„Кои, по дяволите, са тези „естетически рамки“ и каква е формулата да влезеш в тях?“ Годината е 2012, а Мартина Вачева е на път да направи едно от откритията на живота си.
Формулата за естетическите рамки художничката все още търси в специалността „Книга и печатна графика“ в Националната художествена академия, когато интересът ѝ към графичния език на старите български издания я отвежда към битаците с извехтели кашони от лютеница, пълни със заглавия и корици, навяващи стари вкусове и стар строй. Сред тях книгите с български приказки и поговорки, които Мартина Вачева започва да колекционира, се превръщат с времето в основен източник на артистични питания и погледи, които тя отправя към миналото и настоящето, без зачитане на границите. Именно те са в основата и на „Кал“ – последната ѝ самостоятелна изложба в пловдивската галерия SARIEV Contemporary (9 ноември–30 декември 2018), с която художничката демонстрира ново усещане за връзката между материя, идея и внушение.
Изложбата представлява интересно отклонение от търсенията, близки до естетиката и темите на поп арта и неговото наследство, с които името на Мартина Вачева се свързва в последните години. От печатния формат, графиката и живописта тя преминава към работа с керамика, която, приложена за първи път в проекта „PostТраки“, ѝ носи през 2017 г. наградата БАЗА за млад художник. Това ново изразно средство дава според нея различно усещане, динамика и плътност на идеята.
„Керамиката е популярен материал в античното изкуство и затова е избрана като изразно средство за „PostТраки“. Начинът на третиране, стилистиката, мотивите и символите също са вдъхновени от античната визия на траките, както и изборът на златна кристална глазура. В „Кал“ керамиката отново присъства, но в контекста на естествен материал, произлизащ от калта – най-първичния с произхода си, бележещ началото на еволюцията. Тя е в комбинация с други естествени материали, носещи информация сами по себе си със своите свойства – като суха трева, камъни, клони, тор, пепел, лишеи, мъхове, буци кал… т.е. все материали, които се разграждат, разлагат, превръщат се в пясък и пепел, за да се заличат и да приемат друга форма, бележейки нов кръговрат. Такива са и приказките, легендите и преданията, като отражение на човешката природа, с нейната еволюция и деградация.“
Две издания с народни приказки от своята колекция Мартина Вачева посочва за особено определящи при избора на теми и мотиви в произведенията. Това са „Народни приказки“ на библиотека „Българска книжнина“, Министерството на народното просвещение, 1926 г., и „Български народни приказки“, чието издание на „Походна войнишка библиотека“ от 1917 г. навежда странно мисълта към калта, покриваща телата на войниците – живи или умрели, с книги в джобовете.
„Привлече ме суровият език на сюжетите и мотивите, в които се крие автентичността. В старите издания приказките са разказани или преразказани по най-първичен начин, а при някои съм попадала и на различни диалекти.“
Наративният стил на народните приказки изглежда пропит и в самите ѝ работи, чиито преливащи, трудно различими надупчени форми изглеждат също толкова сурови и първични. Но изборът на зеленикавокафяви тонове, специфичното третиране на материята и естетическият завършек могат да се отнесат и към търсенето от художничката на връзка с естествените скални и пещерни образувания. Тяхното постепенно, но непрестанно наслагване и разрушаване напомня в този смисъл процеса на развитие на фолклора и неговите образи. При някои от творбите, като „Каменните гъби“ и „Глупци мътят глупци“, асоциацията е особено видима. Покритите с лишеи, мъхове и изсъхнала трева постаменти създават усещане за тотално сливане и връзка със самата скулптура, чието вертикално движение е по този начин още по-акцентирано. Но съчки, камъни, конска тор и трева участват в подредбата на цялата изложба, придавайки по този начин особен двойствен характер на творбите, между ефимерност и сайт-специфично изпълнение. Затъмненото пространство на галерията допълва усещането за навлизане в един особен свят от символи и образи, от който българският фолклор и вярвания изплуват с ново лице.
„През приказките и народното творчество може да се открият много сведения за един народ, за психологията, социалното положение, историята, начина на живот, страховете и радостите… Там се крият много тайни, цяла бездна“, споделя художничката, избирайки този път да отнесе търсенията си не толкова към популярни образи и културни клишета, колкото към психологическия аспект на наслагвани с векове архетипи. Този за вечно чакания и завръщащ се герой, който да спаси положението, непрестанното желание за още и още, което неизменно води до кръговрат с порочно начало и гибелен край, или моделите на мислене и поведение, от които излизането изглежда невъзможно. Хтоничният характер на творбите, свързан с потъването надолу, към подземното царство, и трансформацията на всяка материя в друга, която връща движението нагоре, е по този начин свързан с меандрите на подсъзнанието и колективната памет, в които тлее фолклорът.
Независимо от тази нова посока на художествени търсения, която Мартина Вачева задава с „Кал“, специфичният ѝ стил на работа остава лесно разпознаваем в разходките си между наивизма, гротеската и иронията. Стил, който художничката умишлено търси и продължава да развива независимо от критиките, които провокира с него. Срещата ѝ отблизо с работи на Анселм Кифер в един от берлинските музеи, когато тя е на 18 години, е сред моментите, които определят отказа ѝ да влезе в определени граници. „Кои, по дяволите, са тези „естетически рамки“ и каква е формулата да влезеш в тях? Не мисля, че в изкуството трябва да има някаква категоризация и да робуваш на рамки, каквито и да са те. Искам и продължавам да експериментирам. Любопитна съм да работя с камък, бронз, рисуване с различни багрила върху различни текстили, да сменям и форматите на рисуване. Естествени и изкуствени материали. Пластмасата също ми е интересна.“ Годината е 2018, а Мартина Вачева не е готова да се откаже от откритията.
Десислава Милева е завършила история на изкуството в Университета на Бургундия, Дижон, специализирала е модерно изкуство, а после и културен мениджмънт в университета „Лион 2 – Люмиер“ (Франция). Работи за различни френски културни институции, занимаващи се със съвременно изкуство. Интересува се от всички проявления на изкуството и неговата връзка с публиката.
