ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО
В момента сте тук автори Публикации от Деян Енев

Деян Енев

393 ПУБЛИКАЦИИ 0 КОМЕНТАРИ
Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Пустинята

За първи път виждахме пустиня. Истинска голяма пустиня, която стигаше до хоризонта. От вятъра ръбовете на дюните бяха станали остри като нож. А златният пясък беше ситен като захар. Отдавна се канехме да дойдем тук, на гости на Мансур. Семейството му живееше на три часа път от столицата, в сърцето на пустинята.

Корида

Напоследък ми попадна един текст. Който ме върна към един период от живота ми. Работех в един вестник. Редакцията на вестника се помещаваше в една голяма зала с много бюра, групирани по отдели. Линолеумът на пода беше разпран...

Дядо

Да кажа, че често пътувам с княжевския трамвай, ще излъжа. Нито съм кой знае какъв турист, който от Княжево атакува редовно Витоша, нито пък имам някаква работа в самото Княжево. Минавам всяка събота или неделя с колата оттам и толкоз. Но и това не е цялата истина.

Рискова група

Както сами разбирате, вдъхновение няма. Какво вдъхновение в това време? Кално, мръсно, мъгливо. Влезеш в тролея и гледаш под око хората като в нискобюджетен уестърн, кой ще извади пистолета, тоест кой ще се изкашля. А те, хората, на свой ред по същия начин гледат теб.

Сеньор Мизерия

Виждам го всяка сутрин, като минавам по тази улица. Сега той помага в един плод-зеленчук. Тътри пълните щайги от бусчето до магазина, изхвърля, каквото има за изхвърляне, в близкия контейнер. Преди продаваше книги. Но нещо се разболя, изчезна задълго. Когато пак го видях, бяха му отрязали половината стъпало.

Чухте ли?

Придвижването за него не беше лесно нещо. Отнемаше му близо половин час да стигне от блока до спирката на тролея. За да стигне до спирката, трябваше да пресече и на светофара. Колите бързаха, не изчакваха. Очите му сълзяха, главата му се маеше и той не знаеше дали да гледа пред себе си, или да върти глава, за да следи колите.

Тайната

Докато бяха малки, внучките си идваха през ваканциите, играеха си в дворчето, наблюдаваха златните бръмбари над цветята, правеха си с камъчета и тресчици кухня, готвеха различни гозби от треви и калчица и от време на време поглеждаха дядото, седнал като закован на пейката.

Ние, кавалеристите

Наскоро ми попадна бяла найлонова торбичка с надпис „Nobel”. На другия ден си рекох, я да взема аз торбичката, като минавам по „Графа”, може да срещна Мишо Вешим. Той ще оцени. Бутнах в торбичката една книга, да не я нося празна и излязох с колата.

Пенсионер

Марлов събираше багажа си от кантората. Добре че багажът му не беше кой знае колко – една снимка от младите му години, на която коремът му беше плосък, косата буйна, а погледът – бистър; няколко изсъхнали флумастера, две чанти, пълни с празни бутилки, които след кратък размисъл реши да завещае на следващия наемател.

Малинчо

Това е историята за внезапното забогатяване на Малинчо. Което, разбира се, трая от ден до пладне. И завърши катастрофически. Финалът впрочем не е за сърдоболни. Но нека да му дадем уж думата на Малинчо, да му връчим един вид микрофона на самия него, за да стане всичко по-ясно.