Как Италия отбеляза 75-ия рожден ден на Бернардо Бертолучи разказва Соня Александрова.
На 16 март 2016 г. световноизвестният режисьор, сценарист и продуцент Бернардо Бертолучи навършва 75. В този ден един от обществените телевизионни канали в Италия ще излъчи три филма на режисьора „Малкият Буда“, „Мечтатели“ и „Чай в пустинята”.
Бернардо Бертолучи, първородният син на поета Атилио Бертолучи, спечелва наградата Виареджо (1962) за дебют с поетичната си антология „В търсене на загадката” и сякаш пътят му е предопределен. В същата година обаче напуска университета и римите и приеме поканата на Пазолини да стане негов асистент-режисьор в дебюта му „Безделникът”.
Новото поприще явно го завладява и скоро след това прави и първия си режисьорски филм „Сухата кумица”(1963) по сценарий на Пазолини. Така започва една блестяща кариера, осеяна с успехи – Златна палма в Кан и Златен лъв във Венеция за цялостно творчество, девет Оскара и четири Златни глобуса за „Последният император”; международно признание – председател на жури в Кан и Венеция. Независимо от многобройните предложения, Бертолучи не прави филми в САЩ, не поставя театър, нито опера. След като подарява толкова важни роли на френски и американски актьори (Жан-Луи Трентинян, Жерар Депардийо, Марлон Брандо, Робърт Де Ниро, Джон Малкович), става техен колега само веднъж – във филма на Амос Гитай „Голем – духът на изгнанието”(1992), ако изключим епизодичните му появи в още една-две други творби.
Зад тези постижения стои един обикновен, раним, критичен, аналитичен и мечтателен човек със своите слабости и съмнения, видни от споделените му в пресата изказвания.
Бертолучи: Деля творчеството си на два периода – преди психонализата и след нея. През 60-те години се бях затворил в събствения си монолог. С психонализата, която започнах през 1969 г., открих диалога. Няколко месеца по-късно заснех „Стратегията на паяка”. Това, което ми се случи, когато се отворих към тогавашния си психоаналитик, стана и в киното ми. Оттогава моите филми са по-достъпни: имах нужда от проверка, не можех повече да работя само за роднини и приятели. Исках да разбера какво усеща публиката. Първите седем години бяха незабравими. Един след друг заснех „Стратегията на паяка”, „Конформистът”, „Последно танго в Париж” и „ХХ век”. Може би опитът от сеансите ми се пренесе и върху филмите. Най-сетне те станаха по-общителни, зрителите усетиха тяхната топлота.
Световното признание идва с „Последно танго в Париж” (1972). След като го гледа, Алберто Моравия, по чийто роман „Конформистът” Бертолучи прави едноименния си филм, му се обажда: „Ще трябва бързо да свикнеш да смилаш успеха”. Фатална среща на двама любовници – Марлон Брандо и Мария Шнайдер, със значителна възрастова разлика в празен апартамент в Париж. Те експериментират краен еротизъм, без да искат да знаят нищо един за друг. И докато New Yorker възхвалява филма, в Италия цензурата го съсипва: само шест дни след излизането си филмът е конфискуван, защото е „неприличен и лишен от артистично съдържание”. На 29 януари 1976 г. по нареждане на Касационния съд се изземат за унищожение всички копия. Бертолучи рискува два месеца затвор за „нарушаване на благоприличието” и е заплашен с отнемане за пет години на гражданските права за гласуване.
Господа съдии, морализатори, бих искал да знам в кой крематориум ще бъде изгорен негативът на „Последно танго в Париж”. С вашето решение изпращате в концлагер идеите на няколко милиона зрели зрители– същите, които са си извоювали правото да гласуват, да стачкуват и да се развеждат. Те са виновни, че са обичали, мразели или просто гледали „Последното танго”. Не си правете обаче илюзии: в Италия от 1976 г. сте само историческо и биологическо малцинство на изчезване.
Това режисьорът пише в отворено писмо до вестниците няколко дни след решението. Окончателната реабилитация трябва да почака до 1987 г. Днес „Последно танго в Париж” е на второ място (след „Война и мир” на Кинг Видор) сред най-гледаните филми на всички времена в Италия с 15 милиона и половина зрители.
Приемаш за нормално, че човек с такава култура, със съпруга англичанка, който обожава Конрад и е искал да заснеме филм за Шанхай от 1927 г, не може да не е пътешественик. Когато
италианското географско общество му връчва наградата Златен кораб за неговото „правено извън Италия кино”, Бертолучи обяснява, че предпочитаното му пътуване като момче е било около един стол или една стая.
Нито родителите ми, нито аз обичахме да пътуваме. Четох в една от книгите на Пол Боулс, че разликата между пътешественика и туриста е в завръщането у дома. Туристът пристига на мястото, но след време го хваща носталгията и бърза да поеме пътя към родината. Пътешественикът иска да върви все по-напред и по-напред, защото чарът на неизвестното е по-силен от спомена за дома.
Има все пак едно място, което му лежи на сърцето и откъдето тръгва любовта на режисьора към киното, след като се среща с Годар и с другите автори на френската Нова вълна:
Познавам добре Париж – град, който родените като мен в Парма смятат за своя столица. Някои от моите филми са снимани сред прекрасните кафенета на открито, бирариите, изходите на метрото, озеленените булеварди и малките пленителни и леко мръсни хотелчета. Отидох за пръв път на 19 години. Оттогава съм се връщал безкрайно много пъти в Париж и винаги съм имал усещането, че пристигам в далечно място. Въпреки че когато се рахождам из булевардите, познавам дори и камъните и мога да посоча къде се продават най-добрите кроасани.
Кан също „осиновява” Бертолучи. Той дебютира на този фестивал в 1964 г., с „Преди революцията”, следват „Стратегията на паяка”, „ХХ век”, „Луната”, та до последния му филм „Аз и ти”.
Както казва: „През 1990 г. бях председател на журито и научих две изречения на японски, за да дам наградата за цялостна кариера на Куросава”.
През 1973 г. жена му Клер Пеплоу успява да го убеди да заминат за Далечния Изток: Сингапур, Бали, Банкок и Катманду.
Тогава още не бяха места, заразени от масовия туризъм. Там разбрах, че ми харесва много да пътувам. Усещането е подобно на онова, което се изпитва, когато се намираш за пръв път в пустинята, и което французите наричат „кръщението на самотата”. Или избягваш и никога не се завръщаш, или си очарован от онези изоставени земи.
След време, в средата на 80-те години, дойде редът на Китай, където отидох с двамата сценаристи на „Последният император”. Влюбих се в китайците и в онова, което виждах. Преди да тръгна, се срещнах с Антониони, който беше заснел Chung Kuo Cina – първия голям западен документален филм за Китай, все още затворен за чужденци. Той не се харесва на китайците и Антониони беше включен в черния списък, заедно с музиката на Бетовен и произведенията на Конфуций. Антониони беше много горд и накрая ме изпрати с фраза, която по-късно си спомних: „Колкото повече опознаваш Китай, толкова по-малко го разбираш”.
Снимах „Последният император” не само в Китай, но и в Манджурия, където последният император е коронясан за втори път от японците като чучело. Някои сцени са заснети в залите на Експерименталния киноцентър в периферията на Рим.
Не обичам да снимам в студио, както правеше Кубрик, винаги съм избирал не да копирам на живо, а да създавам на живо. Бях предложил на китайците не един, а два филма и бях поръчал да се преведе сценария на втория, по „Съдбата на човека” на Малро. Книгата разказва но несравним начин въстанието на младите китайски комунисти в Шанхай през 1927 г, потушено от властите. Китайските управляващи не искаха да спорят с официалната история и филмът, естествено, не беше направен.”
За Пол Боулс, по чийто роман „Чай в пустинята” Бертолучи създава едноименния си филм, режисьорът казва:
Пол беше ужасен сноб, денди от онези, които се срещат само в 30-те г. Винаги се грижеше лично за себе си и за облеклото си като че ли се намираше в офис в Ню Йорк.
Критиката признава, че Бертолучи успява да улови точно посланията от книгата на Боулс: нечуваните жестокости, извършени по места, където няма никаква възможност за помощ и където милостта е непозната, са разказани по впечатляващ начин.
Миналата година Бертолучи преобърна болката от земетресението в своя Непал в голямо киносъбитие с благотворителен характер (в сътрудничество с вестник „Република”). В Аудиториума „Парк на музиката” в Рим той направи прожекция на филма си „Малкият Буда” и приходите от него отидоха за Emergency и Children village.
Гледайки разрушенията и жертвите в Непал, си спомних за моментите, преживени там по време на снимките на „Малкият Буда”. Усещах вина, че съм тук, на сигурно, и реших да направя нещо конкретно. Филмът не е какъв да е, а за историята на Буда. За мен той беше важен момент. Открих чарът на една философия, родена в Тибет, недалеч от Непал. Опитах се чрез филма да накарам западната публика да разбере будистката идея за „съчувствието”.
Бертолучи винаги ще си остане мечтател като героите на своя филм „Мечтатели”: Идеалният зрител за мен се отпуска изцяло пред един филм. Привлекаленото, което новите технологии не могат да заменят, е, че в залата всички сънуват заедно, с отворени очи, един и същи сън– филма. После от десет души ще чуеш десет различни разказа за него. Всеки го е възприел по своему. Не случайно книгата „Тълкуване на сънищата” на Фройд е почти връстница на раждането на киното.
Бернардо Бертолучи получи някои предварителни подаръци за юбилея си. Преди два месеца министър-председателят Матео Ренци го покани, заедно с всички режисьори, носители на Оскар, да обсъдят заедно новия закон за киното. Редно е да се чуе мнението на личност, отдала на седмото изкуство над 50 години от живота си. Малко след това на таланта му се поклони и Леонардо ди Каприо, дошъл в Рим за премиерата на филма си „Завръщането”. Въпреки претоварената програма и срещата си с папата, актьорът намери време да посети дома на своя идол Бернардо Бертолучи.
