Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Разговор с Жан-Франсоа Колосимо и Жан-Пиер Дени

Изправени ли сме пред обрат в европейската цивилизация, или става дума за поредната криза в историята на Стария континент? Историкът и православен богослов Жан-Франсоа Колосимо дискутира духовната ситуация на времето с журналиста Жан-Пиер Дени, главен редактор на католическия седмичник „Ла Ви“ пред сп. „Фигаро Магазин“.

Философът Марсел Гоше още през 1985 г. предсказваше излизане от религията. Заживяхме ли днес в ера на излизане от религиите?

Жан-Франсоа Колосимо: Тезата на Марсел Гоше е глобална, мощна и гъвкава. Тя ме провокира и стимулира, но не бих сложил подписа си под нея. Можем дори да обърнем въпроса: дали излизането от религията не е някакво западно изкушение, плод на систематичните философии на историята, придаващи му окончателен, универсален и положителен смисъл? Вярно е, че Гоше, който е изтъкнат критик на тоталитаризма, съществено модифицира механиката на прогреса. При него „ставането“ е отворен процес. Негов мотор е секуларизацията, а като целеполагане – демокрацията. Нека отбележим, че ислямът изцяло отсъства от това „разомагьосване на света“ (по Макс Вебер), ето защо тъкмо концепцията за християнството, разгърната в тази основополагаща книга, в моите очи предполага размисъл. Неговата концепция се базира върху две основни течения от френския XIX в. От политическа гледна точка либерализмът свежда Евангелието до социален манифест. От богословска гледна точка модернизмът редуцира Христос на вярата до Христос на историята. Така се стига до двойното освещаване на индивида. Ала могат ли двадесет века християнство да се сведат до един религиозен свръх-аз, трансформиран от религиозното несъзнавано? Нима всеки античен, средновековен или класически богослов е само един необявен или скрит политик? Мисля, че този прочит е неточен. Напротив, християнската традиция изследва основополагащата двойственост между духовното и временното. Същественият въпрос си остава антропологически: едно общество би ли могло да възстанови хоризонталното си единство, ако не е надарено по вертикала с представа за трансцендентното? Онова, което виждаме днес, е, че възтържествува секуларизацията: нито еманципацията, нито т.нар. „умиротворяване“ не се осъществиха, напротив, стигна се до едно безпрецедентно атомизиране на човечеството, което вече застрашава демократичното упражняване на свободата.

Жан-Пиер Дени: Марсел Гоше говори за християнството като за „религия на излизането от религията“. Какво изключително признание! Да се заяви, че се излиза „от“ религията „чрез“ религията, означава да се признае нейното основополагащо място днес, което често се отрича. Означава да се подчертае, че християнството е нашият дом. И все пак, вместо да следвам Гоше, предпочитам да се позова на канадския философ Чарлз Тейлър, който в книгата си „Секуларната държава“ изразява своята визия за секуларизацията, която не се свежда до „разомагьосването на света“. За него светът на вярванията е в експанзия. Метафора, която съответства на нашата визия за космоса и на надеждата ни за света. Вече няма християнство, а има „християнства“, вече няма ислям, а има множественост на „ислямите“. Доказателството е, че липсва консенсус и продължават питанията какво би трябвало да бъде „истинският ислям“! Същото може да се каже за будизма или за юдаизма, или… за секуларизма. Това са фактите, въпросът е дали искаме да ги видим и изговорим.

Ако не може да се говори за „край на религията“, може ли обаче да се говори за криза в католицизма?

Жан-Пиер Дени: Католицизмът наистина преживява много дълбока криза. Всички показатели са негативни. Католиците от доста време оспорват тази ситуация, омаловажават данните, надценяват нововъведенията и се самоубеждават, че качеството замества количеството. Към това се добавя и кризата със сексуалните и духовни посегателства. Факт, който задължава институцията, както и вярващите, към една болезнена интроспекция, която се очертава да е доста продължителна, тъй като проблемите са от двайсетина години и най-вероятно за решаването им ще са потребни поне още две десетилетия. Ала католицизмът е надарен с невероятния капацитет да се реформира и обновява, което проличава достатъчно ясно в историята. Неговият гений е в умението му да комбинира две противоположни сили – властта и светостта. Имали сме периоди на дълбок упадък, Църква, чийто гръбначен стълб е изглеждал напълно увреден, папи… малко подходящи за канонизация. Стигало се е дори до период на сериозен разпад и тъкмо в подобни ситуации същата тази институция е съумявала да се обърне към другия полюс – този на светостта. Младите католици, които наричаме Поколението католици+, ми се струва, че достатъчно ясно си дават сметка за всичко това. Другата голяма сила на Католическата църква е в способността й да изслушва личностите, и то в едно общество, в което вече никой не иска да чуе никого. И това е „моделът на изповедността“. Ако сърцето е способно да чуе, останалото ще дойде от само себе си. Друго измерение на духовната ситуация е в преследванията. Вижте само историята на християнството в Япония: невероятната евангелизация от страна на първите йезуити, сред които и св. Франциск Ксаверий, е последвана от садистични и методични преследвания. Християнството е било изтръгвано от корен. Някои са го похулили, други са минали в нелегалност с цената на небивали жертви, без никаква подкрепа, без място, където да изповядват вярата си, без св. тайни. Ала тези „скрити християни“ са оцелели двеста и петдесет години, чак до идването на френските мисионери в края на XIX в.

Жан-Фрасоа Колосимо: Изправени сме пред колосална криза, в каквато Католическата църква изпада всеки петстотин години. Настоящата криза по системния си характер много напомня на кризата с ересите през IV в., на кризата с духовната инвеститура през XI в., породена от конфликта с германските императори, на кризата с индулгенциите през XV в. Всеки път тези кризи са били съпроводени от морален конфликт. И всеки път катастрофата не е идвала отвън, а отвътре. Всеки път кризата е разяждала отвътре институцията, а този път е концентрирана повече от всякога в Курията, клира и конгрегациите. Ала всеки път са възниквали движения за вътрешно обновление, пречистване и промяна: монашеската реформа, грегорианската реформа, Контрареформацията. Намираме се тъкмо в период на обрат, но никой не може да предскаже какво ще се случи.

Какво според вас трябва да е мястото на католицизма във Франция и в Европа, предвид аскезата на исляма и религията на правата на човека?

Жан-Франсоа Колосимо: Католицизмът не е цяла Франция, но пък Франция е немислима без католицизма. Особената връзка, която съществува във Франция между духовното и временното, произтича от една специфична „католизация“ на политическата власт и от едно „осветскостяване“ на религиозната власт. В това е „френското изключение“. Ала остава една въпросителна. През 1910 г. Франция е на първо място в света по брой на вярващите и по техния интелектуален потенциал, дори „пролетта на мисионерството“ през XIX в. е най-вече френска. Как е станало възможно само за едно столетие да се премине от тази духовна светлина към един относителен мрак? Християнството във Франция вече не е „най-доброто“ в страната. И този проблем не е без връзка с намаляващото влияние на Франция в политически, индустриален, културен и дипломатически план. Този спад във влиянието е обвързан с една по-глобална промяна, обща и за европейското пространство. Религиозните институции в тези секуларни времена са търсени единствено с оглед на двете крайни състояния в нашия живот: раждането и смъртта. Ето двете зони на тайнството, в което политиката не е в състояние да навлезе изцяло. И много често църковните институции се задоволяват само с тази си роля в глобализираното общество на преговорите. Което наистина е проблем.

Жан-Пиер Дени: Драмата на Църквата е, че е престанала да се обръща към объркания човек, за да му предложи Спасението. Основната „революция“ на папа Франциск не е от институционален, политически или идеологически порядък. Тя е от духовен порядък. Това е революция на милосърдието. Да се обърнем към всекиго по начина на Иисус: „Твоята вяра те спаси; иди си смиром“ (Марк. 5:34). Простичкото послание на Евангелието е голямата сила на християнството. Във въпроса си споменахте за „религиите на правата на човека“. След падането на Берлинската стена бе извършена един вид политическа подмяна, свързана с „края на историята“. Изчезването на този „край на историята“ бе далеч по-бързо, отколкото появата му, запълнена обаче с религиите на правата на индивида. Универсализмът е в криза. Публичният дебат е миниран от индивидуални искания. Вече никой, с изключение на християните, не вярва в универсалното.

Как виждате Европа след петдесет години? Ще бъде ли все още християнска?

Жан-Пиер Дени: На въпроса за бъдещето ще отговоря най-смирено чрез миналото. Европа е изначално свързана с християнството. То идва от Атина, но също и от Йерусалим, и от Рим, от Петър и Павел, от Моисей и св. Франциск от Асизи. Първата Европа е Европа на манастирите, на мрежата от клюнийските абатства. Това е една Европа без граници, в която се говори на общ културен и духовен език. Което не е възпряло конфликтите между християнските нации, ала общата основа си е останала. Може винаги да се спори, да се отрича или да има отстъпления по този въпрос, но това е историческата действителност. Останалото, бъдещето, е въпрос на надежда, който произтича и от едно убеждение: нашата цивилизация е свързана с християнството.

Жан-Франсоа Колосимо: Всички реформатори в Европа през вековете – от езическите теоретици на Римската империя до основателите на Съюза, като се мине през богословите на Средновековието и философите на Просвещението – са гледали на Атина като точка за сравнение. Независимо че впоследствие полисът на Перикъл и Платон се е превърнал в един прашен град, който е понасял ударите на историята, вместо да я прави. Вярвам, че европейският дух ще оцелее в библиотеките, музеите и консерваториите. Неговият отпечатък е толкова силен, че се е конституирал завинаги като културно наследство на човечеството. Дехристиянизацията на Стария континент ни изправя обаче пред един сериозен проблем. Няма бъдеще без минало. И политическата воля не възниква от материалната действителност, а от мистичното въображение.

Превод от френски: Тони Николов