Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Внучката на фотографа Яна Узунова, която от години дигитализира наследството му, разказва пред Оля Стоянова

В рамките на Европейския месец на фотографията през юни 2019 г. и по инициатива на Националното сдружение „Фотографска академия“ в Червената къща, музей на Андрей Николов, беше подредена изложба на фотографа Тодор Славчев, един от доайените на фотожурналистиката у нас. Тази изложба позволи да се види една много малка част от огромния архив на Тодор Славчев (1900–1992), който не сваля своя фотоапарат в продължение на близо 60 години. Яна Узунова – внучка на Тодор Стойчев, от години се грижи за този богат фотоархив – https://photoarhiv-todorslavchev.com/, като съхранява, дигитализира и връща към живот старите фотографии. Яна Узунова е родена през 1961 г., филолог и преподавател по български език и литература.

Какъв човек беше вашият дядо, какви спомени имате за него?

Аз съм израснала в дома на дядо ми. Първите тридесет години от моя живот бях до него и го възприемах като баща. Познавам го от моя си ъгъл. Той беше много светъл и жизнерадостен човек и до края на живота си не се промени. Не го помня сърдит или намръщен. До 92-годишна възраст дядо ми съхрани своята любов към живота, любопитство и умение да се радва и възторгва. Цялата му човешка природа и нагласа се отразяват във фотографията му – нагласа на човек, който с камерата търси и намира позитивното, смисленото, градивното, красивото, доброто в живота.

Помня също така един много трудолюбив човек. Дори твърде възрастен, на 80–85 годишна възраст, той не спираше да работи – или беше навън, или беше във фотолабораторията, където проявяваше и копираше снимките си. Дядо ми така и не остаря! Духът му беше млад, беше физически здрав и пълен с енергия. Той просто си беше намерил мястото – работеше нещо, което много обичаше.

Обикновено фотографите остават скрити зад фотоапарата и за тях се знае малко. Но при него си личи, че харесва хората, които снима – помня фотографиите на онова усмихнато момиче от село Змеица например или миньорите от мини „Пирин“, заснети през 1937 г.

Да, всички казват, че има човещина в тези снимки. Човеколюбие. Толкова години търся да намеря точните думи, за да го обясня. Има дори опрощение към нещата, които сами по себе си не са хубави, но фотографът ги е погледнал с добри очи. Да, на филмовите ленти на дядо ми има и политици, и общественици, и хора на изкуството, но повечето персонажи са обикновени хора, безименни, които минават през живота безизвестни, а той по свой начин сякаш иска да ги увековечи.

Както казва Сюзан Зонтаг – да фотографираш, означава да отдаваш значение…

Да, да придаваш вечност. И като казвам това, не търся някаква поетичност, просто така го усещам. Така фотографията придава вечност на тези хора, дава им допълнителна стойност. Например – фотографията на една красива майка, прегърнала детето си, в едно неизвестно селце – от снимката струи светлина и любов.

Дали си е давал сметка за този ефект на фотографията?

Не знам, не съм сигурна, че той се е оценявал така високо. Беше скромен и по-скоро фокусиран в днешния ден и в задачите, които трябва да свърши днес или утре.

Този фотоархив продължава ли да ви изненадва? Предполагам, че не всички кадри са били копирани и виждате някои фотографии за първи път?

Този архив ме изненада още в самото начало. Преди дядо ми да почине, той никога не ми беше казвал, че аз един ден ще наследя нещо ценно, което трябва да пазя. Или че трябва да направя нещо с тези снимки. Никога не беше говорил с мен за това и не ме беше подготвил. Което също ме удивява, защото повечето хора търсят наследник и някаква приемственост на делото си, а той не говореше за това. Но като че ли е бил сигурен, че нищо няма да се изгуби.

Архивът ме изненада още през първата година, след като дядо ми почина. Започнах да разглеждам папки със снимки на хартия, все още нямах скенер и не можех да разгледам онова, което беше на лента. Изумих се, защото повечето неща не са публикувани никога – той ги е трупал, снимал е всяко събитие много подробно, много повече, отколкото му е било поръчано – когато главният редактор го праща някъде да направи две снимки, той заснема две ленти. Всичко това е съхранено – много красиви неща, най-старите са от 30-те години на ХХ век. Намерих една кутия с около 20 филмови ленти от Македония от 1941 г. Тогава дядо ми заминава по своя инициатива за няколко месеца да снима там. Опитва се да заснеме цялата радост от присъединяването.

Какви са сюжетите от Македония?

Снимал е много театралните дейци в Скопие. Малко се знае за нашите театрали – режисьори, актьори, директори, които отиват там и правят постановки в театъра. Там е Стефан Сърчаджиев, Стоил Стоилов, Сирак Скитник, както и все още неразпознати лица. Първата постановка, която театърът прави през есента на 1941 г., е пиесата „Борислав“ на Иван Вазов. Дядо ми е снимал премиерата, актьорите, банкета, режисьорите пред театъра...

Тези фотографии показвани ли са? Във фотоизложбата през юни бяха включени няколко кадъра от Македония – войник, който чете вестник на граничен пост край Охрид, жени, които перат на Охридското езеро…

Не, не са показвани. В снимките от Македония има и футболни мачове. Открих и архитект Адолф Мусман! Кадрите бяха от язовир „Матка“, където е електроцентралата на Скопие, с група мъже, включително и военни, и по средата един рус мъж, който много ми прилича на немец. Ровейки във вестниците, разпознах архитект Мусман, който създава градоустройствения план на София през 1937 г. Добра находка!

Колко години работите над този архив?

Много дълго, но от 2011 г. дигитализирам. Преди това само разглеждах нещата, но от 8 години ги публикувам на сайта на архива и на фейсбук страница. Желанието ми е снимките да бъдат максимално достъпни, да не стоят вкъщи в чекмеджетата. Да намерят публика, да послужат като документи и да зарадват. Така се случи с една лента с 25 кадъра от Кратово в Македония. Жителите на днешно Кратово видяха снимките, беше им много ценно.

Може би защото днес говорим не просто за снимки, а за памет. Как обаче изглеждат тези кадри от дистанцията на времето?

Например преходът от едната България към другата през 1944 г. е омекотен от темите, с които дядо ми се захваща. 1944 г. е драматична за неговия собствен свят, тогава изгарят цялата му редакция и целия му фотоархив, събиран преди 9 септември. След бомбардировката на 30 март 1944 г. дядо ми, както и много други пострадали, трябва да започне да гради от нулата. И след 9 септември 1944 г. дядо ми започва да работи към Червения кръст като фотосътрудник. В следващите години той насочва вниманието си в тази хуманитарна сфера – грижата за бедните, за ранените, кръводаряването, раздаването на помощи, добрите каузи. До края на 40-те години архивът се състои предимно от ленти, снимани за Червения кръст. Голяма част от тях днес се съхраняват в БЧК.

Опазил ли се е да не снима казионни събития – пленуми, конгреси, партийни срещи?

Снимал е и тези неща, неизбежно. Когато работиш някъде и главният редактор те прати на събитие, трябва да изпълниш задачата – снимаш и манифестации, и конгреси… Дядо ми е станал един от фотолетописците на Съюза на българските журналисти, снимал е много техни събития. Колкото и да не искам да ги натрапвам, например има снимки от 9 септември в София. Това са исторически събития, не могат да бъдат подминати. Неизбежно е да снимаш силните на деня – и днешните фоторепортери го правят. Има няколко ленти от Народния съд и те са съхранени с добро качество, има ги подсъдимите, повечето от тях сме ги разпознали. Потресаващи кадри! Но дядо ми съумява да улови човешката страна на историята по онова време – колкото и да е била груба и жестока за много наши сънародници, целия преход, който носи за много хора огромни беди, нещастия и болка. Интересно е, че никога не е поискал да стане партиен член. Канили са го, но той не е пожелал и както винаги е казвал вкъщи (а той не бе склонен да философства, да съветва и точно затова съм запомнила думите му): „Политиката е мръсна работа. Никога не съм искал да бъда партиен член“.

Не може да не е имало натиск?

За да не пострада след 9 септември, предполагам, че много му е помогнало онова, което е правил преди 9-и. А той от 1929 до 1946 г. е главен редактор на едно малко частно списание „Трудови вести“ със социална проблематика – орган на Социалното министерство и Института за обществено осигуряване. Темите на списанието – охрана на труда, трудово законодателство, осигуровки, строеж на работнически жилища, по естествен начин го отдалечават от най-грубата страна на политиката. През 1937 г. дядо ми прави изложба, посветена на борбата с трудовите злополуки. Може би фактът, че неговото списание не се е занимавало с политика, с дворцовия живот, с класовите борби, му помага да премине през 9 септември 1944 г., без да пострада.

През целия му живот сякаш социалната проблематика е неговата територия. Той самият отива на фронта като доброволец, включва се в каузи…

Да, във войната се включва като доброволец, отива като фотокореспондент. Разбира се, културните дейци са били внушителна група, дядо ми е искал да бъде съпричастен. И благодарение на това в архива са съхранени ценни неща. Има редки кадри от парашутната дружина, примерно.

Снима и много спорт. Има кадри от скалите на Лакатник, там, където някога са прокарвани едни от първите турове и откъдето тръгват първите алпинисти.

Да, той работи три години във вестник „Народен спорт“ като фоторепортер, това е началото на 50-те, а кадрите със скалите на Лакатник са от 1952 г. Запазен е цял филм от едно състезание там, с младежи, вързани през гърдите с дебели въжета. В спорта има много находки – баскетбол, волейбол, колоездене, ски и много футбол, разбира се, било е златно време за отбора на ЦСКА. Като цяло архивът е много разнопосочен. Изглежда, че самият фотограф е искал да обхване съзнателно много сфери на живота. Все едно да направи някаква огромна снимка, като пъзел на живота. При това не моментна снимка.

А кои са последните кадри от архива? От палатковия лагер и Града на истината?

Да, от палатковия лагер през 1990 г. са едни от последните кадри. Но най-последните му снимки са от болницата от началото на 1992 г., малко преди да почине. Той вече беше над 90-годишен, наложи се да му се прелее кръв в болницата и той снима банката, на която беше написано името на момчето кръводарител. И дори каза: „Когато оздравея, искам да намеря това момче, ще направя репортаж – ще стане същинска „бомба“, както той се изразяваше. Уви, той почина. А банката от кръвопреливането остана във фотолабораторията, надписана, така, както дядо ми я беше оставил.

Днес много се говори за етичен кодекс – кое е редно да се снима и кое не е. В този архив има ли такива колебания? Като разглеждате архива, имали ли сте колебания, че нещо не трябва да се показва?

Не, изглежда дядо ми е имал някакъв свой компас, който го е водел.

Обичаше ли да разказва за процеса на снимане, за хората, за идеята и за това после как се е получила снимката?

Не, той не беше много приказлив. Беше повече деятелен, отколкото споделящ човек.

Как работите днес с този архив?

Огромна радост и удоволствие е работата по архива. И в същото време има много голяма познавателна стойност. Пристрастяващо е.

Фотографията е свързана с паметта – достатъчно е да разтворим семейните албуми и да видим колко малко хора познаваме там. Или да видим купищата фотографии, които се подхвърлят на боклука и се откриват на сергиите на битака. Това пристрастяване означава ли, че при вас не е имало момент, в който сте мислили да се откажете от този архив?

Не, защото за мен това е свързано със съхраняването и на семейните ценности, и на националната памет. Би трябвало всеки човек да има отношение към паметта на своя род, а защо не и народ? Двойно повече това важи за потомците на професионалните фоторепортери. Лични снимки, семейни реликви или фоторепортерски труд – нищо не бива да попада на битака! Много би ми се искало да се създаде най-после подобаващ Музей на фотографията, където да се съхраняват фотоархивите на големите имена в художествената и репортерска фотография.

Имате ли любими кадри, любими герои, сюжети?

Да. Колкото и невероятно да звучи от устата на едно градско момиче, израснало в София, най-любими от фотоархива са ми т.нар. селски снимки. Те, една по една и взети вкупом, изграждат един желан, леко идиличен свят на хармония. Обичам също снимките от стара София – в изложбата включихме някои от тях – спирка „Вишнева“, разкопаването пред Царския дворец през 1946–47 г., когато полагат началото на новия център. Това са много интересни и ценни документални свидетелства.

Каква част от този архив сте дигитализирали и сте успели да видите?

Може би само половината. Някои неща се вече готови, например писателите. Всички ленти с писатели са дигитализирани и качени на сайта. Там са Елин Пелин например, Багряна, Дора Габе, Димитър Талев, Димитър Димов, Чудомир…

Догодина се навършват 120 години от рождението на Тодор Славчев, може би сега е точният момент за една по-голяма изложба или за книга?

Идеята е да направя догодина една представителна книга – фотоалбум с най-доброто, една подборка от различни теми, посветена на юбилея.

Как се прави един албум след 60 години снимане?

Аз се шегувам, че трябва да бъдат три тома. Но сега сме на първия том и се надявам, че това ще се случи.

Покрай качването на архива в социалните мрежи, в сайта, случва ли се с вас да се свързват хора, които успяват да разпознаят някого на тези фотографии?

От репортажите е особено симпатична историята на бебето Елисавета – това е един филм от родилен дом „Шейново“ от 1 април 1970 г. Дядо ми отива да заснеме едно новородено детенце. На снимките се вижда как режат пъпната връв на бебето, как го мерят на един много стар кантар и как го дават за първи път на майката да го прегърне. Дядо ми беше запазил едно листче от родилния дом с имената на майката, бащата, новороденото, както и адреса им. Голям късмет, че успях да ги намеря. От 1970 г. бяха минали 45 години, ала майката помнеше как е била заснета. Скоро ми се обади и една госпожа от София, която разпозна майка си на един кадър на площад „Славейков“ от началото на 50-те години. На фотографията бяха няколко хубави млади жени, които продават книги на една сергия. Да, обаждат се хора, но проблемът с разпознаването е сериозен. Защото времето минава, хората си отиват и заедно с тях си отива и паметта за много неща. Трябва да се бърза.