0
1301

Може ли да се променя Шекспир?

Проф. Пламен Марков за полифонията на любовта в своята нова постановка, „Влюбеният Шекспир“, на варненска сцена; за спонтанността на репетициите и неафиширания авторски театър. С режисьора разговаря Виолета Тончева. 

„Влюбеният Шекспир“ – драматизация на Ли Хол по сценария на Марк Норман и Том Стопард за филма „Влюбеният Шекспир“ на Джон Мадън, е ново заглавие не само за афиша на Варненския драматичен театър, на и за българския театър като цяло. Адаптацията и постановката са на проф. Пламен Марков; сценографията и костюмите – на Мира Каланова; музиката – на Калин Николов. Премиерата е на 21 и 24 януари. 

Ако продължим прочутия цитат на Шекспир за света като сцена, на която всички са актьори, с друг негов цитат, според който „само влюбените живеят, останалите съществуват“, излиза, че най-добрите актьори са влюбените… Една игра на интерпретации, от която тръгва може би и „Влюбеният Шекспир“…

Не смея да се намесвам така категорично в естеството на любовта, защото смятам, че нещата са по-объркани и объркващи. В нашата пиеса любовта също е с различни примеси. Хората се влюбват, разлюбват, разочароват, пак се влюбват, така че любовта във „Влюбеният Шекспир“ е по-динамичен и диалектичен процес, а не статично „състояние на духа“. Чували сме и че „естественото състояние на човека е да е влюбен“, но всичко това са много красиви фрази, понякога верни, но и несъответни спрямо реалността. Любовта е сложно чувство, преплетено и с чувството за притежание, и с чувство за доминация, и с музите на вдъхновението, и с какво ли не. Любовта не е единно „чистофайническо“ чувство и по тази причина „Влюбеният Шекспир“ би трябвало да стане едно полифонично представление – разнообразно, с много жанрови промени, с любопитни сюжетни линии, с добро чувство за хумор.

Драматизацията на Ли Хол, върху която работите, различава ли се от сценария на известния филм на Джон Мадън от 1998 г. с Гуинет Полтроу, Джоузеф Файнс и Джуди Денч, отличен със 7 награди Оскар, включително за най добър сценарий?

Неизбежна е разликата, освен това в театралната адаптация има преформатирани неща, поставящи акцентите другаде. Във филма героят Марлоу, прочутият драматург Кристофър Марлоу, съвременник на Шекспир и негов най-изявен предтеча, е по-епизодичен, докато в драматизацията той е от основните персонажи. Двамата с Шекспир имат сложни отношения, ту си партнират, ту си съперничат, ту опитват да поставят другия „на мястото му“ и в тази богата гама от промени. Персонажът Марлоу има по-съществени драматургични функции от Марлоу в сценария. За разлика от други персонажи, които нашият автор Ли Хол е решил като периферни.

В най-новото си изследване „Театърът в България. 1989-2015“ проф. Николай Йорданов ви определя като един от ярките представители на авторския режисьорски театър в България. Всички ваши постановки на варненската театрална сцена също се открояват с авторския ви подход, който започва от превода и адаптацията, за да обхване след това всички компоненти на театралната постановка. „Влюбеният Шекспир“ няма как да направи изключение.

Да, но аз съм радетел на неафиширания авторски театър. Никога няма да видите постановка, обявена като „един спектакъл на Пламен Марков“, написано на афиша с огромни букви. Според мен авторството на режисьора не бива да е гръмко и претенциозно, а би трябвало да е по-деликатно, обогатяващо избраната тема, не толкова узурпиращо територията на драматурга, а прибавящо радикално нова гледна точка към тази тема. А за това кой има право и до колко да променя автора, Брехт има прочута фраза. На въпроса може ли да се променя Шекспир, той отговаря – „Може, който може“.

Много е деликатно да променяш написаното от автора, трябва да знаеш много за него, да умееш да променяш деликатно, но настойчиво, за да променяш радикално, но да е с уважение към автора, неговите идеи, неговия свят, органично и с отговорност към новата реалност.

Зрителите, които не са чели „Вуйчо Ваньо“ на Чехов например, са убедени, че моето представление, това е точно Чеховият вариант, те гледат света на Чехов или нещо, което твърде ясно се римува с него. Всъщност те не усещат и не бива да усещат като външни промените и зад всяка от тях не бива да се появява суетната глава на режисьора-автор на спектакъла. Разликите между интегралния текст, превода и постановката са кардинални, макар да са външно незабележими за човек, който не ляга и става с класическия „оригинален“ вариант на тази пиеса. Същото е и с варненските ми постановки на прочутите пиеси „Ричард III“, „Ревизор“ и т.н. Като съвсем млад режисьор написах студия за вестник „Култура“ – „За режисьорската органика“ и досега съм привърженик на същия творчески подход.

Във вашите постановки „Вуйчо Ваньо“ от Чехов и „Ревизор“ от Гогол се говори и на един естествен за нас език, а всъщност пак става дума точно за една такава елегантна адаптация. Тя не се натрапва, но приближава максимално съвременния зрител до автора.

Опитвам се и във „Влюбеният Шекспир“ базата ми за творческо съавторство да е в този ключ. Освен че много харесвам филма по сценария на Марк Норман и Том Стопард, аз много харесвам и автора на нашата драматизация – Ли Хол, и особено неговия филм „Били Елиът“. В нашата постановка ще се стремим да запазим свободния, даже фриволен дух и остроумието на филма „Влюбеният Шекспир“ и мечтата за творчество от „Били Елиът“. Спомням си колко бях вдъхновен и зарадван, когато ги гледах – брилянтни творби. Потресен бях от забавния, лек, елегантен начин, по който може да бъде поднесена една сериозна материя, свързана с източниците и природата на творчеството. Надявам се в нашата варненска версия за вдъхновението и влюбеността на Шекспир да се запазят тези творчески посоки на търсене. Разбира се, когато се работи с трупата на Варненския драматичен театър, трябва да имаш предвид, че нямаш Джуди Денч, Бен Афлек, Джефри Ръш, Гуинет Полтроу, но и не е особено полезно и смислено да съжаляваш за това. Трябва да се опиташ правилно да разпределиш и по възможност да оптимизираш ресурсите на добрите актьори на тази трупа, защото трябва да постигнеш резултат именно с тях,  да се възползваш максимално от техните възможности. Категорично ще кажа, оптимист съм, че трупата, която събирахме с години, ще вдъхне необходимия дух на „Влюбеният Шекспир“ за свое неповторимо представление, органично и оригинално.

400 години след смъртта на Шекспир не преставаме да се учудваме над парадокса колко малко знаем за самия него, от една страна, и от друга –  колко много е дал той на света на театъра, в който пиесите му продължават да триумфират и днес. Вие сте поставяли в различни български театри „Макбет“, „Юлий Цезар“, „Както ви харесва“, „Сън в лятна нощ“ и „Ричард III“ – абсолютния връх в най-новата история на Варненския драматичен театър с 3 награди Икар. Как стои спрямо тях „Влюбеният Шекспир“? Любопитна ми изглежда тази смяна от класическа драма като „Ричард III към един доста по-хибриден материал като „Влюбеният Шекспир“. Как ще ги сравним едно с друго?

„Влюбеният Шекспир“ е съвременна история със сложни жанрови преплетености. И в „Ричард III“ жанрът не беше предвиден да е еднопланов, но как ще се съотнесат двете представления – не знам. Аз не съм човек, който предварително се опитва да подреди нещата, кое на коя лавица да стои спрямо друго. Това не е моя работа, а на публиката, критиците и театроведите. Разбира се, всяко представление се случва в някакъв контекст и понякога едно и също представление има неочаквано различен отзвук с различните спектакли в различните вечери, в зависимост именно от контекста, от публиката, кондицията, общуването и т.н.. Смяташ дадено представление за еди-какво си, а често, когато иде на някакъв фестивал, особено в чужбина, го възприемат по непредвидим начин. И тук искам да разкажа една история. 

С едно от скорошните ми представления, дипломно за моите студенти от последния ми клас в НАТФИЗ, випуск 2017 – „Бай Балчо споменува“, по стари български текстове, с каквито аз обичам да се занимавам, бяхме на един голям фестивал в Москва. Честно казано, почти бяхме сигурни, че нищо няма да разберат – архаичен текст, записан от почти неизвестен събирач на истории от „народния живот“, външно неатрактивна форма вместо подскачащи млади и пъргави актьорски тела, каквато е мода по такива фестивали и т.н. И най-неочаквано на този форум, на който бяха представени най-добрите руски театрални школи, международното жури ни даде една от двете специални награди. С един текст „куче марка“ на диалектен български език, ние изпреварихме ГИТИС, ВГИК, Шчукин, Шчепкин и други славни руски театрални училища, някои от които с история от три столетия. Формулировката за основание за наградата – „за чистота на жанра и особено истинно актьорско живеене на сцената“, много ме зарадва, не само защото знаем колко трудно руснаците признават достиженията на другите, но по-същественото беше, че това е своеобразно признание за дългогодишния ми интерес към изследване на жанра, като онова средство, което в театъра замества монтажа в киното. Да не говоря, че цялата ми педагогическа кариера и успехите на многото реализирани мои студенти се градят на постоянната ми борба за „истинно актьорско живеене“ на сцената и пред камерата.

Поздравления за това голямо признание за българската театрална школа на проф. Пламен Марков!

Не искам да пропусна, че тези ми театрални изследвания бяха развитие на базата на постигнатото в „Зидарите и попа“ в сливенския театър и „Български работи“ във варненския театър, така че с част от актьорите, с които сега работя, сме били спътници-съавтори по тази пъртина. През 2016 г. заради варненските постановки на „Вуйчо Ваньо“ и „Ревизор“ получих и Золотая муза за талантливо представяне на руската култура в България, и заради спектаклите, и отделно заради превода. Също искам да благодаря за това признание за доверието на варненския театър към моите усилия.

Влюбеният Шекспир ©Варненски драматичен театър

В българската премиера на „Влюбеният Шекспир“, в превод на Пламен Марков, варненските актьори ще се превъплъщават в исторически персонажи: Адриан Филипов като Шекспир, Димитър Мартинов като Кристофър Марлоу, Симеон Лютаков и Валентин Митев представят двама от най-известните актьори по онова време – Нед Алейн и Ричард Бърбидж, Стоян Радев ще е театралният продуцент Филип Хенслоу, Веселина Михалкова е самата кралица Елизабет, мъже играят женски роли, съвсем като в Шекспировия театър. Всичко това изглежда безкрайно интересно, пък и знам, че Пламен Марков никога не посяга към неща, които не са му много интересни.

С удоволствие работя сега над „Влюбеният Шекспир“. Макар и със сюжет от времето на Шекспир и Елизабет, в крайна сметка това е съвременна пиеса със съвременни конвенции. Историята не е толкова биографична за Шекспир и неговото време, колкото иронична спрямо постоянните въпроси кой е Шекспир, дали той е автор на пиесите си, дали не е някой друг, от какво се е вдъхновявал, защо се оженва за жена, доста по-възрастна от него, защо след като тя му ражда три деца, я напуска и повече не живее с нея, без да е разведен и т.н. Съществуват много неясноти около неговата биография. Харесва ми, че той е човек, изцяло в творчеството си и по някакъв странен начин не е медийно-суетен. Неговият съвременник Бен Джонсън старателно издава приживе всичките си творби, докато Шекспир като че е небрежен към саморекламата и неговите приятели събират и публикуват посмъртно съчиненията му. Защо е така и дали е така, никой не знае със сигурност. Но е факт.

Има впрочем и нови факти около Шекспир. В последното академично издание на Оксфордския университет се припознават за пиеси с Шекспирово авторство още шест пиеси, за които компютърният анализ на думите и стила показва авторство на Шекспир или установява, че за някои много известни пиеси, в които неговото авторство има безспорно най-голям принос, би следвало леко му се отнеме едноличното авторство защото налице е съавторство на други известни от това време драматурзи. Единият от тях е Марлоу, персонаж в нашата постановка. Затрудненията за историографите идват от обичайната практика по времето на Шекспир, различните действия в една пиеса да бъдат поръчвани на различни автори за по-скоростно постигане на резултат и печалба от продуцентите като персонажа от пиесата ни Хенслоу. Най-новото развитие на дигиталните технологии обаче позволява, на базата компютърно изследване на лексиката, повтаряемостта на езиковите единици, езиковите обрати, синтаксиса и прочие, да се установява с голяма точност принадлежността на даден текст. И ето че Оксфорд академично ни осигурява отдавна починалият Шекспир да е на пазара с нови пиеси: „Едуард III“, „Двамата благородни придворни“ и т.н., докато за „Макбет“, „Тимон Атински“, „Перикъл“ трябва да дели славата.

Влюбеният Шекспир ©Варненски драматичен театър

Шекспир не спира да ни изненадва. В този смисъл какво да очакваме от българската премиера на „Влюбеният Шекспир“?

Очаквам едно качествено удоволствие и забавление за актьорите и публиката, каквито предполага високата категория на сценария и адаптацията, написани много интелигентно и с отлично чувство за хумор. Темите им не са загубили своята актуалност. С годините все повече се научавам, че по време на репетицията трябва да си най-много свободен. Тогава трябва да импровизираш, а не в предварителната подготовка. Тя е важна, за да знаеш много, но след това всичко трябва да се случва, създава и развива интуитивно и спонтанно, с радост и кеф. Това е близо до концепцията за творчество, застъпена и във филма и в адаптацията на Ли Хол, че практически творчеството на Шекспир до една висока степен е интуитивно и спонтанно свързано с момента на създаването. Вярвам, че истинските неща в изкуството се подготвят от целия ти жизнен и интелектуален опит, но се пораждат спонтанно. Другото е нормативно предопределено и мъртво. Да работиш до края на живота си в нормативно определен от теб или от обществената ситуация стил, независимо дали се нарича критически, или социалистически реализъм, абсурдизъм, експресионизъм, екзистенциализъм, психодрама или „един спектакъл на…“, и какъвто искате друг ограничен в самия себе си театър, за мен би било непоносимо скучно. Да живееш в програмиран свят, това не е територията ми на интерес. В този смисъл се надявам нашата постановка да отрази творческата свобода, с която борави драматургията, да внесе свои оригинални тълкувания, и да бъде „писюр“, както казваше баба ми, която си служеше с много турцизми, а аз си го превеждам за собствена употреба като „нечистофайнически“.