Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

В последната си книга „Да накараме небето да говори“ размишлявате над потребността ни от религиозни текстове и от ритуали. Заради пандемията някои семейства във Франция бяха лишени от възможността да се сбогуват с близките си. Става ли дума според вас за антропологически разрив?

Отказът да се предостави достъп на близките до умиращи от COVID-19 е сериозно правонарушение, което произтича от липсата на подготвеност на болниците и от предизвикателството на самата пандемия. И все пак не може да се говори за антропологически разрив, включително и заради онова, което знаем от историческите книги – как в гранични ситуации човешката природа може да прибегне до крайни жестокости. Съответно и жестокостите, за които лекари, политици и болници дължат отговор, са не само накърняване на човечността, но и признание за относителната безпомощност на хората пред едно зло, надвишаващо ги по силата си. А това, че хората засилват още повече това зло чрез безпомощността си, се вписва, уви, във феноменологията на катастрофата. Ала преди да заклеймим безчовечността на лекуващите или на законодателите, би трябвало да си дадем сметка, че повече от година огромен брой хора извършват свръхчовешки подвизи, за да овладеят това зло. Пред очите ми е един лекар от кризисния център в Бергамо, който в сърцето на нещастието изповядваше, че няма време да плаче – затова сълзите му се стичали вътре в него. Тази криза покрай другото ни разкри, че религиозните процедури споделят момента, в който медицината осъзнава, че не е всемогъща. Усещаме как се връщаме в някои ситуации от Късното Средновековие, когато чумата кара свещениците да осъзнаят своята безпомощност.

Овладяването на здравната криза подцени ли потребността ни от разбиране на самите нас и света?

Пандемията приема облика не толкова на криза на смисъла, колкото на криза на уменията ни. И все пак се очертават пътища за излизане от нея. Бих оприличил сегашната ситуация на 11-ия от „Тезисите за Фойербах“ на Маркс: досега религиите само по различни начини обясняваха човешкото страдание, а задачата е то да бъде излекувано. Днес имаме всички основания да си спомним, че Достоевски беше дефинирал човека като двуного неблагодарно животно. Никога досега – едва година след избухването на пандемията – не е имало дузина ваксини с висока ефикасност, но духът на времето изисква атака срещу прогреса.

Може ли да се каже, че вследствие на кризата се наблюдава голямо завръщане на позитивизма на Запад?

Онова, което разбираме под позитивизъм, зависи от националните традиции. Мнозина съвременни интелектуалци предпочитат да говорят не за позитивизъм, а за стоицизъм или за изкуството на живота. За тях е важен изборът между консумеристкия начин на живот, центриран върху личното съществуване, и активния живот на ангажираност в полза на околната среда или заобикалящото ни.

В немската традиция изразът „позитивизъм“ има съвсем друга тоналност: по-скоро става дума за конфликта след Първата световна война между логическия емпиризъм на Виенската школа и метафизическата традиция, към която принадлежи включително Хайдегер. Логическите позитивисти са се подигравали с метафизиката, възприемана като Gedankendichtung – „поезията на мисленето“. И тук е редно да напомним за критиката на Рудолф Карнап срещу Хайдегер, според която е чист абсурд да се размишлява над „Нищото“ с главно Н. Бихме могли да си спомним и за търканията между консервативната социология от 60-те години на ХХ в., която смяташе, че сме в ситуация на социална постисторическа кристализация – в парадоксалното съвпадение между „всичко е наред“ и „нищо не е наред“ – и полумарксистите на Критическата теория, които се опитваха да вдъхнат утопична мисъл в анализите си на социалните отношения. Ако възприемаме нещата коректно, трябва да кажем, че „връщането към позитивизма“ в Германия не е обект на съществени дебати, докато на „връщането към религията“ е посветена цяла библиотека от скорошни изследвания: става дума за мисиите на Католическата и на Протестантската църква, посветени на сектите, както и опитите да се направи разлика между „добрата“ и „лошата“ религия. Добрата е тази, която разполага с догма и е дала своите доказателства в историята, прославени от теологията, докато лошата е съшита от хиляда и едно синкретистки парчета, с чиято помощ homo occidentalis се опитва да се измъкне от „липсата на трансцендентално отечество“ (изразът е на младия Дьорд Лукач), за да се подслони в ново убежище.

Науката на път ли е да се превърне в нова религия?

В тази връзка ви препоръчвам да препрочетете „Несвоевременните размишления“ на младия Ницше, особено първото, в което той се отдава на безпощадна критика срещу научното филистимство, както и срещу личността на един добронамерен философ, какъвто е Давид Фридрих Щраус.

Така става ясно, че разпрата между поетичната визия и научната визия за света трае вече повече от два века, и то по различни начини – под формата на конфликт между романтизма и рационализма, между религията и нихилизма, между утопизма и сциентизма и т.н. В основополагащата си творба „Човекът без качества“ Роберт Музил вкарва в главата на своя главен герой идеята, че ако съществува „смисъл на реалността“, той без съмнение би бил и „смисъл на възможността“.

В същото време смятам, че да се говори на религиозни теми във Франция е неблагодарна задача. Липсата на обща култура в тази област е повече от стъписваща. За което намирам множество обяснения: отмяната на Нантския едикт от Луи XIV през 1685 г. отнема почти изцяло културното влияние на протестантския фактор и проваля съжителството с „религиозните дисиденти“. Католицизмът се превръща в политико-теологическа репресивна машина: отглас от което се долавя дори в антиклерикалните изблици в революцията от 1789 г. Цинизмът на Наполеон в религиозната материя не променя нещата, а начинът, по който той въвежда католицизма не като „държавна религия“, а като религията на „мнозинството французи“ в конкордата, подписан с папството, прехвърля тази сфера в полето на идеологията.

Поради тази причина Просвещението във Франция се превръща в протестантизъм; и неговата кулминация намира израз в този краен и настъпателен „светски модел“, който потапя останалия свят в огромно удивление: все едно че на френска земя еднорогът е напуснал приказките и легендите, за да влезе в Конституцията.

Основавайки се на скорошни проучвания социолозите на религията изтъкват, че едва 4 % от французите заявяват себе си като практикуващи католици – необяснима констатация за „най-старата дъщеря на Църквата“, докато привържениците на „светското начало“ са по-активни от всякога. Те държат страната в затворения юмрук на криптопротестантизма. Струва ми се, че френското изключение до голяма степен може да се обясни с псевдоморфозата на едно прогресивно модерно християнство, което обаче не гледа към Рим, а от 1905 г. е под знамената на войнстващия „лаицизъм“. И ако Бог, както гласи пословицата, все пак се чувства у дома си във Франция, то несъмнено се дължи на факта, че страната въпреки всичко си остава отечество на умерения живот – имам предвид народната дистанция от всякакви идеологии и здравословния непукизъм.

Екологията не се ли опитва да заеме това място?

Асимилирането на религиите от научни дисциплини и политически програми – и обратното – няма никакъв смисъл. Никой не става по-добър католик, ако квалифицира екологията като заместител на религията – етикет, който преди се лепеше на социализма. Бихме могли със същия успех да определим католицизма като заместител на социализма (мисля, че това би се понравило особено на Карол Войтила).

Описвате големите религиозни текстове като литературни творби, като истории, които страстно ни вълнуват. Дори заявявате, че религията е поезия. Ала един подобен поглед не се ли опровергава от ислямистката заплаха?

По-голяма прецизност в понятията никога не е излишна. Латинският израз religio изначално обозначава скрупульозността, с която съблюдаваме протокола на отношенията ни с онова, което е по-висше от нас. Нещо от това е оцеляло във формализма на правото: една формална грешка слага край на цялата процедура. Няма шега с божествеността. През вековете нашата цивилизация доста е отстъпила от онова, с което не се шегуваме. Всяка цивилизация по свой начин дава отговор на най-сериозното в нейните очи. Във Франция светотатството се възприема като част от свободата на мнения и от културата на развлечението. Ислямистките реакции обаче ни принуждават да се замислим над границите между сериозното и онова, което не е такова.

Ислямистите възприемат Бога сериозно и са готови да умрат за него… Картезианският и материалистичен Запад сякаш е неспособен да разбере, че е възможно да се вярва?

Трябва доста да размислим над това дали ислямистите са адекватни примери на способността „да възприемаме Бога сериозно“. Има странна връзка между ислямската религия и младите терористи, които са само „полезните идиоти“ на стратези, криещи се невидимо в Рияд, Кайро или Техеран.

Реалната слабост на интелектуалците от Западна Европа е в това, че те много малко познават реалността. Например френските публицисти лесно са склонни да интерпретират изолираните атаки на мюсюлмани, родени в предградията на Париж и Брюксел, като сблъсъци в рамките на културна и квазисиметрична война между Европа и Изтока.

Би било по-интелигентно да се запитаме дали „шоубизнесът на атентатите“ не е автоимунно заболяване на нашето медийно общество. През осемдесетте години на XIX в. Ницше е констатирал, че ние, модерните хора, не сме материалът, от който може да се изгради обществото: ние сме твърде аморфни, твърде дифузни, твърде поливалентни за това. Ако продължаваме да живеем във фикцията на културната кохерентност, то е, защото сме подвластни на общественото образование и на медиите с национален обхват. А това са два сектора, понесли сериозни щети.

За най-яростните европеисти Европейският съюз не е ли нещо като религия, на която ѝ липсва само митологичното измерение, за да се стигне до реална федерация? Или чисто и просто малко поезия?

Вярно е, че Европа в очите на много от гражданите си е прекалено прозаична организация. На пръв поглед тя по-скоро наподобява обединение на потребители, отколкото политически проект. От една година по причина на пандемията живеем в някакъв абсолютен парадокс, наподобяващ ваканционен клуб. Но това са само временни съображения. За някои Европа е нещо сакрално, други се надсмиват над тежестта ѝ, а използвачите се интересуват само дали златното магаре ще продължи да бълва монети. Ето защо в този западен бряг на Азия всичко е възможно – между отдадеността и безразличието.

А и не е никак трудно да се изгради обща мономитология. Европа е полимитичен комплекс и дори да ѝ липсват герои и полубогове, чудовищата са наблизо. Какво е хидрата с девет глави пред чудовището от Брюксел, чиито двадесет и седем глави, вместо да бълват огън, спорят едни с други и си напъват мозъка как да постъпят с многото хора, които вярват в нашия мит повече от нас самите – и дори смятат, че тук е много по-добре, отколкото навсякъде другаде?

Превод от френски Тони Николов