Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

„Хербариумът като място за съхранение на идеи“, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, 4 април–30 май 2021 г., куратор Ирина Баткова

Задаването на конкретни параметри за артистична изява е често срещана практика, включително и в българското изкуство. Сещам се веднага за изложбата „10х10х10“, организирана от Клуба на младия художник през март 1990 г. по идея на Георги Тодоров. Участващите в нея тогава „неконвенционални“ автори трябваше да вместят произведенията си в така зададения обем в сантиметри. И много от тях се съобразиха с този размер, но доколкото сантиметрите не бяха категорично указани в названието, имаше и редица други интересни интерпретации на така поставената задача. „Цифрова“ изложба направи и СБХ през 2003 г. – „10х5х3“, за да я продължи през годините с още три издания, последното през март 2021 г. Става дума за обща експозиция от кураторски проекти, в които са поканени да участват по петима художници с по три произведения. Поради което и само първата цифра варира, тази година беше „7х5х3“. По принцип наличието на формални параметри (само)организира изявите, подготвя очакванията на публиката и поражда любопитство към творческия подход при интерпретацията им. Предизвикателство са най-вече за самите художници, разбира се.

Проектът „Хербариум“, представен с изложба в САМСИ, по замисъл изисква от участниците да „запечатат“ идеите си в кутии 40х40х10 или 20х40х10 см. Самите кутии „хербаризират“ изявите на няколко поколения художници от различни държави, като всеки от поканените избира двама нови участници – и така колекцията може да се допълва и развива до безкрай. Тя е документация и архив, допълнен с кратки филми, в които художниците разказват за творческия си процес – изключително важна саморефлексия за настоящите и бъдещите изследователи на изкуството. „На уебсайта www.herbariumcollection.com ще бъде публикувана цялата информация, събрана в процеса на развитието на архива. Всички творци ще бъдат представени както с кутиите за колекцията, така и с допълнителна селекция на снимки от техни избрани изложби и произведения. Тази виртуална база данни ще бъде достъпна за всички – изследователи, куратори, галеристи, студенти или любители на изкуството“, пише в концепцията. Което ми напомня за предимствата на новия ни виртуален свят, в който архивирането съвпада със случването, а настоящето, още докато е такова, вече е минало. И сякаш няма нужда от бавно и трудоемко проучване по оскъдни данни, документи, публикации и стари снимки с цел изясняване на историческата картина и художествените процеси в нея. Въпросът обаче е в отсяването, в отделянето на важното от неважното – когато става дума за изследователски процес, очертаващ тенденции и посоки. Проектът очевидно няма такава цел, той се занимава с натрупване на първичен материал, така да се каже, който някой в бъдеще време ще може да проучва, ако реши.

В този смисъл и изложбата отразява натрупването. В нея „всяка кутия е отделна изложба“, както точно отбеляза наскоро моя колежка. Залата в САМСИ фактически събира 55 самостоятелни изложби на художници от България, Италия, Франция, Япония, Нидерландия, Испания, Полша, Финландия, Турция и Австрия. Всеки от авторите сам е избрал какво да покаже в кутията си, как да представи себе си, но и какво да скрие; дали да се самоанализира, или да подходи емоционално и интуитивно; дали да се фокусира върху темите, които го вълнуват, или върху материалите, с които работи; дали да покаже своята обърканост в света, или объркаността на самия свят... И зрителят в изложбата може да си прекара цял ден, прехождайки между и потапяйки се във вариращите творчески индивидуалности и подходи.

Някои са класически, да кажем. Кутията ninavale BEST OF (2021) на Нина Ковачева и Валентин Стефанов съдържа златна грамофонна плоча – символ на дълга и успешна кариера в музиката, като на етикета са указани някои от най-емблематичните им работи в публични пространства. А в текста си отбелязват: „Кутията може да бъде определена като място за съхранение, акцентиране, ограждане, като отрязък от време, затваряне на време“. Също време, но като определен период, затваря в кутията си Сашо Стоицов, озаглавена „Предмети за пространството“ (2021). Става дума за полезни за работата му неща, подарени му от колеги художници в края на 70-те и през 80-те, когато „бяхме разделени (соцлагерът) от останалия свят и всяка „малка“ вещ, с която се подкрепяхме в съвременното изкуство, беше важна за намаляването на артистичната самота в средата, в която живеехме“. Времето в различни отрязъци и измерения е важно и за много други художнически кутии в изложбата. В S.O.S. (2021) Жанире Ечебария де Диос записва точните часове и минути, в които чува линейка в София, започвайки от 13 март 2020 г. – първия ден на извънредното положение. Определя го като изследване, а всъщност е статистика, която въздейства тъкмо със своята привидна безпристрастност. Защото червените цифри регистрират „328 часа, 328 истории, 328 смъртни случая или 328 живота, както и тези, които продължавам да записвам и днес“.

Класическа форма са и кутиите от типа „капсули на времето“. Като например „Хронология на изкуството през XXI век“ на Петер Цанев – невидима диаграма, която „ще остане затворена до началото на ХХІІ век“. Или „Персонален спасителен пакет“ на Цветан Кръстев, затворил в епруветки десетте най-важни според него неща „за физическо и духовно оцеляване при постапокалиптични условия“. Сред тях са четирите основни елемента: въздух, земя, вода, огън...

Което ме препраща към голямата тема за природата, застъпена в много от художническите кутии в изложбата: сред тях „археологическата“ обработка на платно в „Шепотът на земята“ на Кай Масаюки, микро и макросвета в „Когато погледнеш към звездите, виждаш миналото“ на Аксиния Пейчева, интелигентната стратегия на репеите в „Нещо удивително предстои да се случи“ на Кинга Киелчинска. Научни изследвания, растителен и животински свят, естествени процеси, които съдействат за създаването на образи – например прашинките в кутията на Франко Поци или утайките от изгорени стари писма и документи, които използва Елена Гроси – всички те са преплетени по един или друг начин с времето. Било като петно от традиционни живописни бои, „естествено“ преминаващи върху екрана на смартфон в кутията на Красимир Терзиев, било като (не)забравими спомени, въплътени в кичури коса в кутията на Юлиян Табаков, било като текущ социален живот в миниатюрните апартаменти на Мойра Ричи, или като размишление за мъжете, идеологиите и унищожението на статуите им с надеждата за спокойно бъдеще – към рисунка в кутията на Мау Лавоан.

Разбираемо е, че себеусещането – и художническо, и (общо)човешко – е затворено в буквален и преносен смисъл в много от кутиите в тази изложба. В различните идентичности в „Дезориентиран“ на Кирил Чолаков, в „гадната“ игра на струпаните зарчета в „Съвършена симетрия“ на Радостин Седевчев, в конфетите от маниакално пробиване на дупки в собствени произведения – в „Частици“ на Леда Ванева, в насладата от загубата на смисъл при наслагването на собствени изречения – в „Без думи“ на Надежда Олег Ляхова, в натрапчивото изброяване на ненаправеното в звуковата инсталация No, No на Желко Терзиев... Наред с тях е търсенето на общност с другия и другите – подсъзнателна и сетивна в кутията на Слава Джордж, чрез отсъстваща (и виртуална) телесност, за чието наличие в условията на пандемия свидетел е единствено термометърът, в Self-Portrait на Вито Валентинов...

„Как би изглеждала селекцията на музейни образци от световната култура, ако беше дело на художници, а не на изкуствоведи?“ – пита текстът към проекта „Хербариум“. И продължава: „Как собственият поглед към персоналното поле на артистична изява би преобърнал някои изследователски модели?“. На първия въпрос бих отговорила – просто не би имало селекция. При втория бих заменила „как“ с „дали“.

А в изложбата изследователят е зрителят...