Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

С писателя Палми Ранчев разговаря Митко Новков

„Пиша по цял ден, че и нощем понякога, докато усетя, че съм напипал живителната струна на текста, чул съм основния звук. Изчиствам образите, синхронизирам ги, за да се задействат в посока, която да има общо с истините за живота.“ Сборникът с разкази „Тази вечер нищо не е случайно“ (ИК „Жанет 45“, 2018 г.) на Палми Ранчев спечели Първа награда за проза на годишните награди на Портал Култура, връчени на 1 ноември 2019 г. в книжен център „Гринуич“.

Самотата ви кара да пишете. Често ли сте самотен?

Имам доста изострено чувство за самота. Усещам го и когато съм сред много хора. Прилича на тласък към думите, създава образи, често действа или замира в ступор, докато постепенно ги оформи в истории за разказване. Тогава успявам с някаква своя част да се отдалеча от себе си. Наблюдавам какво не бих направил или каквото правя, без да искам позволение от когото и да е. И скоро забравям началото, повлечен от потока на не чак толкова логични действия и без-действия.

Самотност или самота, тоест способност и дори удоволствие да си сам?

По-точното е: усещане за празнота. Съзнание, че не ми е достатъчен реалният живот. И същевременно чувство, че съм задръстен от случващото се с мене или с други хора. Близостта до битови проблеми, лични или дори на половин човек, ме препълва с всекидневние. Понякога ми е достатъчен само шумът, даже наоколо да шептят, за да ми стане досадно. Накрая остава единствено спасителното желание да общувам с измислени от мен човешки същества. Отправя ме към техните постепенно офрмящи се силуети. Това е основният ми подтик да пиша, но е и спасение от нараняващата досада. Докато пиша, всичко, а и аз самият съм по-хармоничен.

Не ви ли връхлетява това чувство, защото сте успели в две различни сфери, далечни една от друга – спортът, боксът, по-конкретно, и литературата. Не бягате ли от едната в другата, и обратно?

За мене „успял“ е опит да сравниш истинският си ръст с този на статуята, създадена от самия теб или от услужливи спътници. Обичайното ми състояние е приведен към случващото се, с всички произтичащи от близостта рискове. Дори и в маловажно събитие откривам структурата на голямото. Търсенето на голямото в малкото е любимото ми литературно занимание. Понякога се присмивам на голямото, поместено в малкото. Или му се възхищвам, ако се чувства удобно. Затова не забелязвам хората с отрицателна енергия. Всички хора са ми интересни. Не искам нищо от тях, нямам какво да им дам и близостта ни не е затормозяваща.

По същия начин ли е в бокса?

Егото на големия боксьор е огромно. Ето, да речем, Кубрат Пулев, чувства се и по-голям, и по страшен от „чудовищата“, срещу които се изправя. А реално всеки път застава срещу трамвай № 5, уверен, че ще го спре с десен прав. Само с подобна настройка можеш да станеш претендент или световен шампион.

А вие? Спирате ли трамвай № 5?

Специално в литературата нямам чувство, че се състезавам. Радвам се, ако някой постигне успех. Имал е късмет и с темата, и с нуждите на публиката. Все пак и номинацията за някоя литературна награда е признание за нивото на книгата ти. Макар че аз по-често само минавам покрай големите награди. Но го смятам за нормално. Не пиша каквото се търси в момента. У нас се ценят политическите и социални митове. Екзистенциалните проблеми, особено тези, които засягат случайни човешки същества, отиват някъде в ъгъла…

В боксьорския ъгъл…

В определени случаи и там. Докато получава удари или се опитва да остане на крака, боксьорът, или който и да било, изпаднал в опасна ситуация, не се интересува дали ще го наградят, ще напишат ли за преживяното от него, или ще го забравят.

Вашият писателски инструмент по-скоро е микроскопът, не телескопът, така ли?

И когато разполагам с телескоп, пак наблюдавам обикновени хора, улични играчи, случайни минувачи. Микроскопични обекти, детайлите отблизо, почти невидими с просто око. Предпочитам тази близост. Макар невинаги да е хигиенична в човешко отношение, понякога да ме обливат студени вълни и пулсът ми да се ускорява.

А като боксьор близкия бой ли предпочитате?

Имам 86–88 официални мача, а и сега още правя спаринги с такива като мене, куци коне. И в общуването с хората, и в боя на ринга дистанцията е в зависимост от партньора. С някого си успешен отблизо, с друг през цялото време се държиш на далечна дистанция. Средната като че ли е най-популярна. Лично на мен просто ми харесва да съм различен, без да обръщам внимание на успеха или провала си.

Мисля, че в „Тази вечер нищо не е случайно“ сменяте оптиката – сега героите гледат живота отдолу, не отстрани. Така ли е?

В сборниците – като започна от „Неделен обяд“, „Улични игри“, „Трудно дишане“, а и в следващите, разказите ми са различни. Няма как да не бъдат, щом се променям. Макар че не чета книгите си, след като излязат. Единственият роман, който искам да прочета отново, е „Библейски графити“. Защото излезе месец преди да го довърша. Имах намерение да го прекомпозирам, а и да остъргам доста от текста. Но Игор и Мария от издателство „Фама“ заминаваха за Париж, доколкото си спомням, и го пуснаха за печат, преди да го довърша. Плачеше ми се, а и същевременно се радвах. Книгата изглеждаше красиво, а не смеех да разгъна страниците ѝ.

Без да ви питат го издадоха?!

Явно им бяха омръзнали постоянните мои допълнения и поправки. Повечето издатели са свикнали с преводни, отдавна готови книги. Докато новият роман до края търпи промени. В „Графитите“ навлязох в човешки и зверски дълбочини, до които не знам дали ще достигна повторно. Не само защото не е здравословно.

А „Боксьори и случайни минувачи“?

Темите и героите от разказите в тази книга са ми прекалено близки, свързан съм с тези хора. Разказите не са спортни, а за хора, превърнали бокса в част от живота си. Този спорт е винаги драма. Спектакъл без определен сценарий. Всеки по-силен удар или навременна защита може да отклони развитието му в неочаквана посока. Каквото си изпитал на ринга, никъде другаде няма да го почувстваш по същия начин. Усещането, като ти вдигнат ръката при победа, е несравнимо. Ето, често минавам край една банка и почти винаги говоря с някогашен мой възпитаник. Обикновено ми припомня как негов приятел го ритнал, когато губел спаринга. И как аз съм казал, че боксът не е бой, а спорт, при който има правила и те се спазват. Помня всяка твоя дума, повтаря ми той. А оттогава са минали 20–30 години. Преживяното в залата и на ринга оставя трайни емоционални следи. Ставаш различен. Неслучайно повечето боксьори нямат успешен живот след края на кариерата си.

Казвали сте ми, че са индивидуалисти…

Крайни, понякога изключително крайни. Вероятно защото на ринга, след звука на гонга, никой не може да ти помогне. Трябва да се справиш сам с непрекъснато променящите се бойни ситуации. Или го правиш, или не успяваш. Но преживяното, независимо от крайния резултат, е само твое. И после всичко извън ринга ти изглежда прекалено бледо. Не е твоят истински живот, а само негов негатив.

С писането уплътнявате ли този негатив?

Не съм бил кой знае какъв боксьор, че да израсне прекалено моето его. Появява се, разбира се, малкото човече, което бърза, иска думата, напира да излезе на по-предна позиция. Но тогава му припомням голямото си желание да се откажа от състезанието. От всяко състезание. Никога не искам да съм първи, втори или какъвто и да е там.

Защо?

Предпочитам забавлението в ринга, независимо дали е истински, или е повече житейски ъгъл. Не се безпокоя за крайния резултат, а се наслаждавам на определена защита или на успешен контраудар. А малкото човече, моето его, понякога недоволства, бунтува се. Дори на моите години сложа ли ръкавици, понякога отново искам да нанеса точен удар. Това съм аз, това е човекът. Ето с това желание за победа и надмощие се боря. Искам само да се забавлявам. Защото боксът, а и всичко друго, всяка човешка дейност, може да бъде игра. И е игра.

И писането ли?

Като дете повече обичах да рисувам. Рисувах с упоение и по-късно, като юноша. Освен това ми харесваше да разказвам истории на момчетата от махалата. Впечатляваше ме вниманието, с което слушаха измислиците ми и реално случили се събития. По едно време свирих и на пиано. Докато накрая писането обедини всички тези мои удоволствия. В писането си и актьор, и художник, и музикант. 

Разказвали сте ми за Генко Генков, за Иван Георгиев-Рембранда…

За Генко Генков написах пет истори в едноименната рубрика на в. „Сега“. Можех да напиша още пет, че и доста повече. Много пъти съм бил наблизо на улицата, в кафене или обикновена кръчма, наблюдавал съм го, дори съм му помагал да се отърве по-безболезнено от някоя улична крамола. Той беше добър приятел с друг гениален човек – боксьора Гого Малезанов. Гого притежаваше доста негови картини. Една беше протекла, осветена от силното обедно слънце. „Гледай, вчера я купих, а вече протече“ – каза ми той. – Жена ми довечера ще ме убие. Тя и вчера искаше да ме убие, ама сега е напълно сигурно.“ След два дни го виждам и той обясни как занесъл картината на Генко и той с две движения на палеца я оправил. Станала дори по-хубава: „Виж я!“ Тогава написах разказа „Палецът на Бога“. Между другото, синът на Гого – Панчо Малезанов, е известен художник.

А Рембранда?

За него имам стихотворение:

НЕРАВНОСТИ

На Иван Рембранда

Превръщаше годините
в цветове – оцветяваше
неравностите на душата.
И опасните дълбочини

на животинско-човешкото
и на човешко-животинското.
Майсторски оцветяваше –
виждаха се отдалече.

С него често правехме приятелски обиколки из централните софийски улици и кафенета. Помня го облечен с неговото вечно балтонче. Питам го: „Ване, накъде, в каква посока?“. А той: „Как накъде, няма какво да питаш, натам!“. Натам – само той знаеше къде е! Непрекъснато разсъждаваше за хората и живота. Коментираше хубавите момичета, хубавите жени. Подканяше ме да му разказвам някоя моя авантюра. „Иване, стига си ме тормозил!“ – прекъсвах го. – Момичетата са си момичета. Нищо няма да се промени, ако говорим за тях. Вземи и се влюби! Само тогава разговорът за тях има смисъл. По-добре кажи кога ще направиш изложба? Писна ми да вървя до гениален художник, а не съм те видял да изложиш и една картина!“ Отвръща: „Когато дойдат англичаните, тогава ще направя изложба! Само те могат да я организират както трябва“. Защо точно те и докога щеше да ги чака, не отговаряше. Такъв беше Ването (смее се). Познавах го като приятел от улицата, когото винаги мога да срещна на любимите ни за двамата места, без да предварително да сме се уговаряли.

Сякаш ви е вродено да скитате, да наблюдавате света.

Всичко е заложено в нас, предопределено е, поне що се отнася до посоката. На мен обаче ми харесва свободата да избирам, колкото и да е семпла понякога предоставената от случая възможност. Дали да тръгна наляво, или надясно. По главната улица или да свия в някоя от тъмните пресечки. Тогава очаквам кого ще срещна, какво ще се случи. Но колкото и да имам нужда от самота, даже и да съм сред най-интересните измислени герои, имам нужда и от реални хора. Например трудно пиша, ако съм съвсем сам вкъщи. Харесвам да има някого в съседната стая. И когато напълно лудна след часовете над компютъра, отивам в съседната стая. Задавам някой банален въпрос с приятно чувство. И се връщам с нови сили.

Държите да определяте взаимоотношенията си с другите?

Ненавиждам всяка зависимост. Даже ако е много авторитетна и доходоносна. Забравям за талантливите стихове, ако видя някой да пълзи като охлюв. Спомням си главно следата от пълзенето му. Много съм се страхувал да не изпадна в подобно положение. Затова никога не съм имал началник. Някои вероятно са смятали, че са ми началници, но реално не са ми били. Лесно ги изличавам, не ги помня, дори не ги виждам. Мислите ми са моите началници. Но станат ли прекалено натрапчиви и властни, също са неприятни.

Каква е разликата между белетристика и поезия?

Стиховете идват от по-голяма дълбочина, при по-висока температура се зараждат, понякога с експлодиращо напрежение. Понякога смисълът им е с неочаквана перспектива и хоризонт или пък преминават стени и безкрайността зад тях, която също може да се окаже стена. Стиховете са по-значителни от самите думи.

А между разказ и роман?

Разликата не е само в обема. Но и обемът, и героите, влезли в историята, са важни. Сигурен ли съм, че имам нужда от повече място, за да кажа и да покажа каквото искам, пиша по цял ден, че и нощем понякога, докато усетя, че съм напипал живителната струна на текста, чул съм основния звук. Тогава идва времето на по-съзнателната част от писането. Тогава изчиствам образите, синхронизирам ги, за да се задействат в посока, която да има общо с истините за живота, даже и ако написаното е в известен смисъл негова опозиция. Пиша с постоянно прибавяне и отнемане на части от написаното. Този процес може да продължи с години. Докато разказите са по-лесни за организация. Спомням си кога реших, че вече изцяло владея формата. Лежах си вкъщи, гледах гардероба и си казах: „Ами че аз мога да напиша разказ за ей този гардероб!“ (Смее се.) Каквото и да ми попадне пред погледа, мога да го превърна в детайл от разказ, който ще е интересен. Поискам ли, ще завърши с неочакван край или краят ще остане за въображението на драгия читател.

Някога ми казахте нещо, което съм запомнил и често го давам за пример на млади и не толкова млади хора, които пишат романи: че в романа винаги трябва да има „празен ход“. Да може в един момент читателят да си почине, не напрежението непрекъснато да го държи, а от време на време да си поема въздух…

Почивката от романовия поток е най-различна. Някои включват документ или природна картина, кратко есе или дори публицистично разсъждение като част от техниката да отпуснеш за известно време напрежението, да изоставиш героите си, за да продължат в предишния ход. Не трябва да се злоупотребява със ситуациите, постоянно да има граничен съспес. Дано съм постигнал подходящата мярка в новия си роман „Правилата на хаоса“, който завърших наскоро.

Чел съм една част…

Да, за джагата. През цялото време играта на джаги е част от разказа. Преди всяка глава пластмасови или реални играчи общуват помежду си в два-три-четири реда. И създават условност, която подсеща, че и реалното най-често е метафора. Пикасо има толкова реалистични картини, че изглеждат сюреалистични.

И Де Кирико има.

Да, отделни живописни елементи, даже почти огледални, свързани по неочакван начин, отварят зевове в реалния живот и го превръщат в пространство, през което космическата светлина и космическият студ се смесват със земните неща.

Струва ми се, че има два типа пишещи: едните много разчитат на въображението; другите – на живота. Сякаш сте от вторите?

Обикновено пиша за неща и хора, които сравнително добре познавам. Дори и въображаемата реалност, независимо каква е, я обитаваме заедно. Боледувам с болните си герои, страдам със страдащите и съм също толкова щастлив и доволен от живота, колкото могат да бъдат всички те.

Пак ви цитирам: „Трябва да си си одрал кожата ò това, за което пишеш“.

Понякога е нужно дране, в известни случи дори е задължително. Така проверяваш здравината на кожата, какво има под нея, кое е истинско и кое – фалшиво. Може би това идва от общуването ми в юношеска възраст с разказите на Хемингуей, Фицджералд, Селинджър... С книгите на Васил Попов, Янко Станоев, Георги Богданов… Често свързвам текста с живота на писателя. Питам се какъв е бил Джером Селинджър на фронта. Или Кърт Вонегът? За Волфганг Борхерт, писател от така наречената „литература на развалините“ и неговата книга „Нали нощем плъховете спят“, всичко е доста по-ясно. Или, по-точно, няма нужда от обяснение. Бил е на руския фронт, но отказал да се бие. Откри ми го, няма да забравя, приятел пловдивчанин. Дълго време бях като замаян. Разказите, миниатюрите и стиховете му са оказали влияние и на Хайнрих Бьол, и на Мартин Валзер, и на много други писатели. Възхищавал съм се от „Тортила Флет“ или „Улица „Консервна“ на Джон Стайнбек, от Ърскин Колдуел с „Пътуващият проповедник“ и „Тютюнев път“… Или Уилям Сароян с „Играчът на трапец“ и „Тигърът на Трейси“ от „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“. „Алената буква“ на Натаниъл Хоторн, Едгар Алън По… Безсмислено е да изброявам поетите, с които постоянно общувам: Атанас Далчев, Иван Методиев, Николай Кънчев… Константинос Кавафис, Сезар Валиехо, Емили Дикинсън… Не по-малко силно въздействие ми е оказала и китайската философия, даоистките притчи и коани, заедно с „И дзин“, „Книга на промените“. Имам и първия превод, и следващите, цяла библиотека с подобни книги.

Изброихте толкова литература… Вие повече четящ човек ли сте, или повече пишещ?

Всеки написал повече от една книга, без да спечели достатъчно пари от нея, е графоман (смее се). Разбира се, шегувам се. Писането е двустранен процес – не можеш да пишеш, без да четеш. Различни удоволствия и същевременно свързани. През годините често пъти съм мислил, че съм пресъхнал и няма повече да пиша. Поне що се отнася до поезията. Струваше ми се, че съм се излекувал от тази лудост. Невъзможно е винаги да си поет. Или ако се случи, не е за дълго. Лично за себе си отдавна знам, че мога да правя три неща. Да пиша, да спортувам или да седя и да гледам през прозореца. Само тогава се чувствам сравнително пълноценен…