Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

С оперната певица разговаря Светлана Димитрова

През 2015 г. Красимира Стоянова заедно със съставите на БНР представи концертно операта „Отело“ на Верди, диригент беше Георги Димитров. Следващият съвместен проект е също концертно изпълнение, този път „Евгений Онегин“ на Чайковски, което се случи през декември 2019 г. в НДК. Преди това Красимира Стоянова имаше майсторски клас в Националната музикална академия и концерт на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“ в Пловдив. В последните три издания на фестивала се изявиха Салина Александрова и Божидар Божкилов през 2017 г., Гергана Дудина и Ангел Антонов през 2018 г., а миналата година – Стефани Кръстева и Емил Павлов.

Разговорът с Красимира Стоянова се състоя в края на майсторския клас.

„Срещата със студентите премина много успешно за мен и за тях. Те започнаха да работят с огромен ентусиазъм и всеки от тях сякаш разцъфна като кокиче. Много се радвам, като че ли успях да събудя в тях желание да музицират, да интерпретират, да създават образ. Една от певиците в първите дни бе доста сдържана, но в един момент разчупихме нещата, работейки върху една от ариите – като образ, като мизансцен, като интерпретация и чисто драматургически. И на другия ден тя дойде абсолютно нова. За мен това беше качествен скок. Но се случи не само с нея. Разбира се, студентите бяха работили преди това със своите преподаватели. И тук искам да кажа колко добра работа са свършили с младите певци колегите в Академията. Но когато дойде някой друг, с други идеи, се променя въздухът около тях. Разсъждаваме, дискутираме, те задават въпроси, отчайват се в даден момент, но на другия ден са заредени с нов ентусиазъм, с още повече пламък. Работният процес винаги е като вулкан, кипи енергия.“

Младостта винаги търси по-сложните партии. Имаше ли и тук подобни избори?

Това е детската болест на певеца – още неукрепнал да иска да пее драматични партии. Всички до един са така. Дори една от участничките се беше определила като драматичен колоратур. Но аз не реагирам негативно, това е вътрешният подтик. Никой не знае, може утре тя наистина да стане драматичен колоратур. Човешката природа е непредсказуема, ако нейните физически и интелектуални сили ѝ позволят, може и това да се случи. Но съм щастлива, че в лицето на проф. Нико Исаков имах пълна подкрепа. И освен това се радвам, че с някои от преподавателите имахме контакт по време на целия клас. Мариана Пенчева, която е великолепна певица, присъстваше непрекъснато. Това ми показва, че тя се вълнува за своите ученици, интересува се от това, което ние говорим, коментираме.

Преди година приехте да бъдете ментор в проекта „С усилия към звездите“ на избраната от Ина Кънчева и нейната фондация оперна певица Стефани Кръстева. Вашият концерт беше на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“ в Пловдив.

Стефани спечели тази стипендия и в продължение на една година работи много сериозно. Аз съм горда с нейните постижения. Тя дебютира в Софийската опера като Татяна от „Евгений Онегин“ на Чайковски. Научи партията за двадесет дни и не само я научи, но успя да я пречупи през себе си. Разбира се, тя има още много да учи. Но има великолепен глас и е прекрасно дете, с дисциплина, интелигентност. Беше Християния от „Зографът Захарий“ на Големинов, една много трудна партия, която ѝ прилепна като ръкавица, защото тя като натюрел е много близка до тази героиня. Освен това направи самостоятелен концерт в СГХГ, подготвя се за „Миса солемнис“ със Софийската филхармония и диригент Емил Табаков. В концерта в Пловдив участва и тенорът Емил Павлов, който е мой ученик и се развива много добре. Беше по-трудно да работим върху всички тези песни, въпреки че той работи самостоятелно много задълбочено и анализира. Но е сложно да правиш едновременно „Клетниците“ и камерна музика. „Клетниците“ не са за оперни певци. Те изискват съвършено друго звукоизвличане. Мюзикълът се пее от специално обучени певци, защото оперните певци имат различна постановка. Но аз се надявам те да са умни момчета и да се справят с това предизвикателство без щети. Тенорите са ценно цвете (смее се) и трябва да ги пазим. Ето, в този клас няма нито един тенор. В Софийската опера има няколко много добри тенори. Надявам се да се справят и да се научат да оцеляват в екстремни условия, да отстояват себе си.

Другото събитие за вас този сезон е концертното изпълнение на „Евгений Онегин“ в края на 2019 г.

Това е емблематично произведение. Няма човек, който да не познава първо Пушкин, а след това и тези красиви лирични сцени на Чайковски. Много съм горда, че съставът е само от български певци. С продуцента на БНР Георги Еленков успяхме да го организираме, да съберем всички певци. Работихме две години. Диригент ни бе прекрасният Павел Балев, когото аз много уважавам и ценя като приятел и музикант. Може би трябваше да направим два концерта заради труда, който влагаме в тази продукция.

Къде сред останалите ви роли нареждате Татяна?

Много я обичам. Всъщност образът на Пушкин е невероятен. Всяко младо момиче изживява това, което изживява Татяна – първите любовни трепети, този вулкан от чувства и страсти.

Къде сте участвали в постановки на „Евгений Онегин“?

Два пъти съм правила Татяна – в Лондон и Амстердам. И двете постановки бяха модерни. Бяха много красиви. И двете са заснети и издадени.

Годината беше натоварена за вас, дори прибавихте нов композитор към творческата си биография – Вагнер.

С него не съм много на „ти“, определено не е моят композитор. За жалост не успях да изпея Елза от „Лоенгрин“ в Байройт през лятото на 2019 г. Разболях се и беше отвратително, защото положих толкова много труд да науча тази безумно дълга опера. Но се надявам да съм здрава, за да направя Елизабет от „Танхойзер“ в Миланската Скала през април. Освен това имам страшно много камерни концерти. Имам нова постановка на „Бал с маски“ във Виена и пак там – „Отело“, както и в Хамбург. Имам концерти с Рикардо Мути.

Освен това от тази година преподавам в Университета за музика и изпълнителски изкуства във Виена. Вече съм университетски професор. Имам половин клас, защото все още много пътувам. Делим един клас с тенора Рамон Варгас. Дори ще направим обща класова среща, продукция. Студентите ми са магистри, защото, пътувайки, не мога да работя с най-малките. Имам прекрасни ученици, много ентусиазирани. Аз също съм много ентусиазирана.

Преди няколко години направихте концерт с пианиста Людмил Ангелов тук, в зала „България“. Имахте и други участия заедно, бяхте и в Миланската Скала.

Да, за втори път. За мен той е феноменален пианист и музикант. Толкова задълбочен, деликатен и проникновен. Ние вече си имаме наша публика, наши проекти. Отдавна се опитвам да организирам записите на двата цикъла на Мусоргски – „Песни и танци на смъртта“ и „Детски ъгъл“. Но ужасно трудно е моята програма да съвпадне с неговата, така че да имаме заедно студио в Баварското радио в Мюнхен. Но в крайна сметка вероятно ще потърсим друго студио, не искам да изпуснем възможността да направим Мусоргски, защото аз не ставам по-млада. Надявам се в близките няколко години гласът ми да се запази, а и Людмил да е добре, за да стане това, което сме намислили, защото Мусоргски се записва много рядко и нашият запис би имал успех.

А идеи за нови програми?

За момента не, но сме говорили за много неща. Обмисляли сме много автори, които са близки до Рахманинов.

Работите с най-големите диригенти. Пяхте „Аида“ в Чикаго с Рикардо Мути. И в началото на кариерата ви те бяха същите, но усещате ли промяна в света на операта?

Промяна има и тя е много разнопосочна. Бих казала, че такива авторитети като Мути остават все по-малко. Има много талантливи диригенти, но като че ли авторитетите, задълбочените интерпретатори не са толкова много. Хората нямат смелост да бъдат авторитети. Сякаш се страхуват, че ако кажат нещо по-сериозно и застанат здраво на позициите си, някой ще им се разсърди и няма повече да ги покани или някой ще ги сметне за твърде сериозни … Не знам. Или просто защото знаят малко. Аз лично не бих правила компромис в това отношение. Човек може да живее без много неща.

Оттам ли идва убеждението, че операта е в криза? Няма го онова сериозно музициране от времето на Херберт фон Караян, на Карл Бьом.

Определено. В момента се дава право на фигури, които не би трябвало да са решаващи, и това са режисьорите, те определят цялостното развитие. Защото на света има много режисьори и всички трябва да се хранят. И за да не се повтарят, те измислят абсурди и трябва да се правят компромиси с музикалната страна на произведенията. Никой няма право да коригира например един Росини! Да речем, във „Вилхелм Тел“ знаменитата увертюра да отиде някъде преди трето действие, защото на режисьора му е хрумнало, че драматургически му е по-удобно. Кой си ти, че ще решаваш как е по-добре? Има един, който го е решил вече. Ако Росини беше жив, щеше да има съд и авторски права. Гершуин навремето е казал, че „Порги и Бес“ трябва да се изпълнява само от тъмнокожи певци и край. Никой не смее да си прави експерименти. Ала днес режисьорите са тези, които колят и бесят в операта. Не може да се появи един режисьор и да каже: „Симон Боканегра не умира, защото е бил отровен, а защото полудява и си прави шапки от вестници“. И какви ли не още подобни идеи. Защото тогава диригентът, който води цялата продукция, трябва да каже: „Това не може да стане, не сме верни на композитора, не сме верни на либретото, на историята“. А диригентите си мълчат и се свиват долу, в оркестрината. Те нямат решаващата дума по отношение на цялата продукция. Там е важен режисьорът. Това е безобразие!

Страдат и певците.

Предимно певците, като обслужващ персонал. Просто не бива да бъде така. А когато някой певец има мнение и изисквания, тогава се казва, че той е капризен.

Има ли изход? Казвате, че не правите компромиси, но явно такива като вас са малко.

Да. Това е моят избор. Стигнала съм до извода, че мога да живея без много неща. Човек трябва да е наясно с какво може и без какво не може да живее и така да реши живота си. Защото животът не е на всяка цена. Човек трябва да има самоуважение.

Красимира Стоянова е родена във Велико Търново. Учи цигулка в русенското музикално училище „Веселин Стоянов“, а след това цигулка, пеене и музикална педагогика в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Започва кариерата си като цигуларка в Пловдивската филхармония, а през 1995 г. дебютира в Софийската опера като Джилда от „Риголето“ на Верди. „Явих се на прослушване и трябваше да изляза в спектакъл. Направих го без никаква репетиция. Спомням си, че стоях зад кулисите на друг спектакъл, за да видя какво се случва на сцената, да чуя как звучи оркестърът“ – разказва певицата. В следващите четири години на тази сцена тя прави централните партии в „Идоменей“ и „Милосърдието на Тит“ на Моцарт, „Еврейката“ на Халеви, „Гуарани“ и „Фоска“ на Гомес. Първата ѝ роля като солистка на Виенската държавна опера е Микаела от „Кармен“ на Бизе през 1998 г. Днес Красимира Стоянова е редовна гостуваща солистка в австрийската столица, а оперите, в които участва, са повече от двадесет. През 2001 г. дебютира като Виолета от „Травиата“ на Верди в Метрополитън Опера, Ню Йорк, като гостуванията ѝ там са редовни и до днес. От 2003 г. Красимира Стоянова редовно пее и на Залцбургския фестивал, първата ѝ роля там е Антония в „Хофманови разкази“ на Офенбах.

Сред дисковете, които е издала, са: „Златен сън“, пълен запис на песните от Джакомо Пучини с пианистката Мария Принц; „Веризъм“ – с оркестъра на Мюнхенското радио, диригент Павел Балев (изборът на критиката през 2016 г. на списание „Опера Нюз“, наградата на немската критика); „Верди“ – арии от опери, и „Славянски оперни арии“ с оркестъра на Мюнхенското радио, диригент Павел Балев; „Любовни трепети“ с оркестъра на Мюнхенското радио, диригент Фридрих Хайдер; „Отело“ на Верди с Чикагския симфоничен оркестър и хор, диригент Рикардо Мути; Реквием на Дворжак с Кралския Концертгебау оркестър, диригент Марис Янсонс; „Стабат матер“ и Малка тържествена меса на Росини с Академията за старинна музика, Берлин, диригент Маркус Криид; Симфония № 9 на Бетовен и Реквием на Верди с хора и оркестъра на Баварското радио, диригент Марис Янсонс; „Гуарани“ и „Фоска“ на Гомес с хора и оркестъра на Софийската опера, диригент Луис Фернандо Малейро.