Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Когато човек погледне кои страни са подписали декларацията против унгарския закон срещу ЛГБТИ, картината е недвусмислена. Тук – компактна област от Швеция до Италия, там – компактна област от Полша до България, чиито правителства не са подписали декларацията. Изтокът срещу Запада: точно тази разломна линия Виктор Орбан искаше да прокара със своя закон.

В Брюксел конфликтните различия между Изтока и Запада бяха заобикаляни за дълги периоди от време – докато Орбан с неговия точен инстинкт не принуди всички да направят признания. „За съжаление не мога сам, нито с някои други страни членки да кажа: „Няма какво повече да търсите в ЕС“, заяви изнервен нидерландският премиер Марк Рюте, обръщайки се към Унгария след турбулентната среща на върха в края на юни. А за Орбан каза примирено: „Той няма срам. Следователно ще продължи“.

Какво си причинихме с източното разширяване? Това никога не бе дискутирано открито. До разширяването на ЕС с четири бивши комунистически държави през 2004 г. и с още три през следващите години беше валиден наративът „Централна Европа“ е просто един „отвлечен Запад“, както се беше изразил чешкият писател Милан Кундера. Американецът Джефри Сакс, духовен водач на прехода през 90-те години, сравняваше своята работа с тази на скулптор, който трябва само да отстрани шлаките на комунизма, за да разкрие безупречната скулптура на едно демократично-либерално общество.

Тридесет години след края на конфронтацията между Изтока и Запада от този наратив не е останало много. Със старателната намеса на Орбан се оформя един нов образ на Изтока – също толкова убедителен, колкото и старият. И също толкова изкривен. В актуалния образ се смесват два стари и един нов: този на изостаналите патриархални нации, на увредените от комунизма общества и новият, на модерния десен популизъм, който намира хранителна среда в авторитарно структурираните страни и днес се придвижва от Изток на Запад.

Ако се вгледаме по-внимателно в източно-западния спор за ЛГБТИ, образът бързо се разпада. В исторически план хомофобията не е източен специалитет, напротив. Големите скандали около хомосексуалните отношения сред мъже се случват в Англия и Германия – от Оскар Уайлд до генерал Кислинг от Бундесвера през 80-те години на ХХ в. На Изток тази тема никога не е била смятана за толкова важна. Не е криминално престъпление както в Полша, така и във Франция и Италия. Хомосексуалните отношения между пълнолетни мъже в ГДР не се преследват още от 1957 г., а в Унгария от 1961 г., година по-късно и в Чехословакия. Във Великобритания обаче това се случва едва през 1967 г., във Федерална република Германия през 1969 г., а в Австрия през 1971 г.

Едва след 2000 г. спорът за равнопоставеността на гейовете и лесбийките, за регистрираното съжителство и хомосексуалните бракове се превърна в културна война между Изтока и Запада с висок мобилизационен потенциал. Съпротива в консервативните среди имаше и на Запад. Ала само на Изток войната около гей парадите разпалва духовете повече от десетилетие. Кървавото начало сложиха хулигани в Белград. „Бъди нетолерантен, бъди нормален“, написа на предизборните си плакати една българска партия. Една полска политичка дори искаше да се забранят „хомосексуалните“ телетъбиси.

„Анти-ЛГБТИ“ движението, което впрочем e прехвърлило своя апогей – се надигна, когато в страните на Изток се разрасна чувството, че са ощетени. Повече от десетилетие след 1989 г. нациите бяха възпитавани, поучавани, държани под опека, трябваше да наваксват, да напредват, да си пишат „домашното“. И някои дори си помислиха: сега сме равни със Запада. Ала вече се задаваше следващото предизвикателство и то предизвика по-дълбоки реакции, отколкото едно комунистическо правителство. До 1990 г. семейството винаги е било свободно пространство. В личната сфера все още бяха валидни „естествените отношения“, там народът беше себе си. Реформаторите сред комунистите, които иначе изнервяха упорития народ с нововъведения, тълкувания, кампании, бяха разбрали това. Спираха се пред чувствителни теми като сексуалност и семейство.

Това движение обаче получи тласък на символно равнище. По отношение на Запада, който се представя като даващ, даряващ, Изтокът е превърнат в пасивна получателка – с една дума: в жена. Да си обект на непрекъсната западна „манипулация“ в продължение на тридесет години е оскърбление за всяко патриархално общество. Западът е хомосексуален, тук, при нас, са истинските мъже. Омразата се насочва към хомосексуалните, „защото са пасивни“, обяснява сексологът Мартин Данекер от Берлин.

Образът на източния десен популизъм също е изкривен. Първите успехи това ново движение постигна преди двайсет години във Франция, когато бащата на Марин льо Пен стигна до балотаж срещу Жак Ширак. Върха на своята сила и влияние то достигна в САЩ при Доналд Тръмп. В Източна Европа авторитарната десница настъпва преди всичко в Русия. В Полша на преден план е дълбокият консерватизъм, в Унгария – националистическата идеология, в Чехия един екстремен неолиберализъм. Картината има много измерения.

Ала навсякъде десницата се възползва от безпомощността на левите и либералите. Защото те имат за цел само да подражават на Запада. Чувството за ощетеност е дълбоко вкоренено в обществата в Източна Европа. В историята винаги Западът е налагал мащабите, дори и по комунистическо време. Преходът през 90-те години още повече засили това чувство: Западът купи Изтока. Макар и в името на общото добруване: така се циментират различията.

Западният разказ, че се дават много пари за по-бедните братски нации, не се споделя на Изток. От източна гледна точка ролите на дарителя и получателя са разменени. Не печелят ли западните инвеститори невероятно много от това, че плащат на нашите работници доста по-ниски заплати?  Не налагат ли те чрез своите правителства и ЕК правилата, по които да работят тук? И накрая, не ни ли продават на завишени цени стоките, които сами сме произвели срещу ниски възнаграждения? И трябва ли да приемем, че западните страни изнасят към нас своите миграционни проблеми? Въпреки че заради вас губим всекидневно експерти, лекари, специалисти, учени?

Положителните бизнес новини само прикриват диагнозата. След финансовата криза от 2008 г. условията на живот на Изток и на Запад съвсем не са се сближили, ако все пак се е случило, то е само в разрастващите се метрополии. Западна Словакия с нейния огромен завод на „Фолксваген“ е по-богата, отколкото Шлезвиг-Холщайн или съседна Долна Австрия. Ала Източна Словакия не генерира и една четвърт от тези приходи. Разлики от такъв мащаб няма в нито една страна в Западна Европа, дори Горна Бавария не е два пъти по-богата от Мекленбург-Предна Померания. Ако се вземат предвид и различията между държавите, зейва огромна пропаст: между най-бедните и най-богатите региони в ЕС разликата е около двайсет пъти.

Противоречията между Изтока и Запада не са създадени от „различните ценности“. Основният проблем е, че в общата ценностна система Изтокът винаги се оказва на задните места. Каквито и усилия да се полагат – като власт, престиж, новаторство, доходи, Западът не може да бъде достигнат. Елегантните (и богати) холандци, скучните (и бедни) българи – различията се договарят винаги само на национално равнище. Това не е нещо необичайно за ЕС, който се състои от нации и разпределя постове и ресурси сред нации. Едните винаги се чувстват пренебрегнати, другите не желаят да наливат пари в каца без дъно. Всички се чувстват използвани от всички. За националистите на Изток и Запад това е добре дошло.

Опасението на Марк Рюте е реалистично: Орбан ще продължи по същия начин. Констелацията му осигурява ролята на закрилник на Унгария срещу „колониалната арогантност“, както красноречиво се оплака неговата министърка на правосъдието. Като народен трибун, като бунтовник срещу настъпващата централна власт Орбан и днес е непобедим. Благодарение на своя закон той има шанс да се превърне в говорител на по-ниското европейско стъпало.

Разделителната линия между приятели и противници на унгарския хомофобски закон се разминава с Желязната завеса на две места. Балтийците не са с Орбан, икономически те са силно ориентирани към либералния скандинавски Север. Ала и в Рига възмутени граждани хвърляха торби с екскременти по гей парад. Затова пък на новата европейска карта, оформила се покрай протестната декларация срещу унгарския закон, Австрия принадлежи към Изтока. Но по-скоро по тактически причини. Правителството във Виена иска да се профилира като мост между Берлин и Будапеща. От хомофобско движение, подхранвано от усещането за онеправданост, няма и следа в родината на Кончита Вурст.

На Запад в капана попада онзи, който използва шанса за мобилизация срещу „Изтока“ и като Рюте поощрява безплодни фантазии за изхвърляне. Признаването на различната сексуална ориентация е истинска европейска ценност само ако с нея не се злоупотребява за поддържане на западната идентичност.

Текстът е публикуван в германския „Тагесцайтунг“.

Превод от немски Людмила Димова