0
3938

Бунтарят опортюнист

Есе за „Чамкория“ на Милен Русков

Чета „Чамкория“, новия роман на Милен Русков[1], и за да разбера по-добре, сравнявам.

Прилича ми първо на „Възвишение“. И в двете книги на Русков – опит за всеобхватно представяне на минала епоха; и в двете книги – по-скоро необичаен за литературата ни език, пораждащ усещане за самодостатъчност; и в двете книги – авантюра с откраднати пари; и в двете книги – Арабаконак. Могат да се добавят и други прилики – на едното място бунтовникът разбойник Гичо чете и се вдъхновява от Раковски, на другото шофьорът на омнибус Славе чете и се вдъхновява по подобен начин от Димо Казасов; на едното място – постоянно движение, което е и постоянно размишление; на другото – също движение-размишление; на едното място – идеалният топос Балканът, на другото – идеалният топос Чамкория. И прочее. Ако се изброят всички общи неща между двете книги, спокойно може да се каже, че Русков е написал „Чамкория“ и затова, за да покаже какво би се случило с героите на „Възвишение“ в една вече освободена България през 20-те.

Другият автор, с когото сравнявам, е Захарий Стоянов. Промушването през живота; хъшлашкият език; идеята, че най-висшата мъдрост е в решителния момент да мръднеш една крачка встрани; съчетаните с тази мъдрост любопитство и особен исторически карък – да се окажеш точно там, където опасността е най-увличаща и превратна; простодушието, което е и проницателност; вкусът към кривото в бита, към онова, което стърчи и боде; прехласването, но и иронията към финеса у човека; язвителното портретиране на еснафа и властника; съмнението в едрите категории, с които си служи историографията; съмнението, че народ и класа реално съществуват – всички тези неща като че ли са взети направо от автора на „Записки по българските въстания“. Или по-точно от автора на „Превратът през 1881 година“ – книгата, описваща онзи решителен момент в новата ни история, когато гражданската ни чест се зачева с безчестие.  

Третият автор, с когото сравнявам, е Херодот. Познавам го добре и това ми помага да забележа в „Чамкория“ неща, които иначе не бих забелязал. Като колебанието ми какво точно чета – дали исторически авантюрен роман или художествена социална история, или може би и двете заедно. Или като акцента върху човешкия тип на хитреца опортюнист. Или като възгледа, толкова елински по същество, че без война не би съществувало общество и съответно история – нали по думите на Хераклит именно войната показвала кои са богове и кои хора, именно тя правела едни свободни, а други роби. А щях ли да забележа, че и според Русков съдбата е основен двигател на промяната в човешкия свят? Невидим демон, едно „уж нема нищо“, което по подобие на античната тюхе, обхваща всичко – като че ли тъкмо тя управлява света на „Чамкория“.

Та тръгвам по линията на сравнение с Херодот и забелязвам още една едра прилика – в езика. Макар че е роден в дорийския полис Халикарнас, Херодот не пише на родния си диалект, а на йонийски. Предполагаме защо. Най-вероятно защото е искал съчинението му да се чете редом с прозата на географа Хекатей от Милет и изобщо на философите-учени от Милет като Талес, Анаксимандър и Анаксимен, които говорели йонийски. Този диалект станал през V в. пр. Хр. нещо като знак за наука, за друг вид знание, различаващо се от поетическото, представено по-често в други диалекти като еолийския, дорийския и смесиците от тях. Но може би за избора на йонийския диалект допринесло и още едно обстоятелство – това, че йонийска Атина спечелила Гръко-персийските войни и по времето на Перикъл се отнесла изключително гостоприемно към Херодот.

Припомням тези неща, за да се запитаме за функцията на софийския диалект (или по-точно вид жаргон), който говори Славе в „Чамкория“. Мнозина ще го харесат, защото освен смешен, той е и със самочувствието на нещо от столицата – по същия начин, по който диалектът на Херодот е и езикът на победителите атиняни. Но бидейки знак за идентификация с определено място, този език не е ли знак и за оразличаване? Според мен е така, но оразличаване от какво? Бих казал, първо, от езика на традиционния исторически роман, в който писателят е хроникьор, разказващ за едно минало време, но продължаващ да живее и говори в своето. И второ – от една леко наивна тенденция в съвременната българска литература към писане, което, така да се каже, ще се чете и разбира в целия свят.

С оглед на тази тенденция, Русков изглежда като автор, който с избора на език заявява, че пише преднамерено за българската публика. И точно тук е парадоксът – и при него, и при Херодот. И при двамата диалектът е само художествена форма на свързване с конкретно място. Под тази форма всъщност се открива стремеж към противоположното – към едно цялостно описание на света. Херодот избира езика на атиняните, за да опише чрез него целия познат свят. Същото прави и Русков. Софийският диалект, на който говори Славе, е само обвивка на опита да се наблюдава по-общото на българския живот, а оттам и още по-общото на универсалния. И при Русков, както и при Херодот диалектът само имитира диалект, без да функционира като такъв. И на двете места е налице по-скоро нещо като космолект, укрит в диалектна форма.

Затова и няма да продължавам в тази линия – на типичното за диалекта. Интересува ме по-едрата форма на мислене – тази странна реч-логика, която откривам у Русков. Но каква е тя, най-напред формално? Аристотел казва в „Реторика“, че стилът на Херодот бил „нанизан“. Същото определение може да се даде и за стила на Русков – и той, по подобие на Херодот, нанизва с лекота първо, второ и трето, че и четвърто и пето. И все пак този „наниз“ не е резултат от просто добавяне; в него има един по-сложен принцип, който, мисля, е този: на героя се случва нещо, той тутакси изказва обща теза за живота, нещо кратко и остро, веднага след това тезата се подкрепя с пример-случка, но докато се подкрепя, първоначалната ситуация вече е преминала в друга, която кара героят да изрече абсолютно обратната теза, която отново се подкрепя със случка или разсъждение, и т.н.

Ето един пример от втория том на „Чамкория“. Славе трябва да откара майката на Гео Милев от Сливен до София. Докато я кара, мълчи неловко, защото вижда, че жената страда за изчезналия си син, за когото шофьорът още не знае, че е Гео Милев. Спират за почивка, Славе се облекчава на гумата, някой го поглежда лошо и натрупаното напрежение кулминира в теза, че хората са като бълхи, напълзели са те отвсякъде и най-естественото, което можеш да изпитваш към тях, е да ги мразиш. Тази теза се подкрепя и външно от описанието на времето – и то противно, болно и недружелюбно. Подкрепя се и от едно усещане, че всичко в България е някаква огромна нелогичност – като сливенския площад, наречен „Свобода“, където се намира затворът, който пък по турско време бил частна фабрика, която след освобождението станала затвор.

Та първата теза е категорична – в този свят и особено в България няма логика, хората са като бълхи, естествено е да ги мразиш, че и изтребваш. Обаче подухва вятър, страниците в книжката на Анастасия Касабова, оставена на седалката, се разтварят, Славе прочита името на Гео Милев, разбира, че поетът е изчезналият син, припомня си, че го е возил с таксито, и нещо в него започва да се променя. Не всички хора, но този един човек сега му се струва близък. Близък и защото го е возил като жив заедно с жена му и дъщеря му, близък и защото може би е возил трупа му, когато е участвал като шофьор в акцията на т.нар. неотговорни фактори след атентата през април 1925 г., близък и защото изведнъж се храни и разговаря с точно тази жена, която му е майка. Антипатията неусетно е преминала в симпатия, първата теза, че хората са като бълхи, преминава в противоположната – че не са бълхи, а ти изглеждат като бълхи, само защото не ги познаваш. Когато ги опознаеш, спираш да ги мразиш.

Симпатия – да, но когато отвежда Анастасия Касабова пред дома на поета, Славе все пак взема пари от нея. Мисли си – ще взема само половината, защото не е редно да не взема хич, и аз храня семейство, но не е редно и да печеля от нейната мъка. И в крайна сметка взема повече – две трети. И вече следва нова теза – че парите са „голяма простотия“ и че човекът е склонен към вършене на големи простотии. И веднага след тази теза идва подкрепящ пример – как увил буркан компот с един вестник, в който вестник имало отпечатано писмо на Георги Шейтанов до Стамболийски, в което писмо се казвало нещо важно, и т.н. Машината на разказа е направила пълен оборот: от първата теза за нелогичността на света е преминала през тезата, че в света все пак има някаква логика, стига да се приближиш до конкретния човек, която пък теза е стигнала до трета, че конкретният човек е нелогичен.

Ако трябва да си представя как изглежда човекът, който мисли по този начин, аз си представям човек, чиято първа реакция към света е неприемане, а втората – опит да се приспособи към онова, което не приема. И не просто да се приспособи, но и да спечели от него. Такъв ми изглежда този човек – един кротък бунтар опортюнист, който като че ли постоянно издига малки стенички около себе си и подтичва около тях в търсене на пролука, през която да се промуши. Изглежда ми като човек, който иска да се освободи от нещо и в същото време да се закачи за него. Човек, който се колебае непрестанно между желанието да е сам и самодостатъчен, някакъв съвършен чешит, и желанието да е конвенционален – абсолютно като другите. Най-сетне, човек, който се самоизмъчва непрестанно, поставяйки се в дилема между Сцилата на „склонена главица сабя не е сече“ и Харибдата на „главица на роб е тая главица“. И който решава тази дилема съвсем по български – с правене на гюрултия и промушване.

Познаваме този тип човек. Познаваме го обаче не толкова от литературата ни, която не го обича особено – този нито Андрешко, нито Ганьо, – колкото от живота. При това не от друг живот, а от точно този тук и сега. Срещали сме го по опашки, возил ни е в такси или маршрутка, мамил ни е на пазара, стоели сме на маса с него, живеем с него, живеем в него. Затова и Русков говори толкова убедително за този човек – защото той е и нещо на самия Русков, на неговия живот, на нашия живот. Тук романът на практика спира да бъде исторически; исторически е само фонът, поведението на героя в него е съвременно. Точно това ни позволява да харесаме или да се възмутим на този текст – защото той ни засяга като действителност, не като разказ.

Оттук и основният въпрос, който ме занимава в „Чамкория“: вярно ли е, че малките ни промушвания стават причина за големите ни нещастия? Ако попитаме Славе, той би казал, че „не“ – неговите дребни хитрини нямат нищо общо с големите безобразия като атентата в църквата „Св. Неделя“. Ясно защо. Защото той не е искал да променя историята, а само живота си. Същото би казал и Херодот – малките хитрости, които неговите незнатни герои извършват в името на собственото им добро и това на техните близки, са симпатични и водят винаги до благополучие, докато големите царе и тирани, които тръгват да прекрояват света, рано или късно са застигнати от нещастие. Същото обяснение би излязло и от устата на съвременния българин – че неговите кротки мошеничества, с които си урежда едно и друго по-добро, не повлияват никак върху общата ни съдба. Общата съдба, би казал той, се кове не при отделния човек, а от властта на по-велики сили.

Та това е голямата сила на „Чамкория“: пълното, детайлно и доколкото е възможно безстрастно представяне на идеологията, споделяна от този, както го наричам, човешки тип на бунтаря опортюнист. Това представяне е важно за нас – важно като опит за саморефлексия върху съвременния ни живот. Важно като огледало, в което можем да огледаме една част от нашето мислене. Важно, не на последно място, и защото ни показва, че ако следваме този светоглед, единственият източник на санкция и морална норма, с който се съобразяваме, е съдбата. Има нещо хазартно в този възглед и добре разбираме кое е то. Херодот го е казал прекрасно на едно място: понеже ден с ден не си прилича, а в човешкия живот има твърде много дни, и понеже боговете са завистливи, приживе можем да се наречем единствено сполучили, но не и щастливи.

Точно тук, според мен, проличава и липсващото в „Чамкория“: читателят не е изваден особено от комфортната си зона на мислене, идеологията на бунтаря опортюнист не се сблъсква с друга убедителна възможност за благополучие и успех. Като че ли в тази България, за която четем у Русков, има само дребни комбинатори от типа на Славе или радикализирани фанатици от типа на комунистите организатори на атентата в „Св. Неделя“. При този избор – между дребния мошеник и фанатика, между трикстера и радикалния комунист – избираме естествено трикстера. Естествено, но защото изборът, който се предлага, е такъв, а не защото в живота е така.

[1] „Чамкория“, Милен Русков, ИК „Жанет 45“, 2017 г.

Гл. ас. д-р Георги Гочев е класически филолог, преводач, културолог, университетски преподавател, публицист. Хоноруван лектор по старогръцка литература в СУ „Св. Кл. Охридски“ (2007). Преподавател по старогръцки език и старогръцка литература в НБУ (2007). Щатен асистент (2009) и главен асистент (2011) в департамент „Средиземноморски и източни изследвания“ в НБУ. Един от водещите на общоуниверситетския семинар на НБУ, ръководен от проф. Богдан Богданов. Директор на програма „Класически студии“ в НБУ (2007-2011).Автор на в-к „Дневник“ от 2013 г. Носител на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2016 г. в раздел „Хуманитаристика“ за преводите си на „Държавата“ от Платон и „Поетика“ от Аристотел.
Предишна статияДълбокият коматозен сън
Следваща статияСлава Кирилу и Методию