Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Разговор с Дорси Ругамба

Руандийският драматург Дорси Ругамба се готвеше да постави на сцената на Националния театър на Валония в Брюксел новата си пиеса „Върховни останки“ (за плячкосването на африканското културно наследство), когато се разрази пандемията. Ето и неговия поглед към „пренаписването на колониалната история“ в интервю пред в. „Монд“.

Протестите срещу полицейското насилие в САЩ и расизма след смъртта на Джордж Флойд прераснаха в атаки срещу статуите на личности, свързани с робството. Какво свързва тези две движения?

Смъртта на Флойд беше капката кръв, която накара да прелее чашата с гняв и неимоверно разшири движението, което съществуваше отдавна. Недоволството срещу полицейските насилия по този начин премина на друг терен, защото жертвите знаят отдавна, че те са мишената на една идеология, която структурира западните общества след робството на чернокожите. Тази идеология, която някои наричат „бял супремасизъм“, не се изразява само в отделни практики, става дума също така за разказ и серия от представи, от които тези статуи са част.

Трябва ли да бъдат иззети тези статуи?

Според мен не трябва да се събарят тези статуи, докато историята на робството и на колониализма не започне коректно и обстойно да се преподава в Европа, както и в Африка. Никога няма да разберем Европа, ако не разберем защо тази колониална идеология е оцеляла толкова дълго и защо този субстрат е послужил като матрица на нацистката идеология, както показват Еме Сезер или Хана Арент.

Тези паметници трябва да сменят статута си и да се превърнат в „обекти на паметта“ или в спомен за една епоха. Всъщност онова, което се случва, е „апроприация на историята – един освобождаващ психологически акт. Освобождаваме се от веригите си, извършвайки светотатствения акт на събарянето на статуите. Така се водят битките за еманципация.

В Африка води ли се същата битка?

Едно ново поколение се пита за колониалните личности и тяхната връзка с Африка. Дьо Гол например е символ на войната срещу съюза на населенията на Камерун, донесла смъртта на хиляди хора. Един камерунец няма същия поглед към Дьо Гол, както един французин. Ала проблемът има и други измерения. Някои от тези паметници са издигнати след колонизацията – като мемориала Браза – по желание на президента Сасу-Нгесу.

„Тентен в Конго“, „Отнесени от вихъра“… Изкуството не бяга от този въпрос. Какво да правим с тези творби?

Не би било редно да даваме книги на младите, изобилстващи от маймунски представи за „черните“, като комикса „Тентен в Конго“, ако те не са съпроводени от коментар, който би позволил на родителите да им обяснят контекста, в който е създадена тази творба, и защо някои произведения на литературата, живописта или киното са служили, за да популяризират расистката идеология. Забравяме, че това вече се прави по отношение на филмите, в които има насилие и порнография. Това с нищо не накърнява свободата на творчеството. От друга страна, не всичко е позволено в името на творческата свобода. Има неща, които произтичат не само от личното мнение, а и от престъплението – като разпространението на педофилията например.

Бели творци, посягащи към колониализма или към страданията на чернокожите, често са обвинявани в „културна апроприация“. Какво мислите за това?

Хората трябва да могат да „апроприират“ историите на едните и другите. Творецът трябва да е свободен, да чувства емпатия, за да усети зова на съдба, различна от неговата. Някои престъпления са назовани престъпления срещу човечеството, защото са предизвикателство срещу човечеството в неговата цялост. Нещо, което позволява на всички да се възползваме от общия опит. Силата на изкуството е тъкмо във въображението, което позволява на артиста да се постави на мястото на другия. Тук аз напълно споделям мнението на един от най-великите африкански драматурзи – латинския поет от берберски произход Теренций, който казва: „Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо!“.

Превод от френски Тони Николов