Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

С писателя Е.А. сме добри приятели. В началото на века писаха из жълтите вестници, че живеел като отшелник в планината, в къща без ток и вода и само пустош наоколо. Тогава реших да се отзова на поредната му покана и да видя с очите си голата истина.

Тя, естествено, се оказа облечена. Е.А. си произвеждаше ток с превъзходен бензинов генератор „Хонда“, беше си направил и малък каптаж, така че в къщата имаше вода по-редовно, отколкото в половината български градове.

Успях да установя също, че не беше нито толкова самотен, нито толкова сам в къщата си. При това без въобще да броя двете му кучета – едрия и космат Дио, кръстен на рок легендата заради сходството в гласовете и в дължината на косите, и дребничката му майка Кери, за която се учудих откъде е взела сили да роди сина си.

В стаята, в която щяхме да работим заедно, имаше няколко мухи и аз се втурнах да ги преследвам. Тогава Е.А. ми каза да не ги гоня, защото едната от тях е Дядо Петко. Какъв Дядо Петко, питам. Ами дядо Петко, неговият дядо. Много добър човек бил навремето, умрял преди петнайсетина години и се преродил в муха, нали индийците вярват непоколебимо в тия работи.

„Ето виж сега – каза Е.А., – виж как ще дойде на отворената книга. Ако е Дядо Петко, ще кацне на лявата страница, ако е Баба Милка, ще кацне на дясната.“ Една от мухите, вярно, се завъртя над страниците, ориентира се набързо в написаното и кацна отляво. Явно бе Дядо Петко. Чете няколко секунди, поразтърка с ръце фасетъчните си очи и мина направо на следващия абзац. Явно страницата не беше от най-интересните, защото стигна до долния край и отлетя.

Побъбрихме за дядовците си още някое време. „Ще сядам да пиша – обяви Е.А. и разтвори лаптопа. Но не започна да трака по клавиатурата, ами се заозърта из стаята и като спря погледа си в една точка, каза: – Дядо Петко, ела и застани тук!“ И посочи с пръст крайното ляво копче от най-горния ред. Дядо Петко дойде, за миг се задържа над копчето като хеликоптер, додето се увери, че наистина на него пише Escape, кацна уверено и вдигна лице към Е.А., който, вече успокоен, започна да лови думите из главата си и да ги прехвърля върху екрана.

Следобедът напредна, Е.А. беше написал повече от две страници, изправи кръста си, и преди да стане да се поразкърши, покани Дядо Петко да се поразтъпче и той. Мухата се дигна и тръгна кротко по въздуха, изчака стопанина на къщата да отвори прозореца и чевръсто се промуши навън.

В паузата изпушихме по една цигара пред къщата и се върнахме – Е.А. да пише, аз да се правя, че чета, а всъщност да се дивя като дивак на небесно чудо. Още с влизането Е.А. каза: „Виж го, чука на прозореца“. Погледнах натам и като не видях ни човек, ни дявол, а само една муха, реших, че вероятно това е отново Дядо Петко. Точно така се оказа, писателят Е.А. отиде до прозореца, разтвори малко, колкото Дядо Петко да се прибере, затвори отново и се върна спокойно на масата да си пише. Помъчих се да проследя мухата, но ми се зави свят и се отказах. След десетина минути Дядо Петко кацна на прозореца и пак поиска да се разтъпче, писателят Е.А. стана, отвори и затвори след него.

Насилих се и аз да прочета поне една страница, но още на първия абзац се потропа, този път на вратата, и по-силно. Понеже бях по-близо, излязох в антрето, отворих и само ще не си глътнах езика. Възрастен мъж, кажи го старец, побелял и с благородство на светец, с нос и очи същите като на Е.А., попита съвсем тихо вкъщи ли е писателят. Кимнах толкова неуверено, та старецът намигна, за да ми даде кураж, и прошепна: „Кажи, че дядо му Петко е дошъл, да излезе за малко“. Обърнах се, преди да се обърне светът, дотътрих се обратно в стаята, предадох на Е.А., че дядо му Петко го търси на вратата, и се строполих на леглото.

Когато се свестих, дочух стареца да разказва отвън как докарал дърва за огрев с катърите си, а за Е.А. остава само да си ги нареже и да си ги нацепи.