Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Изповед на един арт дилър

Роден съм през 1962 г. в предградие на Лондон. Имах изключително любящи родители и наистина златно детство. Дядо ми бе един от главните директори на аукционна къща „Сотбис“ през 60-те години, смятаха го за най-добрия познавач в света на английското сребро. Тъй че изкуството винаги е било част от живота ми. Баба ми имаше хубави картини от XVI–XVIII в., холандци. Имах добри и разумни родители, които винаги са смятали, че трябва да се занимавам по някакъв начин с изкуство.

Учих в Итън. Действително Итън носи огромни преимущества за всеки млад човек, не само това, че ходиш във фрак. Там създаваш такива контакти, каквито не би могъл да имаш никъде по света. Учиш в сгради от XV в. Докато бях там, помня, че ни гостува Александър Солженицин, който държа реч. Тогава не знаех с кого си имаме работа, но по-късно щях да разбера. Гостуваха ни също Макмилън, Уилсън, Дъглас-Хюм, тоест трима министър-председатели. Това, разбира се, бе извънредно привилегировано образование. След като завърших колежа, постъпих в университета, където започнах да уча история на изкуството. Това стана по молба на родителите ми, които смятаха, че имам някаква склонност към изкуството. За съжаление от първия университет ме изгониха, защото просто не си взех изпитите. Тогава реших да се прехвърля в руската катедра на Бристолския университет. Ами че кой искаше да учи руски през 1983 г.? За никого не беше интересно. След като завърших университета, колкото и странно да е, с пет плюс, започнах да се занимавам с руско изкуство. Докато учех в Бристолския университет, ме изпратиха в Съветския съюз. Навярно най-полезното време в живота ми бяха ония шест месеца, когато видях що е социализъм. И до днес ненавиждам думата „социализъм“. С руско изкуство се занимавам от 1985 г., а през 1988 г. започнах работа при един от лондонските арт дилъри, който се занимаваше със съветско изкуство.

През 1991 г. станах самостоятелен арт дилър, започнах да се интересувам от футуризъм и авангард. Фалшификатите на руско изкуство се появиха в голямо количество в средата на първото десетилетие на XXI в. Тогава живеех в Москва и виждах как хората мъкнат със себе си десетки платна, за които имат някакви заключения уж от някакъв експерт, от някаква лаборатория, макар че лабораториите се появиха по-късно. Тъй че на руския пазар измамата бе широко разпространена. По принцип в света има два пазара – западен и руски. Ако говорим за изкуството от началото на ХХ в., мисля, че 99,9 % от представените на западния пазар неща са оригинали, докато на руския пазар около 95 % от нещата са фалшификати. Макар че думата „фалшификати“ вече не бива да се произнася публично, колкото и да е странно.

Как се случва всичко това? Мога да дам няколко примера. Как се легализират тези картини? Първо, чисто визуално те са абсолютни фалшификати. Всеки повече или по-малко компетентен експерт, било от Изток, или от Запад, ще каже, че ето това например не може да е творба на Павел Филонов. Защо? Ако картината е намерена под кревата на някоя баба, която уж я е крила от КГБ, това се пълни глупости. Ние познаваме произхода на почти всички произведения на руския авангард. Участвал съм в разкриването на крупни измами. В Белгия бяха изложени картини от „два стила“ на руския авангард. Тогава избухна скандал, понеже произходът на тези картини беше абсолютно неясен, те нямаха изложбено минало, никой не ги бе виждал до този момент. Там имаше платна, които струваха, простете, но десетки милиони долари. Например картина на Малевич. Ако тази картина бе с ясен произход, изложбено минало и т.н., тя би струвала най-малко 60 милиона долара. Само че тя нито има източник, нито е показвана на изложби, с други думи, съмнителна е. Когато журналистите започнаха да питат собственика: Какво е това, откъде имате тези прекрасни картини, които сякаш се появиха от въздуха, той отговори: Имам доказателства. И показа на един журналист каталога на Харковския музей, където, оказа се, неговата картина е била изложена през 1992 г. Но щом тези снимки бяха изпратени в самия музей, оттам реагираха различно и обясниха, че тази картина е поставена в каталога с фотошоп, че датата на изложбата е неточна, че има цял куп езикови грешки, действително там имаше девет грешки на украински език. Например бяха превели „Дама купа“ на Розанова, естествено от колекцията на този чудак, не като „Дама купа“, а като „Дамата на червеите“. Тоест там имаше най-груби грешки. Когато тази информация изплува – какво е това? – той започна да се ядосва, че „лъжат“, че „аз съм жертва“, че това не може да бъде, че директорката е много стара, че нищо не разбира и т.н. Но това си е афера поради следната причина: тази изложба е била пусната за продажба. Когато правиш музейна изложба, обикновено картините не се продават, те се излагат за удоволствие на публиката, а тук всичко е различно, това си е просто изложба за продажба.

Измамата продължава. Извинявайте, но ако Малевич е истински, той струва 80 милиона долара – това не е никак малко. Защо се правят такива изложби, защо се правят в Гент, защо в Мантуа? По една проста причина – да се легализират тези картини. После идваш и казваш: Тези картини бяха на голяма изложба. Ето това е единствената причина. А ако погледнете на всичко това с очите на западен човек, то е просто смешно. Между другото, в Прага се котира колекция, която включва 500 платна от руския авангард. Донесоха ми я за оценка. Казвам им: „Защо искате да я оцените?“. „Искаме да вземем заем от 250 милиона долара.“ Отговарям: „Колекцията ви струва 250 паунда“. „Какво говорите, тече съдебен процес, нищо не разбирате.“ Тяхната колекция струва 250 паунда, тя няма цена. Ако се опитваха да продадат тези картини, но на кого, как? „Сотбис“ и „Кристи“ не ги признават, най-добрите музеи в света не ги признават, арт дилърите не ги признават. Но те са открили, колкото и странно да е това, най-прекрасният изход. Миналата година през март имаше два аукциона по едно и също време. Те се смятат за жертви на непочтения западен свят. Аз имам към тях следното предизвикателство: Нека го направим по друг начин, нека вземем вашите картини, които смятате за безценни произведения, картините на Малевич, нека ги дадем в която и да е голяма лаборатория, призната от „Сотбис“ и „Кристи“, и да разберем кога са били нарисувани. Те, разбира се, ще откажат. Защото казват: Ние си имаме собствено експертно заключение. Сега в галерията имам картина от сивия сектор и там пише, че неин автор е Клюн, има и химически анализ на лаборатория от Германия, в който се казва, че това най-вероятно е работа на Клюн. Но аз имам въпрос към този химик: Моля, кажете ми, имате ли за сравнение бои от същия художник и от същото време? Но той няма, няма база данни. Тъй че, за съжаление, руското изкуство, особено от началото на века, е изключително спорно и опасно нещо.

Светът на дилъра се промени драстично, защото цялата информация е достъпна в интернет. Човек може да дойде на щанда и като види най-прекрасния Пикасо, след две секунди той вече знае историята на тази картина, за колко пари е била купена. Когато при мен идват хора, които твърдят, че имат чудесна колекция от руския авангард, първата ми реакция е: Охо, сега ще има проблем. Отивам при тях в дома им, а те казват: „Имам такъв Малевич!“. Отговарям им: „Да, но имате проблем: това не е Малевич“. А те започват да ме овикват. Но всъщност не са го взели от дилър, а от престъпник. Когато хората купуват изкуство със съмнителен произход, без изложбено минало и пр., обикновено казват: „Но аз платих за това милион“. Отговарям им: „Наистина ли? Нима не разбирате, че това струва 40 милиона?“. Те не разбират, че самият факт, че купуват за един милион долара, е вече доказателство, че са ги измамили. Ако това бе истинска картина, тя щеше да струва 40 милиона. Сблъсквам се с това много по-често в Източна Европа, просто защото хората там не разбират много.

 Радио „Свобода“, откъс от интервю на Лидия Стародубцева, Харков

Превод от руски Димитрина Чернева