Едно от лицата на свободния театър в България за общото между театъра и квантовата физика, за най-новия си проект „Времето на кварките” и за абсурдите на театралната система в разговор с Анелия ЯНЕВА.
Гергана Димитрова притежава тихата упоритост на водата в преследването на целите си: развиването на свободната сцена в България. Както и нейната нежност, която обаче е само привидна. Може би заслуга има наученото от балета. „Не съжалявам за краткия си престой в Хореографското училище Бях първи срок шести клас, когато си казах, че моето място не е там. Освен да съм в балетната зала по цял ден, исках да развивам и нещо друго, да имам време и за други неща. но и след това продължих да се занимавам непрофесионално с танц. Това училище ми даде желязна дисциплина и познанието колко много труд е нужен, за да се прави изкуство.”
Определяща е и срещата й с немския език и култура: „Макар и случайна, тя беше решаваща. Живяла съм в Германия, там завърших режисура, работила съм там. Мога да кажа, че Германия ми е като втора родина. Но не съм се изкушавала да се върна. Смятам, че тук съм по-полезна.”
Мотивация все още да е в България й дава и Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни”, на която е председател и основател. „Добре, че я има. Благодарение на нея виждам процес, виждам какво развива и как самата тя се развива във времето; как развива публиката, която общува с нея.”
Имаме шанс да видим най-новия проект на Гергана Димитрова в рамките на Месеца на свободния театър в София. Фестивалът продължава до края на ноември и включва всички проекти, създадени на свободен принцип. Провежда се вече трета година, благодарение на Асоциацията за свободен театър, опитва се да постави акцент върху това какво прави свободната сцена в България и как добавя стойност (третото издание на фестивала е под надслов „Добавяне на стойност”).
„Времето на кварките” на Гергана Димитрова обитава бившето кино „Македония” на „Пиротска” 5 от 1 до 15 ноември. Как се стигна до него?
„Преди пет-шест години си зададох въпроса има ли нещо общо между квантовата механика и театъра и реших да изследвам този въпрос. Според мен наистина има нещо общо. Може би в неопределеността, която съществува и в театъра, и в квантовата механика – нещо много основно, много живо. Театърът винаги е различен, никога не е едно към едно – както и всеки квантов обект. Някъде там е връзката.”
Перифразирайки Уди Алън, ако физиците бяха театрали, дали така щяха да представят идеята за времето и щяха ли по този начин да стигнат до кварките?
Може би да, тъй като един от съавторите на „Времето на кварките” е физик. Това е една възможна гледна точка на физиците към театъра и как той може да сподели нещо за физиката.
Кварките са елементарни частици, но да се говори за тях никак не е елементарно: как стигнахте до окончателния вариант на текста, как включихте интерактивните инсталации, в които участват и зрителите? Всъщност не зная дали „зрители” е най-точната дума, обикновено във вашите спектакли наблюдаващите са и участници в случващото се.
Идеята на проекта беше развитието на съдържанието да върви паралелно с развитието на формата. Нямаше твърд текст, за да мислим как да го представим, напротив текстът варира, формата също позволява вариации. Целта е усещането за това какво е квантовият свят да бъде максимално осезаемо – в него всичко бълбука и е неопределено, докато не го фиксираш.
Срещата с публиката също е мощен енергиен заряд. Може би това е най-важното. Особено тук, където тя играе значима роля. Когато се вдъхновява и реагира по време на спектакъла – това е истинско вълшебство, най-зареждащото, в него е смисълът: да знаеш, че хората влизат в залата едни, а излизат други; че ти си ги променил някак.
Може би най-много ме зареждат децата. Като видя, че се радват и са щастливи, че са любопитни и разбират, макар да сме мислили проекта за по-зрели хора, наистина се въодушевявам. Влизат да гледат и по-възрастни, но децата най-бързо усещат свободата да не трябва да седиш на едно място. По-опитните зрители се изкушават да си намерят една позиция, да си я пазят до края и да не мръднат от нея. Това по някакъв начин ги лишава от възможността да сменят постоянно перспективата към представлението и да гледат различни неща. Затова и виждат по-малко.
Чия е заслугата за чувството за хумор, с която е представена темата?
На целия екип: ние правим всичко заедно, нито един от елементите няма само един автор. Заедно работихме и заедно развихме частите на тази инсталация. Може би има значение, че още от самото начало си казахме: ние говорим за физика, но това не значи, че ще бъдем сериозни и скучни – напротив. Така целият екип се настрои на една вълна – да се отнася с ирония към себе си, към физиката и към себе си, разказвайки за физиката. Пък и артисти да говорят за физика не е много сериозно на пръв поглед (смее се).
Очевидно ви провокират по-нетрадиционни за театър пространства. „Праехидно” се случи в студио Suspacious, първото представяне на „Времето на кварките” стана в Централна баня, а сега – в бивше кино… Пространството по някакъв начин дооформя ли вашия проект?
Провокирана съм от нетеатралните пространства донякъде по принуда – всички го знаят: свободната сцена няма достъп до публичната театрална инфраструктура. Това е въпрос на проблемно законодателство и наредби. Тази принуда обаче породи провокацията самото архитектурно пространство да стане един от участниците в продукциите ни. При „Времето на кварките” – а и не само тук – избраното място въздейства върху това как се случва даденият спектакъл. Миналата година коридорът на банята беше използван като мини ускорител във „Времето на кварките”. Сега в бившето кино „Македония” има една избита дупка в стената, която веднага се превърна в инсталацията „Черна дупка”. Пространството определено е играч в представлението, при това сериозен.
Какво е усещането да знаете точно колко представления ще трае животът на един ваш проект? Повечето автори се надяват спектакълът им да стигне петдесето, стотно представление, а вашите имат съвсем кратко съществуване, което до голяма степен се определя и от вас самата.
Този ограничен живот е заложен с презумпцията, че това е свободен проект. Финансирането на свободните проекти не позволява тяхното дълго разпространение. А тъй като се случват в нетеатрални пространства, има доста разходи по нанасяне и адаптация на проекта към съответното пространство, което задава друга схема. И финансово, и енергоефективно е да се играе на блокове. Това е позната в света практика; много често представленията се играят едно след друго 12, 20, 30 пъти, или пък 10 – пауза – 10. След това се минава към следващ проект. Мисля, че в момента свободната сцена е принудена да разчита точно на тази система. Но публиката в България съвсем не е свикнала на този тип театрално разпространение: излиза нов проект и ако не го гледам тази седмица, следващата го няма. Това затруднява и достъпа на зрителите до такъв вид проекти. Може би трябва време да се свикне, че свободният театър работи на такъв принцип. Той е по-скоро нещо като акция: имаме 10 представления едно след друго, после изчезваме и най-вероятно никога повече няма да се появим.
Имате ли вече публика, която ви познава и следи за новите ви проекти? Успяхте ли да създадете кръг от съмишленици?
Да, мисля, че има хора, които следят какво правим и знаят, че ако не реагират бързичко и не дойдат да гледат, по-нататък няма да имат тази възможност. Но им е малко трудно – постоянно се местим из града и нямаме средства за широка реклама. Имаме публика, но тя едва сега започва да свиква с начина на действие на нашата организация. Освен това смятам, че скоро ще има и други групи, които ще представят театрални продукции на този принцип. Много се надявам да се създаде едно общо поле от зрители, които харесват такъв тип театър, знаят как функционира той и познават механизма за достъп до продуктите на свободния театър. А той е спонтанна реакция и бърза ориентация (смее се).
Ограниченият живот на даден проект демотивира ли участниците, или напротив – кара ги да са още по-вдадени в него?
Според мен това, че екипът знае точния брой представления, след което циркът се прибира и заминава може би завинаги, може би не (някои представления възкръсват или се играят в други градове) – не го демотивира. В тези 10 поредни представления самият спектакъл и участниците в него израстват много по-бързо – принудени са. Свидетел съм как представлението се променя с всеки изминал ден. Това е малко по-друг процес на развитие, отколкото когато знаеш, че този месец играеш два пъти, а следващия – още два. Има си и плюсове, и минуси. Не бих казала, че ако се играе в блок, представлението никога не достига своята зрялост – не, то просто има друг път на развитие. И достига друга зрялост. Много квантово (смее се).
Как се почувствахте, когато ви наградиха с Икар за представление, което вече не се играеше заради липса на условия?
Зарадвах се на наградата не само заради екипа, който реализира „Праехидно”, но и заради цялата свободна сцена. По този начин тя успя да получи някаква гласност. Много се надявах този парадокс – да се награждава представление, което в момента не се играе, защото няма условия – да помогне да се решат проблемите около липсата на условия за разпространение на свободни театрални продукции. За съжаление всички притихнаха и си замълчаха, а представлението въпреки всичко не продължи да се играе. Това е – падна в жертва.
Работили сте и в държавен, и в общински театър, дипломната ви работа е във Варненския театър, били сте в Смолян, участвахте като един от четиримата режисьори в спектакъла „Четири стаи” на театър „София”. Как се чувствате в тази среда?
Чувствах се много затруднена да прокарам нови идеи и много затруднена да отдам всичките си усилия единствено в творческа работа. Според мен машинарията на този тип театри е мухлясала. Тя трябва да бъде променена изцяло. Това понякога доста ме демотивира при работа в театри от този тип, но не значи, че не ги приемам за предизвикателство. През последните години си мисля, че лично аз бих се развила повече като професионалист извън преградите, които поставя държавният театър, и без да се съобразявам с презумпциите на директорите и на съставите на такива театри що е то „театър”. Извън държавния театър е много по-възможно да се развият самото понятие за театър, както и неговите средства – тогава човек е без рамки, работи свободно и среща зрителите си в нетеатрални пространства. Това според мен е полезно не само за авторите, които правят театър, но и на зрителите.
Неслучайно сте един от съоснователите на Асоциацията за свободен театър (АСТ), но смятате ли, че театърът наистина може да бъде свободен и в какви параметри? Все пак той е зависим както от финансирането на съответните институции, така и от вкуса и нагласите на публиката. Ето защо рано или късно идва момент, в който се налага компромис.
Смятам, че свободният театър е много по-зависим от държавата и общината, отколкото „не-свободният”, традиционният театър. Свободен театър не означава свободен откъм финансиране. Според мен държавата има нужда от свободен театър, от свободна сцена, особено в България. Те са голям капитал и има смисъл да се инвестира в тяхното развитие. Това е здравословната алтернатива на институционалния театър. Една мъдра културна политика – даже не мъдра, а разумна или нормална – би трябвало да развива паралелно и двете, за да има развитие на цялото театрално изкуство.
Въпросът дали ние имаме нужда от държавата би трябвало да се зададе по обратния начин.
Според мен държавата по някакъв начин ви даде да разберете нейното отношение към свободната сцена, след като издръжката на театрите се определя според продадения брой билети.
Да, ние сме изключени от тази методика за финансиране, тъй като нашите продадени билети не се финансират допълнително от държавата. Това беше ход, който мен лично много ме разочарова. Веднага сигнализирахме, че сме изключени от тази методика – един вид знак от държавата, че за нея ние не съществуваме, или пък ни предлага да отидем в друга държава, ако искаме да съществуваме. Това е огромна крачка назад. Още повече ме разочарова обаче, че нито един от държавните театри не показа, че им липсваме. Напротив. Ето защо за момента копродукциите за мен са – как да кажа – доста проблемни. Условията пак са си старите – директорът на театъра ни „пуска” по благоволение при условия, които не са изгодни за нас. Той твърди, че не са изгодни и за него, но защото е с добра душа… За мен тази позиция не е партньорска и никога няма да бъде.
В момента сме отново на двата фронта – с ново правителство, което означава, че всичко започва отначало; като се смени местната власт, ще бъдем наново в общината. Това е някаква шизофрения… Сега в Министерство на културата се опитваме да обвържем с някаква наредба сесията за свободни проекти, чийто бюджет беше орязан наполовина тази година, така че тя непременно да се провежда и занапред, и то в началото на годината, и нейната субсидия да расте. В момента е по-малка от 1% от общия бюджет за театър. Ние искаме програми, които дават шанс за по-дългосрочно развитие на инициативи на граждански организации. Искаме парите за конкурсните сесии да достигнат 10% от бюджета за театър. Това е битка, която водим от самото си основаване.
С общината имаме малко по-друг казус: другата година сме поканени да бъдем домакини на голяма международна среща на IЕTM – най-голямата мрежа за изпълнителски изкуства в световен мащаб. Предлагаме на Столична община да стане партньор. Ако тя подкрепи провеждането й именно в София, а не в друг град (това също е възможно), ще е знак, че разпознава свободната изпълнителска сцена. Сега свободната сцена е много ухажвана, но само защото общината иска да покаже, че има иновативни проекти. Но грижата за нея като цяло е минимална, неясна, неанализирана и неосъзната. Имам чувството, че общинската администрация изобщо няма дефиниция що е свободна сцена и как тя би могла да бъде укрепена.
Другата голяма битка е за пространство, да има къде да репетираме и разпространяваме продукцията си. Така че битки има, въпросът е кой ще издържи.
От думите ви разбирам, че в гилдията няма солидарност между различните типове театър. Усещате ли такава солидарност поне в АСТ и „36 маймуни”, или и между вас има различия?
Разбира се, че има различия, но те са естетически. В АСТ солидарността е по въпроса да има равноправен избор пред всеки професионалист: дали да работи в институционален театър, или на свободен принцип, и условията за работа на свободен принцип да бъдат подобрени до нивото на работа в институционалния театър. Около това всички сме обединени и затова съществува АСТ. Опитваме се да убедим и публичните власти, че разнообразието от културни продукти, които те са длъжни да осигурят на гражданите, се ражда чрез свободната сцена и тя не може да бъде неглижирана. Това е базата, на която стъпва нашата солидарност.
Май е по-възможно вашите проекти да бъдат подкрепени от международни програми, отколкото от българските институции.
Не е точно така – ако правиш копродукция с група от Германия например и получиш субсидия от тази страна, тя ще очаква, както е нормално, част от субсидията да бъде поета от България. Ето защо липсата на подобен фонд за международни проекти у нас се усеща много остро, особено от свободната сцена. Тя има много повече контакти с чужбина, много от хората работят и в чужбина. Свободният театър е по-разпознаваем и по-любопитен в европейски и световен мащаб, отколкото институционалният ни театър. Това е явен знак, че той е част от общия културен имидж на страната ни. Затова е необходимо да има и фонд за международни копродукции. Това е също едно от исканията на АСТ. Засега обаче разполагаме единствено с фонд „Мобилност”, който плаща 80% от пътните, ако отидеш на международен форум или ако посрещаш гостуваща продукция.
Случвало ли се е да ви провокира класически драматургичен текст?
Да, и това се е случвало, въпреки че през последните години работя повече върху съвременни текстове или текстове, които развиваме в процеса на репетицията. Това ми е страшно интересно, защото включва един период на изследване, на разследване.
Класическите текстове биха могли да ме провокират, ако намеря към тях провокативен за мен подход. Вече не ми е интересно да поставя на сцената текст така, както съм си го представяла, докато го чета. Ако наистина съществува сблъсък между текста и някаква моя идея, тогава ще ми е интересно какво би излязло от този сблъсък.
От кое представление си излязохте окрилена наскоро?
Последното представление, което гледах и много ми хареса, беше в „Сфумато”: „Илюзии” на режисьора Младен Алексиев. Това, между другото, също е свободен проект.
Трябва ли хората от екипа ви непременно да имат ясна гражданска позиция: проектите ви говорят за наука, за екология, за политика… Все теми, които през последните години накараха хората за излязат на улицата.
Това не е условие, но мисля, че им се случва по време на работата. Според мен театърът трябва да говори за днес, за сега, за нас. Абсолютно съм убедена в това. Въпреки че в „Праехидно” се говори за математика терорист Юнабомбър и за изчезващия вид животно проехидна, става дума за неща, които и в момента се случват в науката или ще се случат много скоро. Ние сме направо приклещени между тези събития. Мисля, че всичко това е доста обвързано с нашето сега и нашето бъдеще.
Какво от това, което се случва в българския театър в момента, категорично не приемате?
Категорично не приемам твърдението, че публиката иска да гледа известни актьори, познати от телевизионния екран, в спектакли, които са забавни. Не смятам, че е така, и мисля, че подобно твърдение е вредно.
По повод „Праехидно” бяхте казали, че правите театър за изчезващите видове – и като теми, и като публика. Все още ли смятате, че онези, които идват да гледат спектаклите ви, са изчезващ вид?
Със сигурност онези, които ги гледат, са много по-малко от хората, които не идват. Все пак се надявам да не изчезнат съвсем. Под „изчезващ вид” имах предвид хората, които все още държат да мислят самостоятелно върху това, което им се случва, и да виждат това, което им се случва, без да допускат манипулацията на медиите. Смятам, че ако в момента играем „Праехидно”, ще звучи доста по-актуално от времето на неговото създаване. Доказателство за това беше изиграването му в Нощта на театрите през септември 2013 г., тогава прозвуча политически доста по-остро, отколкото при премиерата през 2011. Това е заради публиката, хората са изминали един път, който променя погледа им към спектакъла, вече го виждат с други очи. Ако „Праехидно” продължи да се играе, мисля, че ще има достатъчно публика. За съжаление обаче засега не намираме как да финансираме това.
Що се отнася до хората, които все по-лесно се поддават на манипулации и все по-малко държат да мислят самостоятелно – те се увеличават и това е явление в световен мащаб.
