До 14 април в Института за съвременно изкуство – София се помещава изложбата Премълчители (планира се удължаване след настоящия локдаун). Неин автор е живеещият между София и Виена художник Антони Райжеков. Той е интердисциплинарен артист, един от малкото български художници, които се фокусират върху работата със звук. В залата на института са подредени 30 отворени консервени кутии, в които има високоговорители, възпроизвеждащи интервюта на важни фигури от политическия живот на България в периода след 1989 г. – някои от тях все още действащи, а други отдавна приключили своята кариера. Всички интервюта звучат едновременно, всяко от собствената си кутия, но важна особеност е, че всъщност думите са заглушени, а са оставени само нечленоразделни звуци, въздишки, възклицания, или според идеята на художника – моментите, подсказващи неудобство или премълчаване.
Премълчители е звукова инсталация с множество синхронни аудио източници, а визуалното отсъства изцяло. Това помага за цялостното потапяне на зрителя в пространството на звука, като по този начин се създава усещане за изграждане на един нов свят, който е на границата между материалното и виртуалното. Звукът сякаш се прелива в пространството и се превръща сам по себе си в произведение, без да бъде обработван по какъвто и да било начин.
Този жест на Антони Райжеков препраща към традицията на Новата музика от втората половина на миналия век. Композициите на Пиер Шафер и Карлхайнц Щокхаузен например се свързват с musique concrete, за която е характерно използването на фрагменти от записани естествени и промишлени звуци, както и човешки глас. Произведението се създава от вече записани звуци, като тези записи се манипулират, за да отговорят на търсенията на композитора.
В случая на Антони Райжеков манипулирането се състои в заглушаване на говора на политиците, като на преден план излизат моментите на пауза и случайните нечленоразделни звуци. (Разбира се, тази случайност не е никак случайна и донякъде напомня за традицията на постмодерното изкуство, което поставя на пиедестал случайното и всекидневното. Добър пример за това е Джон Кейдж и неговият неметодически метод, който оставя някои аспекти на композицията на случайността. Неговите 4 минути и 33 секунди имат за цел да извадят на показ всички странични и случайни звуци.)
В Премълчители Антони Райжеков работи само с човешки глас, като по този начин го естетизира. Обикновено свързван с изказа и общуването, тук обаче гласът се намира някъде преди или между съществената комуникация и по-скоро води към дълбините на неизказаното, премълчаното и на онова, което е невъзможно (или нежелано) да бъде изказано. Гласовете от 30-те консервени кутии сякаш създават един хор на премълчаното, който разказва за близкото минало на страната ни, умело ръководен от своя диригент – художника.
По начало паузите в говоренето се свързват с моментите, в които няма думи, в които се търси правилният отговор, или просто в моментите, които се неудобни. Когато става въпрос за интервюта с политически ангажирани фигури, тези моменти са изключително смислово натоварени. Може да се каже, че звуковата инсталация в ИСИ обрисува картината на неизказаното – на онова, което е било пропуснато да се съобщи и което (може би) крие тайната на политическия живот у нас. Политически ангажираното изкуство има дълга история, започваща миналия век; инсталацията на Антони Рейжеков обаче по-скоро се стреми да представи един цялостен пейзаж на политическата реалност, отколкото да застава зад конкретни послания или възгледи.
За да представи цялостен пейзаж на реалността обаче (или за да се доближи максимално до тази цел), Антони Райжеков вероятно дълго време се е „ровил“ из архивите на съответните медии и е „трупал“ интервюта на политици. Трупането на материал в продължение на време с цел последвалото му анализиране е нещо типично за работата на социолога и антрополога. Събирането на информация, теренните проучвания, придружени от количествени и/или качествени изследвания, най-често имат за цел не толкова доказване на предварително оформена хипотеза, колкото по-скоро „описване“ и „разбиране“ на определени практики или начин на живот на дадена група хора. В този смисъл Премълчители архивира, но и експонира тенденциите на премълчаване, характерни за българските политици през последните 30 години, без обаче това експониране да бъде оценъчно натоварено. Ако се върнем назад в историята на изкуството, такова архивиране и експониране посредством авторски колажи е характерно за много художници от втората половина на миналия век (вж. Анди Уорхол, Кристиан Болтански и др.).
„Ровейки“ се в интервютата на българските политици, художникът антрополог Антони Райжеков избира да „анализира“ не реалното говорене, а по-скоро остатъците от (или миговете между) това говорене, сякаш убеден, че именно те могат да разкажат по-добре от самия език състоянието на политическия живот у нас. Така се създава усещане за наличие на едно тенденциозно, дори национално премълчавано, което е представено като една от възможните причини за състоянието на държавата.
Разговорът без думи, достъпен за посетителя в ИСИ, преплита изкуство и наука и представя една звукова картина на 30 години от политическия живот на България. Инсталацията обаче притежава по-скоро политическа не-ангажираност: тя в крайна сметка не казва нищо. Самите думи от интервютата не се чуват, а и така не става ясно какво точно е премълчано. Смисълът сякаш остава неизказан, той е някъде отвъд премълчаното. Премахнатите думи и паузите между отделните моменти на премълчаване дават възможност на зрителя да конструира казаното по време на конкретното интервю. От една страна, това е възможност за конструиране на евентуални лъжи и измами от страна на управляващите. От друга страна обаче, Антони Райжеков е предвидил тишината между паузите може би като възможност за конструиране на едно ново минало, различно от познатото, и защо не – по-приятно.
