0
841

По повод изложбата „Нов социален реализъм“

Изложбата „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм“ с куратор Илиян Лалев е подредена до 17 юни 2017 г. в Галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6.

Преди време, в разговор с моя дългогодишен близък приятел и отличен колега художника проф. Буян Филчев, той спомена, сякаш между другото нещо, което ми направи силно впечатление. „Изкуството, казано донякъде метафорично, много често е или изповед, или проповед“.

Запомних тези думи. Що се отнася до „изповедта“, веднага се сещам за известната формулировка на Василий Кандински относно творческия акт като израз на „вътрешна необходимост“. Художникът, казано простичко, рисува, защото не може да не рисува. Подобна нагласа, да я наречем личностна и донякъде подчертано индивидуалистична, съдържа, разбира се, цяла гама от възможни изходни позиции – от автентичния артистичен жест до егоцентричните и ексхибиционистични напъни на автори, които кой знае защо, са решили, че представляват голям обществен интерес, и не се уморяват да занимават публиката със собствената си персона. Примери около нас за подобни случаи има повече от достатъчно.

Що се отнася до „проповедта“, тук също е налице широк спектър от варианти – от голата дидактика и силно наситените с определен идеологически заряд опуси, до по-нюансираните и нееднозначни пластически послания, които насочват вниманието на публиката към определени важни социални или политически проблеми, без да слагат знак за равенство между изкуство и идеология.

Актуален и съдържателен пример за подобни артистични изяви е изложбата „Нов социален реализъм“, открита в залите на „Шипка“ 6 с куратор Илиян Лалев. Този художник не за пръв път се изявява, освен със собствени опуси, и като автор на различни художествени проекти. Този факт е сам по себе си твърде симптоматичен – очевидно е налице обществена потребност от определен тип изложби, които фокусират вниманието към парливи, недоизказани в публичното пространство или направо игнорирани въпроси от общ интерес. Когато голяма част от действащите и активно работещите куратори у нас са заети със съществено различаващи се от подобна ориентация задачи, с тях може да се заеме и човек, който не се числи формално към тази тънка професионална прослойка. Така художникът, в случая Илиян Лалев, освен участник в самата експозиция, се превръща в своеобразен мотор, в двигател на съответната изява, движен не от личностни или от егоистични мотиви, а от ясното съзнание за важността на повдигнатите проблеми. Мисля, че не само повече или по-малко специализираната публика, но и по-широките зрителски кръгове имат нужда от подобни манифестации пред вид значителната социална летаргия и индиферентността, както и опростачването, което успешно прогресира като резултат от завладяващата всичко и всички масова култура от най-долнопробно естество, заливаща ни безспир от малкия екран и от таблоидите (последните очевидно доминират вестникарския пазар).

Мотото на изложбата – „Нов социален реализъм“, въпреки донякъде „революционната“ си конотация, издава точно този стремеж, който, струва ми се, в условията и във времето, в което живеем, е напълно оправдан. Илиян Лалев е подбрал много силен екип от утвърдени и по-млади автори, които ни предлагат различни гледни точки (в най-различни форми и медии – от „добрата стара картина“ до видеото) към сложните въпроси на актуалното ни битие. Основните цели и задачи са добре формулирани от самия куратор в нещо като малък програмен манифест.

Основният парадокс, според мен, се съдържа в това, че изкуството, демонстративно (и психологически погледнато, съвсем справедливо и обяснимо!) отказало се от идеология, в първите години на т.нар. „преход“, се връща, но на друго равнище на спиралата на времето, отново към социалната проблематика в нейните най-остри и конфликтни точки. Ако погледнем на визуално-пластическите форми от позицията на тяхната преценка като своеобразен индикатор, като „симптом“ на социума, би следвало да си направим доста нелицеприятни изводи за характера и специфичните черти на обществото, в което живеем. Такъв е един от важните изводи от настоящата изложба.

Нямам възможност, а и в случая не е моя цел да се спирам подробно на отделните авторови участия, всяко от които представлява определен интерес и може, естествено, да провокира както адмирации, така и критични реакции. Това е напълно естествено.

Впрочем, думата е намерена – „провокация“! Изложбата „Нов социален реализъм“ е една провокация към способността ни да бъдем рефлексивни, самокритични и ангажирани по същество. А може би крещящите противоречия, които изпълват днес живота ни, не са чак толкова чужди и несвойствени на изкуството?