Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

„Поразените“, Теодора Димова, издателство „Сиела“, 2019 г.

Новата книга на Теодора Димова – романът „Поразèните“, се вклинява в период от българската история на ХХ век, който спокойно може да определим като един от най-трагичните, връхлетявали отечеството ни. Прочее, обективно видяно, целият ХХ век за България и българите е трагичен век, сравним може би само с катастрофата в края на XIV столетие, когато Второто българско царство е унищожено от конските опашки и кривите ятагани на еничарските орди на османските султани. Имаме разкол, довел до същинска гражданска война, чиято кулминация е тема на „Поразèните“, разкол имаме и тогава, когато някогашната цялостна българска държава е разфасована на три независими една от друга държавици, повече воюващи помежду си, отколкото сътрудничещи си; имаме поробител, който през септември 1944 г. съвсем вероломно нахлува в земите ни, за да остане пълновластен и нахален господар цели 45 години, две поколения демек, както остават и мюсюлманските спахии за повече от десет пъти по-дълго време, също така нахални и пълновластни, бетер красноармейци; имаме и безогледен натиск срещу малцинствени групи, с насилствена смяна на имената, каквото има и през всичките пет столетия под сянката на падишаха (макар че с малки изключения промяната тогава е преобладаващо избор на вяра по сметка, отколкото под заплахата да те набият на кол). Ако подирим върховите моменти на вътрешната трагедия през ХХ век, те са три: 1923–1925 г. – белият терор; 1944–1989 – червеният терор; 1984–1989 (с акции и преди тези дати) – възродителният процес. Книгата на Теодора Димова центрира погледа си върху втория вътрешнобългарски колапс в може би най-интензивната му и безмилостна изява – времето от 9.IX 1944 до 1.II.1945 г., когато се изпълняват смъртните присъди, произнесени по Дело №1 на т.нар. „народен съд“, пратил общо на разстрел 2730 човека (без да забравяме, че част от тези „справедливи“ присъди са произнесени посмъртно, тоест над вече убити лица).

Великолепен по своя удачен характер е подходът, избран от Теодора Димова, за да пристъпи към тези така кощунствени и безбожни събития. Тя не навлиза грубо, директно, урбулешката в тях, ами ги осветлява отстрани, през очите на съпругите на обречените – Райна, другарка на писателя Никола, Екатерина, другарка на отец Минà, Виктория, другарка на предприемача Борис (и Магдалена, тяхната осиновена дъщеря). Впечатляващо е описанието, когато опечалените жени преминават покрай Арменската църква в Централните гробища, за да стигнат до последния пристан на своите близки, съпрузи, братя, синове. Разказът (вероятно без да иска) препраща мигом към едни други женски опашки през 30-те години в Съветска Русия, за които пишат много свидетели, Надежда Манделщам също, и на които трепери премръзнала и примряла, за да разбере съдбата на сина си Лев, дори великата Анна Ахматова. Даже без да го е искал това препращане разказът, няма как да не се сетим за тези позорни струпвания на нещастни и уплашени жени, тъй като онова, което става в България през тези позорни дни, е следствие именно от агресията на Червената армия, от грубия грайфер на руско-съветския ботуш, преминал като татарска орда през стреснатата и вцепенена клета България. Днес вече на всички е ясно (само преструващите се на умряла лисица руски власти и български комунисти не желаят да го признаят), че Девети септември не е ден на освобождение, Девети септември е ден на заробване. Заробване и репресии…

Любопитно е да сравним с какво „Поразèните“ е по-различен от друг роман, посветен на същия период – „Кротките“ (2015) на Ангел Игов. Другото е най-напред в избора на главните действащи лица: ако Ангел Игов предпочита те да са активни носители на безчинствата, постепенно осъзнаващи всевластието и мощта си, то Теодора Димова отдава перото си на другата страна, на страдалците, понасящи и пометени от диктата на престъпната идеология и на сграбчилите властта криминални елементи. Нейните герои са наистина поразèни: поразèни в сърцето си на достойни и културни граждани, поразèни в чувствата си на хора с чест и съвест, но корумпирани в действията и постъпките си. Райна преодолява погнусата си и в името на илюзорна надежда си ляга с палача на мъжа си, единият син на Екатерина предава паметта на баща си и слугува на екзекуторите му, а другият се самоубива; самата Екатерина пък – неспособна да се справи със сполетелите я злочестия, се отдава на болестта без съпротива, с някакво почти упоително облекчение. Втора разлика е, че докато Ангел Игов въвежда като глас на Хорóса тези всевиждащи, същи аргуси, „кротки“ – наблюдаващи, индиферентни, равнодушни чак, за които ставащото в тези мизерни дни е само повод за коментар и резоньорство, при Теодора Димова подобни фигури няма, всеки някак е въвлечен и участва. Било със съчувствие, било с реална помощ, било с блага дума – човеците са там, има ги, подкрепят и разбират. И макар че кой знае колко не могат да направят – сърпът и чукът на омразата са помитащи, единственият път да им се изплъзнеш е колкото може по-малко да им се мяркаш пред очите. Ала все пак не можеш и да ги оставиш да вилнеят на воля, с нещо си длъжен да им противостоиш, независимо колко малко е: кос поглед, ругатня под нос, глухо ръмжане. Накрая, трето отличие е, че ако при Ангел Игов четем един разказ хладен, разработен с някакъв студено-отстранен анатомизъм и дисекционна сдържаност, Теодора Димова не се страхува да разказва страстно, привързано, вземаща страна. Според мен няма как да бъде иначе: когато пред теб се изпречи злото в чист вид, най-неподправено, зло заради самото зло, не можеш да си апатичен, аполитичен, атараксичен; напротив, трябва да си категоричен. И Теодора Димова е категорична: има поразèни, но има и порàзени и тези вторите – прокиснали, развалени, повредени, са всъщност новите властници, които колят и бесят.

Всъщност тук е най-големият успех на Теодора Димова – в изграждането на образите на тези, които вършат зулумите, които разстрелват, убиват, мародерстват. Те вече задават тона, те казват каква ще бъде България – една порàзена България, на която близо половин век ѝ беше набивано, че: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила“. Аз бих добавил към тия принципи на ангсоца, дадени от Оруел, още два: „Престъплението е справедливост“ и „Злобата е закон“. И в тримата инструменти на терора – Васил криминалния, Йордан ненавистния и Ангел заблудения, тези принципи са впити дълбоко в същността им и те ги втъкават в плътта на новата държава, която от тук насетне се превръща в социално образувание не в защита и в полза на своите граждани (май по-добре поданици – тоталитаризмът не признава гражданите, „градският въздух прави човека свободен“), а в агресия срещу тях и в непрекъснат тормоз и издевателства. Тъкмо тази порàзена държава, навиците от нея и днес възпрепятстват развитието ни, задържат го, сипват пясък в горивото на напредъка. И Теодора Димова с „Поразèните“ освен всичко друго ни призовава да видим и да осъзнаем най-сетне и това – че докато не се освободим от тези миришещи на сяра, на развалени яйца принципи, няма да постигнем онова, което въжделеем, към което се стремим и искаме да постигнем – справедливо и състоятелно общество. Неслучайно романът завършва с историята на Александра, „двадесет години по-късно“; тази Александра, която държи в ръцете си своята баба Райна, докато умира, и сякаш вдъхва последния ѝ дъх, за да продължи живота ѝ с доблест, чест и незабрава…

Време е, крайно време е да изгоним от себе си порàзените и да съхраним поразèните…