Да се взреш в лицето. Разговор с Ани Петрова
Разговор с Ани Петрова
Ани Петрова има повече от двайсет години опит, работила е като фоторепортер за вестниците „Новинар“ и „Поглед“, носител е на наградата за фотожурналистика „Черноризец Храбър“ и е член на Управителния съвет на Асоциацията на професионалните фотографи
През юни тази година Ани Петрова подреди две изложби – портретите ѝ на някои от най-известните български художници бяха изложени в галерията на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“, а в Радио Пловдив тя представи кадри от джаз сцената у нас, правени през годините.
Как се срещнахте с фотографията?
Случайно.
Дори да е случайна тази среща, зад нея има някаква история. Някои от фотографите минават първо през рисуването...
Всъщност и при мен рисуването беше първо, но тогава бях много малка. И този случай го разказвам на хора, които имат деца, за да не ги ограничават. Защото рисувах много добре, но нашите постоянно казваха: „Не може ти да си го рисувала“, „Това не може да е твое“. И аз в един момент намразих рисуването. Днес съжалявам, разбира се. И след това, когато започнах да уча фотография, рисуването ми беше най-трудният предмет. Може и да съм имала ръка, не знам, но определено като малка рисувах, след това престанах и се отдалечих. И когато станах на 18 години и трябваше да кандидатствам, аз, която бях от универсалните отличници – майка ми искаше да съм лекарка, баща ми – адвокат, роднините – математик, в един момент казах, че няма да уча нищо. Можете ли да си представите реакцията през 1981 г.! Те бяха потресени и не ми говориха три месеца. Една моя приятелка беше завършила фотография и аз, без да съм хващала фотоапарат, казах – ще уча фотография. То и това беше драма, защото трябваше да си намеря бележка от Плевен, че ще ме вземат на работа. Нещата бяха такива, сложни…
Защо от Плевен ви трябваше бележка?
Аз съм от Плевен. И с връзки взехме бележката – да си призная греха. Започнах да уча фотография и тя се оказа моето нещо. После, когато завърших, работих в Плевен година и половина в едно фото. Но после открих, че фотожурналистиката е моето призвание. Междувременно завърших Техническия университет – за хатъра на мама и тате.
Каква специалност?
Комплексна механизация и поточни линии в строителството. Е, там имаше чертане, малко пространствени мисли... (Смее се.) И след промените – след 1994 г., успях да започна работа във вестник „Новинар“, който си остава моята голяма любов във вестникарството.
Колко години продължи това?
До 2016, 23 години. Е, имаше забягване за една година във вестник „Поглед“, когато го възстановиха. Но в „Новинар“ останах, защото, ако говориш с някого от колегите, ще ти кажат същото – ние бяхме екип, което е много важно в журналистиката. Аз, когато реша да се изявявам сама, правя изложби, зависи само от мен и от никой друг. Докато в екипа всички сме свързани. Ако един не си свърши работата…
Празна страница?
Празна страница или излиза нещо, което няма да се хареса на никого. Така че аз съм отборен играч. За съжаление отборните играчи в България сме малко. Не знам защо, но това се отразява и на развитието ни като държава. Всички сме много велики във всичко. И действително имаме страхотни хора, но повечето от големите ни таланти се реализират навън. И сигурно не е случайно…
Казахте, че сте усетили, че фотографията е вашето нещо. Как се усеща това?
Когато, макар да си много уморен, отиваш и продължаваш да снимаш. И дори когато не те карат да отидеш някъде, пак отиваш. Ето, напоследък страстта ми са изложбите и сама отивам да снимам…
Напоследък? Откога е това напоследък, след като имате десетки портрети на художници.
Е, отдавна е. Може би това е компенсаторно, понеже не съм станала художник. Поне архивирам стойностните изложби. Това дори не бих го определила като работа. Понякога нямам търпение сутрин да отида на работа или да тръгна за поредното събитие, просто защото срещам нови хора и никога не ми е скучно.
А как фотожурналистиката променя начина, по който гледате на света? Отстрани погледнато, не прилича ли всичко на буря в чаша вода – днес е важно, утре няма значение? Покривали сте политически събития, отразявали сте икономически теми, правили сте репортажи за култура.
Да, така е. Но пък сега се занимавам само с култура, което е много хубаво. Защото понякога ми личи, когато снимам неща, които не ми харесват.
Личи ли ви?
Да, личи ми. Което не е много професионално, но пък е… как да кажа…
Честно?
Да, честно е и се успокоих, защото приятели са ми казвали, че и в тяхната работа също се забелязва личното отношение. Фатално е например за един лекар, когато е пристрастен. Но знам, че аз никога не търся лошото, дори в политиците, които снимам. Преди да дойда в БНР, попитах един колега дали не могат да ме вземат в неговия вестник. И той ми каза: „Ти не си за нас, знам какво обичаш да снимаш, нашият тип работа е по-друг – папарашки“. Нещо, което на мен не ми харесва. Никога не съм обичала да правя на другите неща, които не искам и на мен да ми се случват. И смятам, че личният живот си е личен. Ако хората решат да те поканят – да, но иначе да ходиш и да дебнеш, да се правиш на папарак за някакви глупости, мисля, че е леко безумно. А в България това много се харчи и този факт не спира да ме удивява. Най-странното е, че в България почти няма истински папараци – всичко се пише като текст, но снимки липсват. Аз не бих се чувствала комфортно в тази роля. Е, постоянно ходя с фотоапарат, непрекъснато снимам. За тези 25 години, откакто активно снимам, почти не ми се е случвало да изляза без фотоапарат. Хайде, десет пъти да съм ходила без фотоапарат през целия си живот и за осемте от тях съм съжалявала, защото съм виждала нещо… Даже някои хора, като ме видят без чанта, не могат да ме познаят, шегуват се – къде ти е чантата, защото тя си ми е като придатък.
Кои са вашите неща, които обичате да снимате? Кои са вашите хора?
Хората на изкуството.
Как разбирате, че един портрет се е получил? Че имате добра снимка?
Не знам, може би това се развива в продължение на много години в практиката, защото изпадаш в различни ситуации – понякога имаш пет минути, друг път – един час. Зависи от времето и някак си усещаш човека – аз мога да кажа, че на един или двама души не съм успяла да направя снимки. Може би не съм била достатъчно доволна. Въпреки че съм забелязала следното – при мен първият и последният кадър се получават. Не знам защо.
Някакъв алгоритъм има тук…
Да, някакъв алгоритъм. Защото може да направиш и сто кадъра, и пак да не си харесаш снимките. Но ако си много взискателен към себе си, така се получава.
Като прегледате архива, трупан с години, кои са накрая кадрите, които остават? Портретите ли?
Да. И някакви знакови събития, защото съм била фоторепортер. Само това остава. А всъщност установих с годините, че някои неща, като се отдалечиш от тях, носят атмосфера, която ти в онзи момент не си оценявал колко е важна. Когато престана да съществува вестникът, целия архив го дадоха във Факултета по журналистика в Софийския университет и бившият ми шеф – Иван Бакалов, който е преподавател там, започна да ми показва снимките от опашки пред банки и други такива, които са били много прозаични по онова време. И непрекъснато повтаряше: „Виж, Ано, виж какво нещо е това!“, „Гледай, гледай!“. Може би за някои събития е нужна дистанция, за да ги оценим.
Обичате ли да пишете текстове под снимки?
Понякога, когато не е задължително. При мен всичко се получава, когато го правя с любов и желание. Даже пиша разни текстове и една колежка ми казва: „Получават ти се нещата“. Да, ама защото пиша за художници, то е ясно. Но според мен, ако трябва много да описваш какво си снимал, то значи не си направил точната снимка.
Кои срещи се помнят? И остават ли от тях най-хубавите снимки?
Имах шанса да снимам много художници – Георги Божилов-Слона, Цанко Панов, Георги Трифонов, Петър Дочев, Магда Абазова, Иван Кирков, Чавдар Петров, Захари Каменов... Например два-три пъти сме ходили в началото на века в ателието на Георги Божилов-Слона в Пловдив. Беше известно, че е голям мълчаливец, и аз седя чинно и чакам да снимам. Веднъж си седяхме и си мълчахме цял ден. И най-накрая, като излязохме на вратата – той се усмихна. Тези снимки, които аз много си харесвам! Но аз помня това мълчание и знам, че понякога мълчанието е много ценно.
Но не с всеки човек можеш да мълчиш.
Да, не с всеки. Първо трябва да си намериш човека за мълчане и за говорене. В „Новинар“ си имах една рубрика – „В ателието“. И съм ходила в ателиетата поне на петдесет-шейсет художници. Беше емоция, защото влизаш там, където почти никой не влиза. И беше много интересно, защото някои ателиета са като аптеки, други – съвсем различни. Както един приятел беше казал, след като пуснах неговите снимки: „Ани е твърде деликатна и е показала само това, което трябва“.
Значи не е случайно, че изложбите ви показват лица, портрети, а не събития?
Да, повече ми харесва да се взирам в лицата на хората, защото те казват много. Независимо дали става въпрос за художници, или за музиканти. Ето, аз не мога да си представя да отида на концерт, ако не снимам. Даже мисля, че не чувам пълноценно музиката, ако не снимам. Сериозно. Това сякаш ми е друго сетиво. Ходила съм на концерти, където не може да се снима или не съм акредитирана да снимам, но някак не ми е пълноценно, като не го видя през обектива.
А какво се случва с другите събития? Остава ли нещо от тях?
Ето (рови из архива), това събитие например не беше най-великото, обаче снимката се получи. И това е много смешно, защото ние закъсняхме – един от малкото пъти, когато закъсняхме за събитие – объркахме пътя за Гюешево. Всички колеги вече бяха застанали, а аз влетях буквално 15 секунди преди Симеон Сакскобургготски, дори не си бях нагласила фотоапарата – извадих го и снимах. И странно, но се получи страхотна снимка. Понякога ми казват: „Не искам да ходя на това събитие, защото е тъпо“, а моите най-хубави снимки не са направени от велики събития. Просто трябва да се вглеждаш в детайлите. Друга любима серия (отново рови във архива) – отпреди изборите през 2006 г. – имаше в неделя пресконференция на ромските лидери, отиваме в един хотел и нищо, нищо... Започнах да се вглеждам в ръцете на лидерите и в техните часовници – един от часовниците беше златен, с картата на България вътре в него, започнах да снимам. На другия ден излязоха четири снимки на ръцете на четирима души – на Цар Киро, сина му и на още двама от лидерите, и текстът под снимка беше: „Те държат вашия вот“. Ето това вглеждане ми е важно. Има такива щастливи моменти, които те зареждат до следващия такъв миг, защото сигурно не може да си щастлив непрестанно.
Вече имате няколко фотоизложби зад гърба си, но защо някак късно започнахте да представяте свои фотографии?
Защото никога не съм имала самочувствие на фотограф, който може да прави изложби. Все нещо не ми харесва. Винаги приятелите са ме карали. Фотографията не е лесно изкуство. Пък и сега ми е много по-важно да съм добър човек, отколкото всичко останало.
Разговаря Оля Стоянова
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук