Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Едва ли има друг художник, у когото тъй неочаквано да се сменят най-противоположни настроения и в чийто вътрешен свят да се таят толкова много възможности. Те не са откъснати едни от други – взаимно се обуславят и усилват: колкото е по-мощен инстинктът за радостите на живота, толкова по-дълбоко страданието. Самата радост тук е немислима и невъзможна без меланхолията, която неразлъчно съпътства гения. В едно от писмата му четем: „Ние, пределните, в безпределния дух, сме родени за страдания и радост – избраниците добиват радост чрез страдание“. На една своя познайница той разказва как плакал на разсъмване след една нощ, прекарана във вакханалии, и добавя, че всяка опияняваща радост го води към трагично съзнание. Една подобна изповед е скерцото на квартет B-dur, дето направо се смеят усмивки и ридания. А след тях светва тихо през дрезгавината замисленият лъч на оная странна песен – la Malinconia – засиява печално като вечерна звезда на непозната земя.

Светло и бодро настроение прониква неговата Първа симфония – онова настроение, с което поетът поема своя дълъг и труден път през едно лятно утро, бленуващ за тиха вечер в родния си кът. И като че ли сънят се сбъдва в унесената песен на тая симфония, в това andante cantabile con moto, над което трептят безброй звезди. В тишината на светлите простори минуват радостни духовете на Моцарт и Хайдн, заслушани в тази позната родствена песен. Тук всепобедната енергия на младостта сама възславя себе си, не вижда никакви прегради. Без усилие, само с желанията си, творецът завладява един след друг световете, що се чертаят пред неговия ведър поглед. В тоя поглед гори блясъкът на слънцето – облаците се разтапят в лазура и небето широко се усмихва. Последната симфония завършва с химна на радостта, която с божествената си искра възпламенява милиони души и ги слива в неудържим възторг. Само в нея те се чувстват отново братя и граждани на вселената. Един от неговите съвременници си спомня за неземната му усмивка, която те кара да вярваш не само в него, но и в цялото човечество.

Той умее да се радва и забавлява като същинско дете – до края на дните си запазва своята детска радост, радостта на чистите и възторжени души. Капризите му бликат звънливо и преливат не в едно негово скерцо. Сам завладян от тия капризи, под впечатление на скерцото в една от първите Бетовенови сонати, C-dur, посветена на Хайдн, Пенчо Славейков създаде една от слънчевите си картини: навътре в двора се тули къщица, зад клоните на цъфнали дървеса; край плета извива и бърза пенлив поток; на плета се струпват едно след друго рояк деца, блъскат се и се смеят до Бога – с тях заедно се смее и пролетта. Бодрият мотив на скерцото се възвръща постоянно, прозвучава ту сам, ту сподирен от басовете, които все не могат да го настигнат, или пък замлъква, за да имитира след това иронично звуковете, които го гонят и незабелязано го отминават.

Тая възбудена, неизчерпаема радост възкръсва с живите си движения, със свободното си дихание в множество творения – в първата част на соната G-dur, op. 31, в началото на соната B-dur, op. 22, дето песента се въззема нагоре с все повече енергия, за да изчезне в светлините на всемира, освободена от всички земни спомени – в третата част на соната Es-dur, op. 81, дето се рисува развръщане, среща на две души, които в дълга разлъка са копнели една за друга: радостното чувство се разраства в безумен порив – колкото по-ясно се съзнава неговата причина, колкото повече представи се преплитат с него, толкова по-стихийно се проявява.

На Бетовен е близка не само одухотворената радост – той познава и радостта като първично физическо чувство, като необясним, безпричинен афект. Когато е обзет от нея, той създава картини, подобни на Рубенсовите, напомнящи вихрената битка на амазонки… Във финала на C-dur, квинтет, ор.29 (presto6/8), неспирното стремително движение увлича звуковете, понася ги като някаква вихрушка и не им дава да се опомнят.

Но най-развихрена, най-бясна е дионисовската страст в Седмата симфония, която Вагнер смята за апотеоз на танца. Наистина в основата е вложена висшата същност на танца – ритъмът, ала не само в него е изразът на музикалната идея. Ритмичното движение взема тук очертанията на огнена линия, която светкавично изчезва в безкрайни хоризонти. Тук има не само една първична сила, но и необикновени динамични съотношения, постепенни подеми и понижения, безумни възземания, падения в бездни… Изведнъж ослепително блясват факли, звуковете се превръщат в трескави видения, разгарят се усмивки върху лица, изкривени от болката на сладострастието, пламват хиляди багри и разискрено се разливат върху това обезумяло море. Една и съща ритмична фраза неспирно се повтаря, снове през всевъзможни тоналности, прозвучава ту остро, ту откъснато, ту като далечно ехо, ту като очакван зов…

***

Една от дълбоките му радости се ражда сред природата. Там пътят му е осеян с цветя, приветстват го златни лъчи, Оберон и Титания го посрещат със своите танцуващи елфи. На Тереза Малфати изповядва, че никой не обича природата като него, никой не ѝ се радва толкова много. За него тя е потребност. В нея, в нейните гори, дървеса, скали, той долавя ехото, за което копнее. Тя го освобождава от мъката, от безсмислените ограничения и условности на света. В нея той забравя нещастията си. Това, което хората не могат да му кажат, той го дочува, като безкрайна нежност, в нейните дъбрави, в шепота на нейните треви. Самотността тук не е гнет, а отдих и радост.

Към никого от околните Бетовен не се е чувствал тъй близък, както към нея. От детинството още, в родното си място при бреговете на Рейн той се вслушва в ударите на нейното велико сърце – по цели дни сам или с другари, скита из околностите на Бон, влюбен в хубостта на някой тих кът. Отсетне във Виена, когато животът му праща едно от друго по-големи бедствия, той си спомня за детските си години, за свежестта, която го е окръжавала. Ни един от хубавите спомени не избледнява. След дълги години, прекарани в тежки изпитания, видяното и преживяното някога, в най-щастливото време на живота му, изпъква във въображението му живо и ясно, както в първия момент – планините и замъците разказват романтичните си приказки, Рейн отново разлива широко легендарните си води и пее старинните си песни. Споменът за тези песни звучи ясно в Първа симфония.

Всеки вид на природата, дори най-незначителният, изпълва душата му с бодрост. „От радост бих искал да прегърна земята – радост ме изпълва, че ще почивам в нея.“ Тия думи на Торо най-добре разкриват връзките на Бетовен с природата – онзи мълчалив скрит патос, в който възкръсва първичната му душа. Един малък, нищожен кът е достатъчен, за да почувства в него битието на вселената.

Околностите на Виена са за Бетовен извор на неизказани наслади и възхищения. Там той познава идиличното в природата – не е имал щастието да види нейните великански, героични изгледи. Но това не му пречи да я чувства като цялост, да я долавя в простото, безизкуственото, първобитното и да изрази тази простота в творенията си, както например в идиличната пасторална соната D-dur, op. 28.

Едно от любимите му удоволствия е да се разхожда край Нусдорф, Хайлигенщад, Хецендорф, да лежи с часове в тревата, да се вглежда и унася в небето, да се вслушва в песните на потока. В простото се крие твърде много красота и поезия – толкоз, колкото във величественото. Бетовен би могъл да повтори думите на Пенчо Славейков, казани в характеристиката на Нено Вечер: „хубавото живее не само във великото. Поточето, при което съм се спрял сега и слушам тихия му ромон да ми говори откъде иде и за къде отива, бистрите му струи и огледаните в тях къдрави елхи – в него има хубост, която величията не познават: тя е хубостта на интимното… то е дъхът на полското цвете, дъхът на онова, в което сме израсли, в което живеем, в което ще умрем, което ще лъхти и над гроба ни и ще трепти в звездите и на небето, простряно над нашия тукашен и отвъдешен живот“.

Когато е сред природата, той отново вярва в Бога и чувства неговото присъствие. Като изчезва в нея, той се слива с Него и създава своята религия. Природата се превръща в храм, в който се възнасят благоуханията на неговите молитви. Всичко наоколо оживява чрез Божието дихание: в тишината на висините заговорва не лесът, а сам Бог. На няколко места в дневника си той се опитва безпомощно да изрази това пантеистично настроение в откъслечни фрази, в унесен, несвързан шепот: „Всемогъщи – в леса – аз съм блажен – честит – в леса – всяко дърво говори – чрез Тебе – Господи, какво великолепие – в една такава гора – във висините е спокойствие – спокойствие – спокойствие – да служиш Нему“.

Той наистина му служи – със своята VI симфония.

***

В практическия живот той е безпомощен като дете. Когато е в обществото, държи се настрана, затворен е и е саможив, външният свят му е чужд и странен – към него той пристъпя любопитен и боязлив, с несигурни и несръчни движения и с широко отворени очи. Самотният гений носи душата на Верленовия Каспар Хаузер – светът е твърде груб за неговата нежност, твърде шумен и креслив за неговата вътрешна тишина. Той не знае дали е дошъл рано или късно, но чувства, че неговата родина не е тук на земята.

Цялата му външност, и облеклото дори, са отражение на вътрешни особености. Необикновено здрава, набита конструкция; голяма глава с едри черти, широко изпъкнало, красиво чело; грапаво лице, мургаво, със следи от шарка; косите под очите са издадени настрана и правят лицето му още по-широко; къс и плътен нос, издути устни, като у сърдито, огорчено дете; вратът е къс, раменете широки; косите са небрежно разхвърляни по всички страни. Един от Бетовеновите съвременници ги сравнява с лъвска грива, друг – със змии върху главата на Медуза. За външна красота и дума не може да става. Затова пък във всяка черта се долавя изключителна душевна красота, тъй съвършено пресъздадена в творенията на неколцина художници. Този човек има трагичния вид на крал Лир и погледа на Юпитер. В израза на очите му с таи твърде много меланхолия и много гордост. В изработения от Аронсон бюст е предадена глъбината на неговата мисъл. Ала царственото и титаничното у Бетовен в никое изображение не се чувства тъй силно, както в рисунката на Данхаузер, която представя Бетовен на смъртно легло. Главата е отметната назад, окръжена от разчорлени коси, очите са затворени, чертите са заострени, устните свити. Чрез смъртта лицето е добило своята крайна, пречистена одухотвореност. В този израз се съдържа всичката мъдрост и всичкият героизъм на Бетовеновата музика. То е въплътеният акорд, към който мъчително се е домогвал Бетовен през целия си живот. Чертите на страданието са разрешени в спокойната хармония на една велика мисъл, за която няма нито звук, нито реч…

В завещанието си от 1802 г. той се обръща към братята си: „О, вие, които ме смятате за враждебен, упорит или мизантроп – колко сте несправедливи към мене!... Господи, ти виждаш отгоре душата ми, ти знаеш, че тя е изпълнена с обич към ближните и със стремеж към доброто“. Очакващ смъртта, той призовава Бога да засвидетелства неговата любов към хората – неговото желание да ги ощастливи, да ги ободри в страданието им – готов е дори да забрави своето страдание пред тяхното и иска да умре примирен със света.