуването до нея е нещо надвишаващо мистериозното обаяние на пътуването на старите българи до Божи гроб.
Колкото и абсурдно да звучи, тръгването ми, макар и от Лондон, по неизкореним навик ме изпълва със старите безпокойства. Дали наистина ще замина? Дали в последния момент не ще се случи нещо, дали няма да ме върнат на границата, дали… Един от моите някогашни приятели наричаше югославската бариера на границата при Калотина „бариерата на дълбоката въздишка“. Веднъж стигнал до нея, което означава, че е напуснал българската територия, човек чувства такова огромно облекчение, че не може да повярва в това, което е станало, не може да повярва, че до него не ще долети безцеремонният глас: „Гражданино, не може да пътувате!“.
Изглежда, че само затворниците познават това чувство, когато прекрачат вратата на затвора, за да излязат на свобода. Една година, пак на калотинската граница, служителите, които контролираха паспортите, ме поканиха да гледам по телевизията мача България – Полша, който се играеше в момента. Извиних се, че бързам, и гледах мача от другата страна, с югославските граничари. Инстинкти.
Такава скъпоценна бариера на дълбоката въздишка липсва на лондонското летище „Хийтроу” и разбира се, моите другоземни приятели са далеч от подобни вълнения. Те дори не забелязват момента на преминаването на границата, което не е по-различно от преминаването на коя да е друга врата. Те не разбират, и дай боже никога да не разберат, очарованието на югославската бариера при Калотина. Отгоре на всичко те не вярват, че може да има такива страни по света, където правителството да се отнася към собствените си граждани като към банда престъпници, тъй като в нормалните страни само на престъпниците не се позволява свободно да пътуват. Те просто смятат, че ние, източноевропейците, малко нещо преувеличаваме, за да имаме тяхното съчувствие. Моята реакция спрямо това оптимистично и наивно неразбиране винаги е била съпроводена със снизхождение. Когато работата опре до истинското лице на съветския комунизъм или социализъм, всеки източноевропеец се чувства като стар морски вълк, врял и кипял в океанските работи, който не може да не смята западните любители на водни красоти за нещо повече от наивни гимназисти.
Както и да е. Може би пак аз съм губещият, защото преминаването на Ламанша не ми носи нищо от емоциите на преминаването на калотинската граница. Отивам да летувам в чужбина като всяко нормално човешко същество, без да завися от капризите на един полуумен режим или от амбициите на всяко полуинтелигентно махленско диктаторче. Ще прекося няколко страни, а винаги ми е било приятно да откривам нещо ново в тях.
Моите спътници разискват надълго и нашироко поскъпването на живота напоследък и аз отново имам предимството да се усмихвам, защото техните кахъри са бели кахъри. Надежда Манделщам великолепно каза, че тези западни главоболия са нещо несравнимо дребно и смешно в сравнение с нечовешката трагедия на хората отвъд желязната завеса. Западните грижи са нещо присъщо на човешките делници и борбата да се живее по-добре, докато проблемите на хората на Изток са равни на борбата срещу рака, на борбата да се оцелее. Разликата е огромна. Тя не се изразява само в съотношенията на материалните ценности, а главно и преди всичко в абсурдните съотношения на нравствените ценности.
По целия ми път през Германия, Австрия и Италия срещам две реки от туристи. По всички гари, летища и пристанища хора пътуват, отиват на ваканция или се връщат от ваканция. Около мен постоянно бръмчи нестихващ хор от чужди езици и има нещо великолепно в този неорганизиран концерт на езиците, в тази смес от жителите на всички меридиани и паралели (с малко изключение, разбира се). Светът пътува сега, както никога преди в своята история. Един от най-големите исторически фактори, които Карл Маркс въобще не предвиди и който показва размера на слепотата му, е този процес на огромна демократизация, който настъпи след Втората световна война. Ако преди войната все пак пътуването в чужбина и туризмът бяха привилегии на по-богатата част от обществото, днес по плажовете на Ривиерата, по улиците на Флоренция или Капри вие можете да видите мъничка секретарка от Шотландия, редом с домашна прислужничка от Австрия, с американски учител, френски бакалин и белгийски железничар. Точно на върха на хълма в Капри две семейства на лондонски амбулантни продавачи от бедния квартал на „Петикоут Лейн“ ядяха сандвичи и хълцаха пред природните красоти. Маркс беше сляп и не видя, че времето и прогресът лекуват най-добре недъзите на човечеството, без да следват измислени кабинетни теории, без дори да докосват закона на омразата, наречен класова борба. Досегашният резултат на марксизма се нарича феодализъм. Досегашният резултат на демокрацията се нарича – свобода.
След лондонския хаос и незавидна хигиена Германия ми се вижда невероятна чиста. В Кьолн, във фамозната катедрала, слушам неделната литургия, където хор и орган неповторимо изпълняват една от най-силните меси на Бах. Никога не съм бил религиозен, но си мислех, че тази музика на вярата в доброто, на тържеството на духа е една от най-чудесните висоти, до които човек някога е стигал. Вълните на звуците отгласят борбата между Доброто и Злото и завършват с триумф на светлината, която бавно слиза от сводовете, за да намери устремените лица на хората.
После пътувам срещу течението на Рейн, където се разминават дълги бели кораби с разноцветни знамена и върволици от шлепове. Бреговете са чудни и при скалата на Лорелай всички се струпваме на прозореца, за да си припомним и песента.
Мюнхенската гара ме посрещна с тълпа югославяни, всред които случайно виждам българина Пешо. Той се връща от Македония, където след 25 години за първи път се е видял с баща си и майка си. След стотици откази най-после безмилостната машина на паспортния отдел в София бе сторила фаталната грешка и бе дала паспорти на двамата старци да отидат в Македония при роднини. Пешо бе изминал дълъг път, за да види тия, които са го родили, и той ми разказва на пресекулки как старите се държали гордо. Дни и нощи те му разказвали за всичко, което станало след неговото бягство, за това безкрайно дълго отсъствие… И после те се разделили, може би със съзнанието, че повече не ще се видят. Пешо се качва на влака и заминава на север, а аз си представям двамата беловласи български старци да се връщат обратно, за да оставят костите си в своя затвор, защото земята там не принадлежи на чужденците, които командват раздаването на паспортите, а си е тяхна, родна от веки веков земя…
Българи липсват по цялото ми пътуване. Макар и рядко, човек може да зърне полски и унгарски коли, цяла група поляци е на летуване в Сицилия, но от българи няма и помен. Сещам се, че миналата година, когато отидох на фестивала в Единбург, трябваше да се регистрирам за хотел в някакво централно бюро. Градът бе препълнен от чужденци от всякакви раси и народи. Може би имаше милион посетители това лято в Единбург. Но момичето от бюрото погледна компютъра и ми каза: „Вие сте третият източноевропеец, дошъл тук тази година“. Не беше малко – да бъда третият източноевропеец по произход, но не и по паспорт.
„Комунизъм“, каза момичето замислено.
„Да – казах аз, – комунизъм!“
„Смятате ли, че ако при нас дойде комунизъм, ще бъде същият?“, попита ме тя.
„Абсолютно същият!“, казах аз.
И това е сега темата ми с Джило Мацони, италиански комунист, последовател на Берлингуер. Той настоява и разпалено обяснява, че техният, италианският комунизъм щял да бъде нещо напълно различно в сравнение с този в Източна Европа, а аз му повтарям, че ще бъде абсолютно същият, защото ще действат същите закони на насилието и омразата, защото ще настъпи същата корупция на властта, когато по върховете ще застанат новопроизведени партийни маркизи и барони, а обикновеният народ ще загуби и най-елементарните си свободи и ще бъде сведен до безропотно стадо. Убеден съм, че в нашата ера не може да има друг вид комунизъм освен този, който така добре познаваме, и че онова, което е валидно за Изток, е валидно и за Запад. Но Западът не знае и може би затова нехае.
Затова заварвам Италия, объркана от стачки. Казвам на Мацони: „Стачкувайте сега, че после при комунизма май няма да можете“.
И все пак животът си тече, все така шумен, многоцветен, италиански. Във Венеция гондолиерите са сякаш по-весели, след като се откри, че градът е спрял да потъва и бъдещето не предлага бърза смърт за този невероятен земен кът. Плажовете на Адриатика ми напомнят донякъде нашите черноморски плажове, само че нашият пясък е по-хубав и водата е по-чиста. В замяна италианците сервират по-елегантно, но са бързи, инициативни и съобразителни, защото ги гони личният интерес. От почти всеки италиански курорт дъха на непоносимо туристическо комерчество, което кара човек да си мечтае за някакво диво и девствено село. Туризмът се изразява в един от своите най-неприятни аспекти – вулгарни търговски отношения между домакини и гости. Никак не се учудвам, когато чета във вестниците за скандала на другаря Скаргил[1], комунистическия водач на йоркширските миньори, възмутен от меркантилността на българския туризъм на Златните пясъци. Скаргил гневно се провиква: „Ако това е комунизмът, да си го държат за себе си!“. И той ми прилича на наивник. Няма страна, в която бакшишът да е по-задължителен от СССР. В Москва без бакшиши можете само да се самоубиете. Спомням си, един шегобиец бръснар бе написал с тебешир на огледалото си, недалеч от Московския университет: „Бакшишът е унижение за съветския човек“, и малко по-долу: „Унижавайте ме, другари!“.
И това след близо 60 години съветски строй. Италианците не смятат бакшиша за унижение и си спестяват поне демагогията…
Капри и Иския ми приличат на пренатруфени коледни дървета. Всичко е толкова блестящо и съобразително, като се почне от очарователните кътчета и се стигне до очарователните италиански кинозвезди, които се разхождат в древни римски тоги, за да сащисат чужденците. Поток от многонародно и многорасово човечество пълзи по помпозната вила на Аксел Мунте, където между другото е закачен и българският превод на „Легенда за Сан Микеле“. Някои правят впечатление с романи, а други – с вили. Опитвам се да си представя как се е чувствал Максим Горки, когато е живял на Капри. Вижда ми се невъзможно съжителство.
Но още по-невъзможна е една изненадваща и странна картина. Внезапно всред този пищен свят се появява една сива колона. Хора вървят двама по двама, почти хванати за ръце, както ние правихме в първо отделение, с боязливи погледи, отправени към екскурзовода…
Съветски туристи. Те се промъкват между тълпата на света като напълно чуждо тяло, никой не се спира, никой не се отделя от колоната, никой не се задържа пред блестящите витрини, към които от време на време се отправят мигновени погледи. Гледам лицата им, походките им и си мисля – колко ли много години всеки от тия нещастници си е мечтал да види този Запад, колко ли много години се е спестявала баснословната сума, какви ли велики борби и войни са били, за да може човек да влезе в списъка и накрая да се задържи в него, за да може да мине като военна колона из бляскавия Капри. Съмнявам се дали Йонеско би могъл да измисли по-абсурдна сцена от тази на съветските туристи в Капри. Стана ми жал за тях и си спомних не един и двама съветски хора, които мечтаеха цял живот да дойдат в България и които изповядваха: „България за нас е Запад“.
Гледам подир тази мълчалива, безропотна колона, която се отправя към върха като нелепо шествие на странен религиозен орден, гледам към внезапно и тъжно притихналия площад, препълнен с американци, които сякаш не могат да се съвземат от шока на тази лунатична среща, и чувам италианския келнер да казва с усмивка: „Това е втората свръхвелика сила! Вашите партньори!“.
Американците мълчат. Съветските туристи изчезват. Глъчта отново започва, сякаш нищо не е било…
И пак от Южна Италия неочаквано улавям за първи път от много години радио София. Говорителят чете с помпозен нечовешки глас новините, както ги четат вече три десетилетия. Чете някаква предълга телеграма на ЦК на БКП до Монголската или Корейската комунистическа партия по повод някаква годишнина и телеграмата е онова жестоко клише, пълно с безсмислени думи, в които се заявява, че целият български народ в момента умирал от радост заради монголците или корейците…
Изведнъж ми се струва, че повече от шест години след като съм напуснал страната, като че нищо не се е променило. Говорителят продължава да чете един и същи новини, с едни и същи думи като развалена грамофонна плоча, която се върти вече тридесет години… и се гаври с родния ми език.
После, когато параходът се отнася на север и гледам неоновия шпалир по бреговете на Италия, си мисля колко чудовищно невъзможен е този глас, колко призрачни са съветските туристи с техните вкаменени лица и колко реален, прост, човечен и красив е този свят, в който тях ги няма.
[1] Артър Скаргил (1938) – по времето, когато Георги Марков пише есето „Мисли по път“, Скаргил е председател (от 1973 г.) на Асоциацията на йоркширските миньори. По-късно – от 1981 г. до 2000 г. – той е президент на Националния съвет на минните работници, един от най-влиятелните британски профсъюзи. Артър Скаргил оглавява голямата стачка от 1984–1985 година, противопоставила се неуспешно на политиката на правителството на Маргарет Тачър. Б. ред.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук