„ФОН: Млади автори от Пловдив“ може да се разгледа до 30 август в Европейската столица на културата.
Тазгодишното издание на платформата „ФОН: Млади автори“, която галерия Sariev Contemporary развива повече от десет години, се случи в един по-малко използван и много по-рисков формат – този на изложба без куратор и предварително зададена тема. Допълнително утежняващ фактор в уравнението – участието не на един или двама, а на деветима художника. Сред най-често срещаните капани при такива проекти е създаването на хаотичност, нелогичност и какофония между творбите и тяхното представяне в изложбеното пространство. Капани, които проектът успява да прескочи с няколко важни решения. На първо място е изборът на художници и работата с тях. Принципът на платформата те да са млади, в случая под 40 години, заедно с факта, че всички живеят и работят основно в Пловдив, т.е. споделят едни и същи пространства – изложбени, работни, социални – означава в известна степен по-малко его и повече колаборация. Така и творбите им избягват да си крещят едни през други и да заглушават идеите, вложени в тях. Още по-интересното в случая е, че въпреки различната чувствителност и подход на авторите, работите им свидетелстват за някои споделени посоки на търсене, както в художествен, така и в идеен план, и тенденции при работата с различни материали.
Свидетелстват и за безпокойства и въпроси, свързани с поколението, към което принадлежат – това на промените, с неговата култура на абсурди, хибридизация на модели на живот и непрестанни трансформации. Може би затова и творчеството им рядко се подчинява на ясни и конкретни естетически норми и форми, дори и те да са предварително зададени от самите тях. Развиващо се повече спрямо идеята, отколкото спрямо медията, с настойчиво търсене на пропускливост между идентичности, между форми и начини на изразяване, в него има заложено и своеобразно латентно непостоянство. Ровейки се из наследството на миналото, на различни традиции и фолклор, на колективната памет, използвайки занаятчийски или компютърни техники, избраните автори създават често с намерени и трансформирани обекти, радикално съвременни творби. А те, понякога лирични, друг път иронично-хумористични и особено критични, разкриват и изострено внимание към настоящето с неговите проблематики на принадлежност, природа и политика.
Изборът на художници е ключов и защото не е нито случаен, нито необмислен. Мич Брезунек, Мартина Вачева, Димитър Генчев, Велизар Димчев, Явор Костадинов, Любомир Кръстев, Трифон Ташев, Вълко Чобанов и Димитър Шопов са безспорно млади автори, но с вече развита и разпознаваема практика. Трима от тях са носители на наградата БАЗА – Димитър Шопов (2016), Мартина Вачева (2017) и Вълко Чобанов, който я получи през юли тази година. Но не наградите в случая са важни, а фактът, че вече натрупаният художествен опит дава на авторите повече смелост и увереност при работата с повереното им изложбено пространство, едновременно адаптирайки се към него и предизвиквайки го като такова. Локациите, в които се развива изложбата, са също толкова пространства на фрагментирани естетики, колкото са и творбите, изложени в тях. Те са и вторият фактор, който помага на изложбата да избегне гореспоменатите капани. Представянето на всеки от авторите в отделни помещения създава своеобразни мини изложби, но същевременно успява да не прекъсне диалога между тях и спрямо самото пространство, неговите функции и съвременното изкуство.
Белият куб на галерия Sariev Contemporary, поверен на Димитър Шопов, приема естетиката на магазин от типа outlet (по начало на стоки с дефекти или втора употреба) с целия му кич и „стратегии“ за привличане на клиентела, с които авторът не се колебае да си послужи, за да „продаде“ своето собствено изкуство. Все пак според една все още доминираща в България идея изкуството спада към декоративната мебел, която най-добре се продава на ниска цена. А вътре в „магазина“ това, което пък изглежда е на „супер цена“, са онези модели и аспирации на 90-те с доказани дефекти. Само няколко крачки по-нататък, в artnewscafe индустриалните пейзажи на Димитър Генчев освен че резонират с архитектурата и атмосферата на пространството и с естетиката на поставения пред него FLUCA – австрийски културен павилион, могат в случая да бъдат разглеждани и като размисъл за приближаващия край на онези амбиции за (свръх)продуктивност, които днес все още е трудно да бъдат изоставени. Но привлекателното в подобни пейзажи, било то нарисувани, или истински, е най-вече онова усещане за присъствие и материалност на нещо недосегаемо, невъзвращаемо и вече скрито, като едно доказателство за завършек, чиято неизбежност колкото хипнотизира, толкова и ужасява човека.
Тема, която в известен смисъл е продължена в Данчовата къща с изключително различните по характер творби на Мич Брезунек, Мартина Вачева, Велизар Димчев, Явор Костадинов, Любомир Кръстев и Вълко Чобанов. При Явор Костадинов тя е доразвита и с размисъл върху начините, по които днес миналото бива експлоатирано и интегрирано в системи от знаци. Това, което погледът разпознава най-напред в платната му, разкрива всъщност симулацията на образи, около които построяваме реалността и колективната памет, били те на религия, политика или изкуство. Критика на тези образи изгражда и Мартина Вачева, чиито творби продължават да показват до каква степен фолклорът може да ни разкаже повече за това кои сме сега, отколкото за това кои сме били. А скулптурите и инсталациите на Мич Брезунек напомнят останки от изчезнала вече цивилизация, която по всяка вероятност е нашата.
Колажите и инсталациите на Вълко Чобанов пък въвеждат в разговора нова тема, тази за човека и природата или може би по-скоро за човек vs природа. Пластмасовите идеи за величие, които имаме, макар и почти неразградими, си остават само това – една лоша симулация на нещо ефимерно и в крайна сметка неуловимо за нас. По много интуитивен и оригинален начин творбите му рефлектират и архитектурата на пространството, в което са поставени, и неговата история, нещо особено забележимо и при Явор Костадинов и Велизар Димчев. А с Любомир Кръстев се връщаме към конструкцията на пейзажи, лишени от човешко присъствие, но в съвсем различен регистър. Липсва не само човешката фигура, но и всяка следа от човешка дейност, от онази индустриална реалност, на която е подчинено обществото в т.нар. развити страни. Предлагащи едно почти медитативно съзерцание, пейзажите на Любомир Кръстев отварят и въпроса има ли нужда природата от човека?
В галерия Cu29 темата за природата и човека, естественото и изкуственото през погледа на Трифон Ташев приема формата на инсталация, която е едновременно изключително конкретна и мистериозно абстрактна. Използвайки техника, позната още в праисторическите времена – иглонабиването на вълна за създаването на двата обекта и от друга страна, тази на звукови и светлинни ефекти, развивана едва от няколко десетилетия, авторът създава интересно противоречие. Разположено в т.нар. „бял куб“, неутрално, асептизирано и изкуствено пространство, „Кучето на тавана“ изглежда толкова странно, колкото понякога може да бъде и мястото на природата в свят, управляван от човека и ориентиран към създаването на един друг вид „същества“, обратно на Рик Декарт и мечтата му да замени електрическата си овца с истинска.
Така привидните несъвместимости между идеи, между пространства и материали, които съществуват в творбите на избраните художници, се превръщат в изложбата „ФОН: Млади автори от Пловдив“ във временни, но очевидно напълно възможни художествени съвместимости. А тя от своя страна е и едно по-явно доказателство, че Пловдив с всичко, което е като град, все още не е изгубил способността си да формира добри художници. Но най-интересното, било то и от чисто изкуствоведска гледна точка, в тази изложба е свободата, която галерия Sariev избира да остави на поканените художници при избора на творби. Именно с тази свобода идва и свободата на погледа, който авторите отправят към темите, които ги вълнуват, към съвремието и града, в които живеят. В този смисъл тя представлява и своеобразен претекст към едно изследване на практиките и жестовете днес, които са (все още) необременени от конкретни пазарни изисквания, създавани често underground, във всеки смисъл на думата, понякога с месеци, друг път с години. А те са сред най-необходимите свидетели на културните изменения и адаптации.
Изложбата „ФОН: Млади автори от Пловдив“ може да бъде разгледана от 5 юли до 30 август 2019 г., в галерия Sariev Contemporary, artnewscafe, галерия Cu29 и Данчова къща в Пловдив.
