В малкото пространство на галерия „Сариев“ в Пловдив Недко Солаков представя „(Почти) картини“ (6 септември–25 октомври 2019).
Ранни, непоказвани произведения, поставени в „контекста“ на спомените, написани на стените около тях. Не за първи път художникът коментира по този начин свои произведения – малко дистанцирано, обективно, критично даже и (себе)иронично на моменти, поставяйки се в ролята и на зрител,, на „разказвач на истории“, с което е известен, но и на историк на изкуството в някакъв смисъл.
Питах се кое е различното в тази изложба.
Не е само защото става дума за негови ранни произведения – те наистина са шанс за публиката, допусната близо до „младежката стая“ на художника, „която още пази тогавашния хаос и тайни“, до „твърде личното пространство на началата, преди опитността да е заличила колебанията“, както пише в текста за изложбата Георги Господинов. Не е и само защото малката зала предразполага към интимно възприемане и на картините, и на текстовете към тях – това вече идва от опитността на художника. Да овладява пространството така, че да стои цялостно; да потапя зрителя в атмосферата на спомени и разкази, но и да степенува и дозира споделянето. Да го води неусетно през разказите в тяхното преплитане, засичане и преливане между текста и образа. Да спира единия „разказ“, за да продължи другия, и обратното. Да отбелязва и дори да подчертава сантименталността на спомена – сякаш принципно неизбежна при личните спомени, и същевременно да я парира, да я обезсилва, да я поставя на мястото ѝ във времето с попътна уж прозаична или иронична забележка. Това са уменията на вече зрелия художник Недко Солаков, които публиката – поне в мое лице – е свикнала да цени…
Неочаквано за мен в изложбата всъщност е засичането на моите спомени с тези на художника. Разбираемо е, връстници сме, живели сме и сме се формирали в соца, в едни и същи обективни условия, в дадености, които сетивата ни помнят, дори ако не сме ги осъзнавали или пък сме забравили. Например сцената в купето „Във влака“ (1977). Може да се каже, че е социално-критична – с мрачния колорит и с усещането за привична мизерия на пътниците, докато в коридора минава видение, на което сякаш не му е мястото там: призрачна женска фигура, зад която се веят диплите на дълга рокля. Стои като неясен копнеж в картината, а в текста просто „развява лятна рокля“. Защото разказът на стената припомня за тягостното кандилкане часове наред с влаковете – по онова време основен транспорт, за зверската топлина, която извираше изпод седалките от изкуствена кожа през зимата. Това е личният спомен на художника, който е и мой, но ето тази „зверска топлина“ бях забравила…
„Очаквайки я“ (1978) представя самотна мъжка фигура на терасата (вече несъществуваща) на летището в София – на фона на безкрайно сиво небе, долу са пистите и кулата на диспечерите. Текстът около нея разказва историята на Недко Солаков и бившата му жена; в края коментира „леките пинизи в изграждането на картинката“; междувременно споменава реалиите от онова време: монголския кожух (българският му е бил откраднат в Художествената академия), специално оплетения от бъдещата съпруга „шал за развяване“, кокетния каскет, закупен от Прага… Помня от дете тази тераса за посрещане и изпращане на летището. Когато самолетът за мен беше чудо, а посрещането или изпращането му на открито беше вълнуваща възможност да го видя как каца и излита отблизо. Е, самото посрещане и изпращане на близките не ставаше на терасата – там беше само знанието, че те са в огромната машина и че споделяте от дистанция общо вълнение от пътуването. (Тъкмо повод да се замисля за днешното обичайно, прозаично и стандартизирано придвижване със самолет…) Текстът към картината завършва така: „А небето е доста тягостно. Мога да спекулирам, че идва от социалистическия гнет, но няма да го направя, просто защото не е вярно“.
Да, Недко Солаков не спекулира със соца. Онова време си пробива път през образите – в тяхната самота или отсъствие („Изоставен“ 1980; „Люлка“, 1980), през пустотата и оскъдността в интериорите, през отношенията („Хазяйката“, 1978), през детайлите в картините, през смътните мечтания за някакъв по-шарен или поне по-цветен свят („Стрелбище“, 1979–80). Защото сивотата на реалния гнетеше дори и без да е била осъзната.
На няколко места в текстовете по стените Недко Солаков споменава „сребристата живопис“, с която беше известен в началото на 80-те. И за периодичното си сякаш спонтанно връщане към ярката цветност. Поетичното превръщане на сивотата в сребриста (не)реалност впечатляваше тогава като отличителна характеристика на художника Недко Солаков. Обаче, както той пише в текста към „Селският луд“ (1981): „Всички сребристи картини в началото крещяха с цветовете си така, както крещи „Селският луд“. След време направих две картини… с подобни заглавия, и макар че като картини бяха много по-добри от „почтито“ пред вас, в момента този луд ми е някакси по-симпатичен“.
И си мисля, че сивотата, дори и сребриста, беше възможната цветност в публичността на соца. Това е „общата рамка“ в изложбата за Недко Солаков като художник, а и за мен като зрител със спомени от онова време. Случили сме се във времето на „нищо-неслучването“, както точно го определя Георги Господинов. Поради което в тази изложба не виждам носталгия. Никаква.
