Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Има една великолепна история за лангобардския воин Дроктулфт: някога варваринът напуснал горите и тресавищата на Севера, за да завладее света. Щом стигнал до Равена, се случило нещо, което никой не очаквал: Дроктулфт бил така очарован от красотата на града, че го защитил, вместо да го разруши, какъвто бил планът му.

Идеята за град не е нещо естествено. Градът е великолепно изобретение на човека. Той възниква от потребността на хората да бъдат заедно. Никога преди това Дроктулфт не бил виждал град. Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес разказва, че Дроктулфт ненадейно зърнал улици, храмове, градини, арки, порти и прозорци. Вероятно едно или друго бил виждал и преди това, но не и в неговата съвкупност – не и в такова многообразие, концентрация и подредба. За него градът бил откровение, което той не разбирал и чиято красота го покорила. Има нещо в идеята за град, което показва, че той е нужен.

Градът е полисът. Той не може да бъде унищожен. Напротив, като откритие той е много стар и значим. Устоявал е на всяка заплаха, на тероризма, насилието, замърсяването на околната среда или на чумата. Накрая винаги той е побеждавал. Ала аз имам предвид и един друг град – Европа. Не в смисъла на съвкупността от всички европейски градове, а като самата Европа. Европа като един-единствен голям град, без граници, обширен, като низ от пейзажи, места, реки, гори, мостове, морета и езера. Тя е един конституиран свят, създаден от хората, обживян и цивилизован; от Средиземно море до Северно море; от Изтока, който граничи с Ориента, до бреговете на Атлантика. Тук е трудно да откриеш място, от което пътят до урбанизирани центрове, малки градчета или селища да трае повече от час. Европа е един отворен град, урбанизирана територия – град, който се простира отвъд своите граници и опложда земята, от която сам той е оплоден. Така настъпва обмен на желания, стоки, думи, култури и спомени.

Град на мира

Единственото нещо, което не може да се открие в този голям град Европа, е пустошта. Тя е противоположното на града, а не селската земя, която е плодородна и се стопанисва от хората. В пустошта обаче се раждат чудовищата на екзистенциалната самота. Разбира се, и градовете имат своите чудовища. Ала тук те могат да бъдат изобличени, разбрани и с тях можеш да се пребориш. В Светото писание градът, който свети, свободен и гостоприемен, е мястото, където се осъществява древната мечта на човечеството: мирът. Завършеният град на вярващите, както е описан в Откровението на Иоана, има дванайсет порти и е колкото дълъг, толкова и широк – дванайсет хиляди стадии, разбирай повече от 2000 км, точно колкото е Европа. Един-единствен град, свързан чрез идеи и обществен транспорт; с висока, средна и ниска скорост по жп линиите и с градската скорост, която днес дължим на електроенергията. Нейните улици трябва да са подходящи за това и трябва да бъдат изградени мостове.

Аз имам предвид и селото, което се развива и все повече се превръща в „град“, и обратно – един по-зелен град, който се превръща все повече в „село“. Имам предвид и периферията, която вече не е „сива зона“, където градът изгубва своите ценности и селото все още не е „селско“. Животът ми премина в създаването на публични места: училища, библиотеки, музеи, театри, площади и мостове. Места, на които хората споделят ценности и емоции, учат се на толерантност. Места, където хората се смесват, където различията изчезват и многообразието се превръща в ценност. Урбанистични места, където градът се разбира като цивилизация и където се извършва ритуалът на срещата.

Днес заради пандемията тези места са затворени. Боли ме от това. Физическата и ментална дистанция, която вирусът ни заставя да спазваме, е нечовешка. Защото да живееш дистанцирано, означава да живееш по-малко. Ние се нуждаем от общността. Тя е циментът на гражданския живот. Трябва ли да капитулираме? Не. Отговорът не може да бъде да предадем града. Когато проектирах билдинга на „Ню Йорк Таймс“, първия небостъргач след 11 септември 2001 г., си задавах същите въпроси и търсех отговори. Дали да предадем нашия модел на град? Да се окопаем под земята? Да се върнем в пещерите? Или да защитим нашата цивилизация, а това означава: да защитим града като израз на цивилизацията.

Красота вместо пустота

Да се предадем – това не беше изход. И така ние избрахме прозрачността и откритостта. Отговорите на пандемията изискват смелост, например да обитаваме по нов начин публичните пространства в един отворен, достъпен град. Вирусът е от дявола, защото възпрепятства контакта между хората. При все това креативността означава споделеност. Прилича малко на тенис за маса: нуждаеш се от другия. И почти винаги вдъхновението идва чрез реалността.

Най-добрият начин да стигнеш до нови идеи е като се огледаш. Тези като мен, които живеят от идеята да създават места, където тържествува съвместният живот, преживяват настоящата пустота с голяма тъга. Отговорът на това не е просто „технически“, той трябва да е политически, социален, научен. В действителност в моя отворен, просторен град съществува и една друга, по-дълбока красота. Това е човешката красота. Тя се изразява в енергичността, солидарността и отдадеността. Тя е красота, която се разкрива в надеждата на младите хора за по-добро бъдеще. Те имат все още дълъг път пред себе си. И имат задачата да спасят земята. Ние им се доверяваме, за да зърнем състоянието на света такъв, какъвто ще бъде. Тази красота не е повърхностна, в нея невидимото докосва видимия свят.

Тази красота може да бъде средство срещу жестокостта на вируса. На гръцки красиво и добро се изразяват с една и съща дума: kalokagathos. Тя обединява идеала за красота с моралната ценност – както във всички култури на Европа. Ние, италианците, говорим за хубав човек, когато имаме предвид неговия характер, а не (само) външния му вид. Говорим за хубава постъпка, когато искаме да кажем, че тя е добра, щедра и смела. Казваме: хубав пример, хубава идея, хубав жест. Англичаните описват интелигентната личност като beautiful mind. На испански се казва belleza. В никой от тези езици хубав не означава единствено красив, винаги означава и добър. И руската дума красота определя нещо невидимо – в романа на Достоевски „Идиот“ княз Мишкин казва, че красотата ще спаси света. Тя е желаната цел на всички живи същества, защото има силата да превърне хората в по-добри хора, градовете – в по-добри градове, жителите – в по-добри жители. Може би не всичко наведнъж, ала красотата ще спаси света, като спасява човеците един след друг.

Текстът е публикуван във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ на 20 ноември 2020 г.

Превод от немски Людмила Димова