Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Трябва ли да се подменят героите от „Семейство Симпсън“ и има ли нещо расистко в лейкопласта? Дошло ли е време да се съборят всички статуи и на тяхно място да бъдат издигнати статуи без пол и без лица? Иронично есе на белгийския писател Бернар Кирини (род. 1978 г.), публикувано в сп. „Поан“.

Новият антирасизъм в американски сос бързо премина в running gag, в един възобновяващ се спектакъл. Всяка сутрин, отваряйки вестника, се питам на каква ли налудничава информация ще попадна вътре. Ловът в последно време е особено благодатен: едно след друго научихме, че големи козметични марки ще заличат думите „бял“ и „светъл“ от кремовете си за кожа, че Университетът в Принстън прекръства зданието си „Удро Уилсън“ заради расистките възгледи на някогашния президент и дори, че „Семейство Симпсън“ са заподозрени заради героя Ейпю и ще обновят половината от актьорския си състав, така че нито един от цветнокожите персонажи да не бъде дублиран от бял. Какви времена! „Семейство Симпсън“ били расисти, пък ние не сме подозирали. Като стар почитател на тези герои на Мат Грьонинг, аз съм направо съкрушен. Питам се дали да не взема да заведа дело срещу „Канал+“, който ги вкара у нас през 90-те години, с обвинението, че се е опитал да инжектира демона на расизма в невинните ни умове.

Черешката на тортата все пак е преводът на книгата на Робин ди Анджело „Крехкостта да бъдеш бял“ – малката „червена книжка“ на пречистващия антирасизъм. Аз, който бях убеден, че едва ли ще прочета нещо забавно през това лято, съм наистина удовлетворен от нея. И лично аз я възприемам като проява на неволен хумор. Досега имаше расистки шеги, а ето че вече има и антирасистки шеги. И те се състоят в това да се открива расизъм във всичко и дори в неговото пълно отрицание. И колкото обектът, обвинен в расизъм, е по-нелеп, толкова по-добър е гегът. Да вземем например лейкопласта. Мислех си, че тази залепващата се лента е изгубила комичния си потенциал след сцената в самолета от „Полет 714 за Сидни“, но невероятната Рокая Диало доказа, че той все още може да предизвиква смях: достатъчно е само да заявим, че лейкопластът е расистки и да се аргументираме.

В момента французите също бележат напредък в тази материя, но засега липсата им на въображение е малко обезсърчителна. Просто им показвате улица „Колбер“ или статуя на Наполеон, и почти тутакси са готови да реагират: незабавно заявяват, че са готови да прекръстят улицата или пък боядисват статуята, както стана в Рош сюр Йон. Ала покажете им гума, електрическа самобръсначка, реклама за паста за зъби или месингова гайка, и те блокират. Заради неспособността си да доловят расизма, който, поне хипотетично, се крие в тях. И защо да се чудим след това, че вървим по стъпките на нашите американски приятели.

Искам да се възползвам от тази статия, за да дам и своя принос към дебата за статуите, който от толкова време вълнува пресата. Аз съм за това да бъдат съборени всички статуи. Ще е необходима доста работна ръка, което пък е добре за трудовата заетост в тези трудни времена. И след като всички те бъдат съборени, ще ги заместим с неутрални статуи, без връзка с когото и да било: това ще и най-добрият начин да не почетем някой расист по недоглеждане или да не се излагаме на бъдещи порицания. Тези сиви и безполови статуи нямат да имат лица; всеки ще проектира в тях великия мъж или великата жена, които пожелае. Същото би трябвало да се случи и с улиците: аз съм за това да им премахнем имената, обозначавайки ги само с цифри или букви.

Така авеню „Колбер“ в Ньовер ще стане авеню М или Z, а улица „Шарл дьо Гол“ в Санс – улица 18 или 129. Картите на градовете ще бъдат смешни и весели като в Съветския съюз, а пощаджията ще може да си играе на морски шах, докато разнася писмата. С7, торпедоносецът потъва. Напред, другари, най-прекрасният от световете е пред нас.

Превод от френски Тони Николов