Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Заглавието обобщава впечатленията ми от няколко арт събития и изложби в София през това лято. Сезонът влияе и на самите тях, и на възприемането им от публиката, струва ми се. Ваканционното безгрижие неволно отнема очакванията за сериозна задълбоченост на изкуството, което ти се представя, отпускаш се и се поддаваш на свободния артистизъм с критическа „снизходителност“ и дори с радост, че го има. Това дава друга призма на гледането, освобождава асоциациите и те се реят волно към други събития и произведения назад и напред във времето.

Тонът за мен зададе Sofia Art Week (15–22 юли 2019) – инициатива на AEther, под надслов SAW. Great, but Late, въвлякла в непосилно наситената си програма от изложби, пърформанси, уъркшопове, лекции и намеси в публичното пространство почти всички действащи пространства за съвременно изкуство, а и нови такива. Освен AEther в събитието участваха Гьоте-институт, галерия Port.A, Resonator, арт пространството SeeMeOn 29, галерия „Структура“, Swimming Pool, галерия „Ъндърграунд“, галерия „Васка Емануилова“. Разгледах основно изложбите, бях и на някои от пърформансите и общото впечатление ме препращаше към 90-те години: същата атмосфера на свобода и импровизации, включително и в програмите и посочените часове; същите комбинации от промислени и завършени произведения до сякаш в последния момент „нахвърляни“ инсталации и „сергии“ с документации; същите не твърде ясни концепции на изложбите при липсващи етикети – е, в „улегналите“ институции имаше, но пък в Гьоте-институт някои бяха сгрешени...

При всеки случай усещането за артистичен кипеж беше съвсем осезаемо и точно то ми напомни за 90-те: едно поколение художници – млади, но и достатъчно зрели – заявява себе си и изкуството си, за да (си) обясни чрез него света и даже да го промени, ако цитирам свободно Валери Петров. Разбира се, разликите във времето и обстоятелствата са много съществени. Тогава България излизаше от затворения режим на соца и хората тук – художниците включително – тепърва опознаваха свободния свят и изкуството му. Сегашните български художници са част от този свободен свят и търсят обяснения и решения за него синхронно, а и заедно с колегите си от други страни. Една малко възмутена реплика ми го потвърди: „Ама защо на този фестивал се говори предимно на английски!“. И като се огледах, не е само заради чуждестранните гости. Самата сцена е международна – на фестивала гостуват и български художници, живеещи в чужбина; самият той се прави от художници, натрупали знания и опит в чужбина, установили се в България... Вълнуват ги актуални глобални теми, отделен е въпросът как го изразяват.

Едно от изразните средства е пърформансът – изкуството на жеста и непосредственото въздействие, което отново набира скорост в един изплъзващ се от разбиране свят. Golden Carelessness (2017) на Боряна Росса, представен в Port.A с участието на Войн де Войн и Мартина Стефанова, ефектно, но и донякъде декларативно подчертава противоречията между забавляващите се – с перуки и блестящи кринолини, напомнящи Мария Антоанета и приписваната ѝ реплика, но пиещи шампанско и правещи си селфита на фона на кадри от големите трагедии на днешното време: брегове с трупове на удавени бежанци, покрити със същата блестяща материя, взривове, атентати... Всъщност винаги е било така, погледнато исторически. Какво отличава съвременния свят, е въпросът – технологиите, комуникациите, скоростната информация (плюс фалшивите новини), която повишава чувството на тревожност и променя отношенията, включително личните. Последното беше много добре представено чрез видео и презентация на живо в Monologue for Two: A Script Reading от Наталия Йорданова и Walter Gotsch. Гледах още няколко пърформанса – някои напомняха за традициите на това изкуство от 70-те години, други препращаха към негови форми и разновидности от 90-те. Ще спомена само „Аквариум“ (1999) на Yael Davids, изпълнен от Войн де Войн при съвсем реален риск за живота му...

Мога много да пиша за този фестивал, но ми се иска да отбележа накратко и изложбата на номинираните млади художници за наградата БАЗА (СГХГ, 23 юли–18 август 2019). Самата награда е ежегодна, част е от международна мрежа, в която България се включва преди 11 години по инициатива на Мария Василева и ИСИ–София. Жури с международно участие номинира художниците, а на откриването на изложбата им, която по традиция се провежда в СГХГ, се съобщава кой е победителят в конкурса. Наградата му е двумесечно пребиваване в Ню Йорк и последваща самостоятелна изложба в галерия ИСИ–София.

И доколкото следя конкурса за наградата БАЗА, тази година беше силна и като участия, и като изложба, благодарение впрочем и на куратора Даниела Радева. Откриването също започна с пърформанс – Милена Георгиева бичуваше до пълно изтощение бяла стена в залата, оставяйки „живописни“ следи и олющвания по нея. А проектът на спечелилия БАЗА художник Вълко Чобанов включваше видео с доза ирония към природосъобразния начин на живот, в което авторът дълго пречиства по всякакви начини пръст и накрая я изпива с вода...

Тематично, а и като място пряко свързана с водата е изложбата „Най-малките нови картини на плувеца“ (9 август–22 септември 2019) на Алцек Мишев в Swimming Pool. Художникът, напуснал България през 1971 г., по времето на соца, бе известен на малцина у нас, и то предимно с името си, струва ми се. Единици знаеха или бяха чували например за неговото „Преплуване на Атлантическия океан“ (1982) – пет дни плува в басейна на лайнера „Куин Елизабет II“ и е изнесен от него в контейнер с вода. (Тук волно или неволно се сещам за пърформанса с койота на Йозеф Бойс от 1977.) При всеки случай сегашната първа самостоятелна изложба на Алцек Мишев в България –  след бягството и установяването му в Италия – е възможност поне по-широка специализирана публика да се запознае с творчеството му. Пространството на Swimming Pool е специфично, поради което решението на художника и на куратора Виктория Драганова е оптимално за целта. По стените малки картини, изпълнени с химикал върху дървена основа, привличат с простотата на сюжетите и може би с позабравената наслада от рисуваческото умение само по себе си. Отделно 20-минутен филм представя хронологично изявите на художника – пърформанси с плуване и златни рибки, мащабни проекти в градска среда, експерименти с рисуване и музика, участия във Венецианското биенале, интереса му към науката, Космоса, звуците и живописта. Всички те се отличават с ясна и четлива идея, изведена просто и недвусмислено – и в това е тяхното очарование. Авторският текст във видеото коментира кратко и често (само)иронично метаморфозите на убедения абстракционист, попаднал сред концептуалисти и намерил свой собствен път в изкуството...

И още: във Водната кула бе изложбата „Н2О/2Н2О“ (15 август–15 септември 2019) на Нина Ковачева и Валентин Стефанов. Забележителни художници от 90-те в България, които от десетилетия живеят в Париж, без да късат връзките си с родната сцена. Този път разгърнаха цялостна инсталация в специфичното пространство на Водната кула, посветена на водата и тежката вода – и наглед малката разлика между живителната сила и унищожителната възможност.

В откритата в Гьоте-институт изложба „Свързани със земята. Разкази за човека и природата“ (28 август–20 септември 2019, куратор Мари Химерих), наред с младите художници от Германия и България, участва и Албена Михайлова. Също много важна фигура в българското изкуство в края на 80-те и началото на 90-те години, а после се установява в Базел, Швейцария. В изложбата се представя с видео и фотодокументация от пърформанса „Златното момиче“ (1985), посветен на известната приказка за разноцветната вода. След многократно потапяне в река край Брацигово художничката винаги излиза с празно „ковчеже“, но вероятно и с надеждата, че то все в един момент ще се напълни – ако не край Брацигово, може би в река Рейн край Базел, към която препраща видеото.

Или пък другаде по света и Земята, с които съвременните художници са свързани и активно ангажирани. Българските включително.