0
527

Чувството за ритъм, най-атавистичното в човека

Снимки Стефан Джамбазов

„Ритъмът има много лица, много проявления. Ние живеем непрекъснато в ритъм. Говори се за забързания ритъм на нашето време. Ритъмът е най-атавистичното в човека. След това е дошла мелодията, дошло е познанието, дошла е и речта дори. Ритъмът е първото“. Това каза музикантът, композитор и преподавател проф. Христо Йоцов на срещата с учениците от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ в София.

Срещата е част от проекта на фондация „Въпреки“ „Европа през младите в изкуството“, подкрепен от Програма „Европа“ на Столичната община. Той се реализира и в партньорство и с НУИИ „Илия Петров“. Началото му сложи изложба на непоказвани творби на Едмонд Демирджиян в галерия „Дебют“ към гимназията. Изложбата неслучайно е озаглавена „Ритъм“, защото Еди бе, както се казва, най-добрият барабанист сред художниците и най-добрият художник сред барабанистите. Изложбата е подготвена от изкуствоведката Мария Василева, съмишленичка на Еди в неговия творчески път. Тя се отзова на поканата на фондация „Въпреки“ за среща с учениците и с Христо Йоцов, близък приятел с художника. Христо Йоцов е ученик на проф. Добри Палиев – забележителен български перкусионист, композитор и педагог, основател на българската школа по ударни инструменти. Всъщност проектът е посветен на него, поводът е  90-годишнината от рождението му. Но затова след малко.

Мария Василева и Христо Йоцов

Връщаме се към срещата в препълнения салон на Художествената гимназия в София. Христо Йоцов: „Не случайно първите песни в Африка са строфи, създадени във връзка с движенията по време работа. Например на памукоберачите – навеждането, движението на ръцете… Вие може да слушате музика, може да не слушате, но главите ви не са празни, когато рисувате. Аз, например, чувам всеки един музикален акорд с цвят. Отделните акорди в една песен или в пиеса, която свиря, ги определям цветово. И когато свиря на барабани, чувам музиката на моите колеги около мен в цветове. Много често това ме ориентира. Защото, когато дойде този акорд, който за мен е жълт, аз знам къде съм в парчето. В него има цветови образи, с които боравя по време на свиренето. Защото когато човек свири или рисува, той изобщо не мисли за тези неща, които учите тук. Нито за теория, нито за история или форми. Когато човек започне да свири или да рисува, той забравя за всичко това, което е научил, и се отдава само на емоцията и на порива. Обаче трябва да е минал през ученето.“

Преди това и музикантът, и Мария Василева, разказвайки за Еди Демирджиян, бяха говорили за неистовото му желание да проникне в тайната на изкуството – и на изобразителното, и на музикалното. И за връзката между двете изкуства.

Картини от изложбата на Едмонд Демирджиян в галерия Дебют

Христо Йоцов: „Ние изобразяваме със звуци, а вие изобразявате с образи. И тези неща по някакъв начин правят едно цяло. Всъщност Еди Демирдижиян това правеше в своя живот – обединяваше рисуването със свиренето на барабани. И аз съм сигурен, че във всяка ваша творба, във всяка скица може да се намери ритъм. И Еди Демирджиян точно това правеше. Еди беше маниак на тема свирене на барабани, много повече от всички нас, които се занимавахме с тази професия. На практика той печелеше от рисуване и влагаше всичко в купуване на ударни инструменти. Беше наел едно ателие, което беше разделил с полупрозрачно фолио – в едната част беше ателие за рисуване, а в другата – мощна звукова апаратура и огромно количество ударни инструменти.“

Едмонд Демирджиян с неговите барабани, снимка личен архив

Еди винаги бил готов да научи още нещо и да извърви пътя в музиката, който е извървял и в изобразителното изкуство. В това му е помагал и Христо Йоцов. Еди е записвал неговите „лекции“, така се събрали над 20 часа разговори. „Еди в един момент разбра, че има нещо зад това – музика, хармония, композиция и т.н. И положи страшно много усилия да се ограмоти, да чете и напредна много в тази област. Така че освен интуитивната страна да има и нещо рационално, с което да захранва тази емоция, за да бъде тя убедителна“, разказа Христо.

А Мария Василева добавя: „Едмонд цял живот се опитваше да намери истината в изкуството. Искаше да проследи всички произведения от най-древни времена, особено от времето на модернизма и да разбере принципите, по които са създадени тези произведения. И защо Сезан е бащата на модерното изкуство, какво Пикасо е направил… Да разбере докрай всички проблеми, свързани с композицията, с колорита, с линията, с петното – светло, тъмно. Никога не се примири с това, което вече знае. И до края на дните си ходеше с едни листчета. Не бяха просто листчета, на които да скицира някакви гениални идеи, а листчета, в които анализираше всичко, което вижда около себе си. Дали ще бъдат произведения, или някакви интересни образи. Така ходеше и по музеите – много бързо, избирателно. Избираше няколко работи, които според него бяха страшно важни, след което часове наред разсъждаваше защо тази работа е направена точно така, какви са принципите. Това е много важно знание. В този смисъл той беше един класически модернист. Имаше такова отношение към изкуството.

Историята на изкуството е натрупване – неща, които следват едно след друго, които трябва да се знаят в детайли, за да се надгради нещо над това. Позицията на Едмонд беше такава – класическа, модернистка позиция – ние изследваме, трябва да знаем всичко, което се е направило преди нас, и знаейки, ще можем да дадем нашия принос към световната история на изкуството. Това теоретично знание той се опитваше да придобие и в музиката. Много трудно, разбира се, защото когато не си учил солфеж и основните предмети, някак си е почти невъзможно да наваксаш. Не случайно той се срещаше толкова често с музиканти, говореше с тях, преследваше ги – барабанисти, пианисти и композитори с тази невероятна жажда да научи нещо повече. Това идва от желанието му да свири някак живописно. Поне човек имаше такова усещане. Не случайно неговият кумир беше един барабанист – Terry Bozzio, който свири на същия гигантски комплект ударни.“ 

За още много неща стана дума в този разговор. За това, че не можеш да постигнеш нещо голямо в изкуството, ако не си отдаден. Че няма нужда да се свиваме в своята черупка и да не вярваме, че сме част от световната културна сцена. Да бъдем любопитни към всичко, което става не само в тясната ни област на занимания. Да намерим баланс между днешното и това, което е било преди. То да се знае, иначе няма на какво да стъпиш. И че трябва да станеш толкова добър, та да няма начин да не те забележат. „Човек трябва да е готов да посрещне късмета си“, обобщава Христо Йоцов. А Мария Василева добавя: „И да преследва това, което иска да разбере и научи – да полага тези усилия и да се чувства като част от световната сцена.“

Младите перкусионисти от Музикалното училище

Срещите на учениците в рамките на проекта ще продължат. В началото на април ще се срещнат със свои връстници от Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София. Там ще научат още за ударните инструменти от състава на дъщерите на Добри Палиев – Мария и Искра Палиеви. А младите музиканти ще свирят на 12 май на „Цар Самуил“ в София. Тогава за втори път улицата в сърцето на столицата, където се намират галериите „Париж“, „Контраст“, „Астри“, „Интро“ и др., ще се превърне в център за изкуство, в зона без автомобилно движение. 

Ученици ще рисуват и ще покажат свои картини, а на сцената ще звучи перкусията на студенти от класа на Асен Аврамов, още един ученик на Добри Палиев. Ще се изявят и други музиканти, сред които и скулпторите Мартиан Табаков и Мартин Трифонов с техните скулптурни ударни инструменти, които бяха демонстрирани и миналата година на същата улица.

Мартиан Табаков и Мартин Трифонов отново ще свирят на ул. Цар Самуил

Преди време в разговор за въпреки.com Христо Йоцов беше споделил какво се стреми да предаде на своите ученици: „Искам да ги науча на абсолютно всичко. Става дума за изграждане на личности, а не просто за техника на свирене. За изграждане на характер, на отношения, на музикален професионализъм… За широка култура, за приспособимост, за оцеляване…, както навремето ме учеше моят учител и духовен баща Добри Палиев. Той е в основата на всичко, което правя – това е една стабилна база, която той формира в 99% от учениците си. А те са много, защото той основа школа, която е призната в много страни по света. Неговата система се преподава и в Европа, и в Америка. Той беше преподавател и в Музикалното училище, и в Академията за един дълъг период – поне 11-12 години, през които нямаше как да не бъдеш достатъчно облъчен с това, което той носеше, за да го запазиш за цял живот“.

текст: Въпреки. com