Беше преди десетина години, на шести декември. Знаете как става, и на вас сигурно ви се е случвало: докато карате колата по тесния планински път, изведнъж виждате табелка, че вдясно, по едва забележимата отбивка има манастир. Да го разгледаме, казвате си. Спирате колата и тръгвате пеш нагоре по изровената, с надигнати камънаци земя.

Миналата година Руси Чанев ме покани да присъствам на откриването на изложба, която беше станала възможна благодарение на личните му усилия и проявеното топло отношение от страна на учители в Художествената гимназия и включваше рисунки на нейни ученици върху герои и сцени от „Под игото“.

Истината е, че той дори не беше тъжен. Беше вглъбен. Опитваше се да разсъждава за нещата и което е по силите му, да го проумява. Беше разбрал, че човек трябва постоянно да е буден. Не в смисъл да не спи, а постоянно да се взира в света и да го отгатва. Да не се оставя на инерцията. Беше разбрал, че мнозинството от хората живеят по инерция.

Миналия петък, деня преди Задушница, отидохме с жена ми на гробището в Дрен. Там е погребан баща ѝ, Иван Гърбев. Стари жени ѝ бяха казали, че на гробището може да се ходи и предишния ден, преди самата Задушница в събота. Искахме да избегнем навалицата. И добре направихме, защото в събота целия ден валя.

На този паркинг спираха големите камиони. Имаше заведение, бензиностанция и работилница за гуми, както и няколко разбрицани бунгала, където шофьорите можеха да си починат от пътя. Шофьорите на големите камиони са особено племе.

Работеше като теляк в старата баня, която, откакто я помнеха, беше все една и съща – огромна, кънтяща, мрачна. С наредения полк на налъмите в преддверието с цвят на картофи, с нахвърляните в плетения кош сухи хавлии, просветващи с ръждиви оттенъци…