Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

С унгарската режисьорка Марта Месарош, която отбелязва 90-годишен юбилей, разговаря Марта Монева

Честит забележителен юбилей, драга Марта Месарош!

Благодаря!

Тькмо бяхте режисьор на седмицата в Turner Classic Movies, филмьт ви „Осиновяване“ беше избран от американската компания за дистрибуция Janus Films, което означава, че скоро ще влезе в репертоарните кинотеатри, а и Criterion ще го пусне. Заснет е през 1975 г. Как се отнасяте към такива новини?

О, много се радвам! Жалко, че не мога да съм там в момента. Много е хубаво, когато филмите продължат да живеят, а не изпаднат в забвение непосредствено след първите си прожекции.

Позволете да се върнем още по-назад във времето. Как се случи така, че отидохте в Москва да учите икономика, а се върнахте оттам режисьорка?

Тогава, през 50-те години, много студенти ги изпращаха там да учат, но на унгарците, на първо място, им беше много трудно да научат руски език, изобщо студентите се бояха да отидат в Москва, толкова далеч. А аз знаех руски и знаех, че искам да уча това. Бяхме двама от Унгария, момчето беше изпратено в режисьорския профил и то просто се съгласи да се разменим, за него нямаше значение.

А защо искахте да станете режисьорка?

Не знам. През всичките години ме питат, а аз не знам. Просто исках да стана режисьорка, нямах никаква представа.

А мислили ли сте какво щяхте да правите, ако не бяхте станали режисьорка?

Не, никога.

Кой беше най-любимият ви учител във ВГИК и изобщо в режисьорската професия?

Любимият ми професор беше проф. Юрий Геника, той беше теоретик, много хубав човек и учител и много ме поддържаше. Бяхме добри приятели и той ми помогна, защото дълго време другите не вярваха, че от мен ще излезе режисьор. Бяхме само две момичета – Искра Бабич и аз. И после, през 1951 г., се върнах през ваканцията в Унгария, направих един малък филм репортаж и го донесох в Москва. Изглеждах малка, не повече от 16-годишна, и всички се учудваха: „А, ама ти сама ли го направи този филм?“. От този момент в училището ме взеха насериозно.

Имахте ли любими художници и други артисти по това време?

През 50-те години Сталин беше жив още. Всичко беше много затворено, но показваха все пак по нещо. Имахме допир до Айзенщайн, Герасимов (Сергей), Чиаурели (Михаил), тогава всички големи режисьори преподаваха. А после дойдоха Тарковски, Бондарчук, Чухрай (Григорий), аз с тях учех.

А как успяхте да се адаптирате към живота в Съветския съюз? За пръв път отивате там на 4 години, в невръстна възраст сте изгубили родителите си – баща ви е разстрелян, а майка ви умира от тиф. После сте се върнали да следвате пак там, след известни житейски перипетии.

Не беше трудно. По време на първите ми три години във ВГИК Сталин още беше жив. Заедно с добри стари учители гледахме стари филми, слушахме музика. Учехме история на изкуството, показваха ни Пикасо, Салвадор Дали, Модилияни, но ни казваха, че това е много лошо изкуство.

И че така не трябва да се работи…

Да, така не трябва да се работи, а е нужен социалистически реализъм. Но после, през 1953 г., Сталин умря и тогава всичко се промени. В института започнаха да се правят фотографии, да се гледат забранени филми. През 1955 г. получих възможност да направя два документални филма в Унгария и това беше моята дипломна работа. А после спрях да пътувам в Съветския съюз. Казах на мъжа ми, че ще се върна в Русия едва като си отиде Съветският съюз. Но това тогава беше невъзможно, утопия, аз на шега го казах и завърших: „И тогава спокойно ще мога да умра“. Помня, че приготвях нещо в кухнята в Краков, когато Янек дойде и каза: „Моля ти се, Мартичка, не умирай! Свърши Съветският съюз!“. Доживях края му, но и сега не е по-добре. Русия винаги е била империя, както Англия винаги ще има кралица.

А какво друго още ви е важно да доживеете, след като сте дочакали края на Съветския съюз?

Сега следващата ми цел е да поживея още малко, та да видя какво ще бъде утре. В момента животът е много странен, много нови неща се случват по целия свят и не мога да кажа дали те са хубави, или лоши. Във всеки случай ми е много интересно.

На всичкото отгоре животът се усложни и от пандемията.

Да, много. И в информационен план e по-трудно сега. От една страна, можеш да получиш всякаква информация много лесно, от друга, трябва да търсиш много дълго, докато стигнеш до истината.

Вие сте изгубили родителите си изключително рано, а когато станахте майка, страхувахте ли се да не загубите собствените си деца?

Не, имам странен характер, никога не съм се бояла, винаги съм била смела. Може би се страхувах как ще пресекат улицата, когато тръгнаха на училище, но не и в политически план. Винаги съм говорила открито. Никога не съм обичала социализма.

А проблеми имахте ли заради това?

Да, прибираха филмите ми, но нямах чак големи проблеми.

А цензурата засягаше ли ви?

Да, особено в началото, после, към 1972–73 г., вече имахме известна „демокрация“ с Янош Кадар.

В исторически план жените не са се развивали при равни условия. Самата вие сте се сблъсквали с това в началото на кариерата си и сте посветили част от работата си на тези разлики. И досега условията за мъжете и жените не са равни, макар и да са значително по-добри, отколкото през 50-те и 60-те години на миналия век. Как подготвяхте дъщеря си за това?

Винаги сме говорили открито в семейството за всичко. Не съм я готвила изрично.

А как успявахте да съчетаете работата с отглеждането на децата?

Много просто. Много работех и идваше жена да сготви, да подреди дома.

Къде преживяхте Втората световна война?

В Киргизия. За всички беше много тежко – за руснаци, киргизи, литовци. Всички бяха гладни, всички бяха бедни, нещастни. Страшен глад беше, получавахме малко парченце хляб. Цялата продукция отиваше за армията.

А къде бяхте през 1956 г.?

В началото бях в Будапеща, а после в Букурещ, правех там два документални филма. Имах любов, много хубав човек, но не обичах да живея там и се върнах в Будапеща.

Можете ли да кажете какво ви е дал съпругът ви, режисьорът Миклош Янчо, и какво вие на него дадохте?

Бяхме много добри приятели, но стилът ни на работа беше съвсем различен. Правехме различни филми, никак не си приличаха. Той правеше много специални филми като режисьор философ. Но много си помагахме един на друг. Хубава дружба имахме.

От всичките си филми можете ли да посочите най-любим или важен?

Не. Разбира се, знам, че от тези двайсет и шест филма има пет много добри. Те вероятно ще останат завинаги, но има и такива, които дори не помня.

Какво ви радва днес?

Радват ме внуците, децата, животът. Радва ме възможността да следя развитието, докъде ще стигне този свят.

А какво ви огорчава?

Нашата настояща ситуация в Унгария не е много радостна, случват се не много хубави неща. Ще ми се това да се промени, да дойдат нови хора. Орбан вече десет години управлява, време му е да си ходи, остаря и теорията му за живота.

Какво мислите за вашата покойна колежка Лени Рифенщал?

Много бих искала да направя филм за нея, но би било изключително трудно. Тя е оставила такова завещание, че филмите ѝ са изключително скъпи, дори използването на най-малки части от тях. Тя е направила основните си филми за Хитлер и неговата партия и тези филми са исторически. Много са скъпи, трябват доста големи средства, за да се купят правата. Опитвахме се, но е много трудно. По времето, когато тя е живяла, в Полша е живяла и Ванда Якубовска, която е оцеляла в концентрационния лагер „Освиенцим“ и после е направила първия филм за „Освиенцим“. Гениален филм за лагера! Преди Нюрнбергския процес не са го показвали, защото светът не вярвал, че са се случвали такива работи. Живели са с Лени Рифенщал по едно и също време. Докато едната снимала своите филми за Хитлер, другата снимала как убиват поляците във Варшавското въстание. И двете са доживели почти до сто години. Един път са се срещнали като млади преди войната – на фестивала във Венеция, когато Лени Рифенщал получила Голямата награда, а Ванда Якубовска била сред зрителите. След войната отново се срещнали, вече почти стогодишни, Ванда Якубовска била старица, а Лени Рифенщал – мумия от козметичните операции. Такъв филм искам да направя, но пари няма да се купят малки късчета от филмите на Лени.

Самата вие вече сте достигнали завидна възраст, има ли ваша колежка, на която вие се виждате по подобен начин противопоставена, както Ванда Якубовска на Лени Рифенщал?

Не знам. Аз се старая да съм интересна, да видя какво се случва по света. В момента много се случва, бързо се мени всичко, от една страна, всичко е открито, от друга, скрито, а доста хора правят недотам интересни неща. Много се продуцира, но малко хубави неща.

Какво още бихте искали да споделите?

Искам само да кажа, че в момента старите си отиват и идват млади, така че съм оптимистка, че младежите ще са по-добри от нас и че ще внесат нови и интересни неща в нашия живот. И интересни филми правят младите. Работете! Желая ви всичко най-хубаво!

Марта Месарош е родена на 19 септември 1931 г. в Будапеща в семейството на учителка по немски и скулптор. Баща ѝ е убеден член на Унгарската комунистическа партия, поради което през 1936 г. емигрира със семейството си в Съветския съюз. Семейството живее първо в Москва, а след това се премества в Киргизстан, където бащата трябва да създаде художествена академия за съветско-азиатския регион. Той обаче не успява да осъществи тези планове, тъй като е хвърлен в затвора през 1938 г., по време на сталинските чистки, а впоследствие и разстрелян. Майката на Месарош умира малко по-късно. Марта отива да живее при приемна майка и се завръща в родината си едва след Втората световна война. Връща се отново в Москва, за да следва. През 1956 г. завършва обучението си в Московската филмова академия (ВГИК). В Унгария първоначално снима предимно документални филми. През 1968 г. осъществява първия си игрален филм, същевременно и първия игрален филм в Унгария, заснет от жена. Става световноизвестна през 1975 г., когато филмът ѝ „Осиновяване“ изненадващо печели Златна мечка на Берлинале. Тя е първата жена режисьор, удостоена с тази награда. На същия фестивал през 2007 г. получава Камерата на Берлинале за цялостно творчество. Марта Месарош пресъздава собствената си съдба и тази на семейството си в поредица от филми дневници с автобиографична окраска. Омъжена е за известно време за режисьора Миклош Янчо, от когото има двама синове, които работят като оператори във филмите ѝ. Марта Месарош е носителка на множество филмови награди и се смята за водеща фигура в женското европейско филмово изкуство.