0
743

Театърът, голямата ми любов

z3
Илка Зафирова

С актрисата, която на 27 март ще получи наградата Икар на САБ за изключителен творчески принос към българския театър, разговарят Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.

„Театърът е голямата ми любов в живота. Много е приятно киното, но то изисква и други средства, и друго участие. В киното снимаш няколко дубъла и каквото – това е. Режисьорът го запечатва и ти после не можеш да го поправиш никога. А често уж играеш главна роля, само че при монтажа режисьорът решава, че не си му толкова необходим. И не че лошо играеш, а просто така му се подреждат нещата в главата. Докато в театъра всяка вечер е различно”, казва в разговор за сайта въпреки.com актрисата Илка Зафирова.

Поводът за този разговор е, разбира се, нейната награда Икар за изключителен творчески принос към българския театър. Тя ще й бъде връчена на 27 март в Народния театър „Иван Вазов” на церемонията на Националните награди „Икар” на САБ. Но това, което казва за театъра, не е по повод на тази награда, а е нейно вътрешно убеждение.

Между киното и театъра

„Слава Богу, има два-три филма, в които съм много щастлива, че съм се снимала: „Вълчицата” (реж. Рангел Вълчанов), „Вампири, таласъми” (реж. Иван Андонов), „Бялата стая” с режисьор Методи Андонов, „Дами канят” с Иван Андонов. Имам няколко филма, иначе съм снимала някъде 25-30, даже бях изненадана, когато прочетох в някаква енциклопедия”, казва тя. И добавя, че театърът е нейното истинско амплоа и предизвикателство. „Зависи от твоето състояние, което трябва да преодолееш, зависи от публиката, защото веднага се усеща дали публиката те харесва. Някъде на 10-ата или 15-ата минута вече усещаш… При по-лек спектакъл ако на петата минута долу салонът се разсмее, един актьор от нашия театър като излиза навън, казва: „Готови са!”. Ако не се разсмее публиката: „Оле, как ще вървим нататък?”, казва с усмивка Илка Зафирова.

z2
Илка Зафирова и Апостол Карамитев в „Бялата стая“ на режисьора Методи Андонов, снимка архив на Българска национална филмотека

„Приятно е в киното – винаги попадаш в различен състав от партньори, при различен режисьор, снимаш на различни места, понасяш студ или крайна жега, т.е. в други условия си поставен и трябва да си крайно съсредоточен. Много пъти нямаш очите на партньора срещу себе си, а снимаш срещу камерата”, продължава за разликите между двата вида актьорски превъплъщения Илка Зафирова. И добавя, че в киното много трудно се създава комедия, защото „го няма този смях отдолу, който ти дава крила и ти литваш нагоре”.

Началото в театъра

Връщаме се към нейното житие – битие, пак свързано с театъра – голямата й мечта и любов. Следвала две години френска филология в Софийския университет, напуснала, за да кандидатства в тогавашния ВИТИЗ. А по онова време не е възможно да кандидатстваш, без да си напуснал специалността, която следваш. Не я приели, пък и не можела да се върне да довърши следването си в университета. Не я одобрили, въпреки че стигнала до последния кръг, защото щяла да внесе буржоазно влияние. „Вероятно идва от това, че бях по-нестандартна като външен вид – ходех с червени или черни чорапи, бях шумна, пеех, винаги съм си изразявала позицията. Тогава може да е била много глупава, но си е била моята позиция и оттам тръгна. Някои даже говореха, че съм дъщеря на фабрикант. Много съжалявам, че не съм, сега нямаше да се занимавам с всичкото, което е”, смее се Илка. Но тогава Комсомолът бил много силен и се намесвал във всичко. Нейни приятели й казали, че може да отиде в Смолян, където директор на театъра бил Тодор Андрейков (театровед по образование, кинокритик, режисьор и сценарист, един от първите кинокритици, наложили световното кино в България). „Една от най-големите привилегии, които съм имала в живота си, е да бъда близо до Тодор Андрейков и да останем приятели – да го дишам, да го знам”, казва за него Илка.

В онези години имаше възможност и незавършили съответното образоване да работят по преценка на ръководството на даден театър заради своя талант, т.нар. член 9. За сегашните млади и хората, които не знаят онова време, това е неразбираема отживелица. Но тези административни догми решаваха съдби на хора, особено в областта на изкуството. Не че сега е по-добре учили-недоучили да ограмотяват нацията… Но това вече е друга тема. След като подала молба за назначаване в театъра, един ден й се обадили по телефона. Дигнала: „Другарю, може ли другарката Зафирова да се обади?”. Тя отговорила: „Другарката е на телефона.“ Илка се смее с плътния си глас. И я повикали да играе. Всъщност в основата за нейната покана бил Рангел Вълчанов, който правил спектакъл там и с когото се познавала от София.

И така започнала една прекрасна година в Смолян, защото там имало една група, завършила ВИТИЗ. Имала късмета да попадне сред мощни актьори, хора мислещи, почтени. Това е театралният сезон на 1960/61 г. За премиерата на „Юстиниянова монета” от Иван Радоев в постановка на Рангел Вълчанов пристигнали 200 души от Киноцентъра. Рангел Вълчанов вече бил направил филма „На малкия остров”. По това време й дал да прочете сценария на „Лачените обувки на незнайния войн”. (Филмът е реализиран чак през 1979 г.) Илка само коментира какво би станало, ако са му разрешили да го снима тогава, 18 години по-рано особено и след международния успех на „На малкия остров”. Да добавим, че филмите от чешката Нова вълна все още са били в зародиш, а това е времето на „Сладък живот” (1960 г.) и „8 1/2“ (1963 г.) на Фелини… И много далече в бъдещето е неговият „Амаркорд” (1973 г.).

z4
Илка Зафирова във „Вълчицата”, реж. Рангел Вълчанов, снимка архив на БНФ

А в Смолян по това време Илка Зафирова имала проблеми с дрехите… От Партията поискали да си свали ямурлука, нещо от типа на съвременните канадки. Такава била модата – ямурлук от лама, но нейният бил от дреб, купена от пазара, майка й го ушила. Даже получила ултиматум, ако не престане да го носи, ще трябва да напусне града. Възмутила се, но все пак престанала да го носи. „Реших, че е малък компромис, за да правя театър и да бъда с тези хора”, казва тя.

След сезона в Смолян отново си подала документите за ВИТИЗ, пак получила отказ. Документите се одобрявали от кварталния отговорник от ОФ и заключили, че изобщо не може да кандидатства във висше учебно заведение. Но баща й искал да разбере защо. Станало ясно, че от отечественофронтовската квартална организация написали, че е направила опит за бягство през границата, понеже била в Смолян. „При тези пътища аз съм идвала два пъти в София и майка и татко дойдоха един път, за да ме гледат”, разказва тя.

Обвинението отпаднало. Но вече била изпуснала срока. „Следващата година кандидатствах, стигнах до последния кръг. Отново имаше приказки за буржоазно влияние. Моят професор, най, най-светла му памет – Моис Бениеш казал: „Искам го това момиче в моя клас!”. Мои приятели комунисти са гарантирали за мен. И най-после влязох във ВИТИЗ, а това беше удивителна среща”.

Приятели от детинство

И тук актрисата споделя за близките си приятели евреи от детските години. „Родена съм на ул. „Христо Ботев” и „Св. Св. Кирил и Методи”, след това се преместихме на „Антим Първи” – старата София. Половината род живеехме в тази къща. В този район, който днес е зад МОЛ-а, имаше много евреи и много цигани, живеехме си страхотно. Те бяха деца на музиканти, на циркаджии. Ние – еврейчета, циганчета и българчета – бяхме една страхотна банда. Ходехме си на гости. Там се намираше 51-о училище, което беше еврейско – в първо и второ отделение учех в други училища, но когато бях в трето отделение, това училище стана смесено. То беше най-близо до нас и майка и татко ме прехвърлиха там, все още имаше малко българчета, основно бяха еврейчета. Но аз бях на далавера, защото тогава организацията „Джоинт” пращаше колетчета и аз ядях шоколад, те ми даваха. От тях получавах батистени блузки, дрешки. А в 1949-1950 г. какво изобщо беше тук! След това във ВИТИЗ попаднах на проф. Бениеш, след което имах дългогодишни срещи с Леон Даниел, с Ицко Финци, да е жив и здрав, и с Валери Петров, Боже! Така, че целият ми живот по някакъв начин е свързан с евреи!

„Тези хора са на световно ниво, това ни звучи страшно, но те са достойни за където и да е”, казва емоционално Илка Зафирова, която като че ли наистина има нужда да сподели нещата от живота си. Щастливи сме, че го прави пред нас.

Знакови роли

Връщаме се обаче към знаковата й роля във филма „Вълчицата” с режисьор Рангел Вълчанов. „Бях във втори курс, когато дойде „Вълчицата”. Аз не съм избрана, защото Рангел ме познава от Смолян. Беше сигурно, че аз съм сред тези „вълчици” от ТВУ-то, които са около Вълчицата; с някаква роля, макар и малка… Той направи кастинг и с мен и успя да ме разплаче жестоко, да ме изнерви и, изглежда, това е една от причините да повярва, че съм лесно манипулируема. Изнерви ме, защото уж Оскар (Кристанов, съпругът й) вече говорел, че жена му ще играе Вълчицата, което изобщо не беше истина… Снимахме „Вълчицата”, после нищо не снимахме години наред. А аз все му казвах: „Бе, Рангеле, става дума за съмишленици. Не става въпрос да ми дадеш главната роля”. И все му давах за пример Бунюел как във филмите му понякога само преминава Франсиско Рабал, важното е, че му е приятел. И накрая дойде „Немирната птица любов”, където имаше едно откъсче като лек намек за извинение”, казва Илка.

Въпреки филмите обаче все я теглело към театъра. Но не й се получавало. Накрая направила някаква сложна комбинация – Иван Попйорданов (тогава директор на Киноцентъра) я назначил в киното с препоръка да бъде и актриса в театър „София”. Когато отишла, тъкмо Николай Люцканов бил напуснал театъра и директор станал Кольо Георгиев. Последвала една неясна година, преди да я назначат. Това било през 1977 г., сградата на театъра била съвсем нова. Не само в театър „София”, във всички театри актьори били назначавани справедливо след гледания, но голяма част просто били вкарвани, припомня тя. По времето на соца парите не били проблем, за съжаление, и театърът можел и 120 души да назначи. „Нямаше значение дали ще играеш или не“, казва тя. Идвал някой посредствен режисьор и се знаело предварително, че постановката ще е обречена. Но това нищо не променяло – всеки си получавал законната заплата.

Раждането на Малък градски театър „Зад канала“

Съставът в театър „София“ бил огромен и когато започнала Промяната, направили едно събрание, на което мнозина се надигнали срещу Крикор Азарян. Той си подал оставката и напуснал, започнала се кампания и срещу Илия Раев. „Аз много го обичам, той беше партиен секретар и напусна. Когато те си тръгнаха, Коко беше ужасно разтроен. С Тодор Колев отидохме моментално у тях, Тодор също си подаде оставката. На другия ден Руси Чанев ми се обади и каза: „Ило, ние тук с Невена (Мандаджиева) и Калина Попова сме готови да напуснем театъра. Ти присъединяваш ли се?”. Аз казах: „Абсолютно, веднага!”. Тогава се замислихме кои са хората, с които искаме да продължим. Не знаехме къде отиваме. Трябваше да изразим нашето несъгласие от това, което се случи, което се говореше от наши колеги на въпросното събрание. Събрахме се някъде 16-17 души и режисьорът Борислав Чакринов”, така Илка разказва как се създава Малък градски театър „Зад канала” – нейният театър. Никой от тях не мислел да напуска професията и искали да имат режисьор, когото ценят и с когото са свързани. Имало два варианта как да продължат – единият в читалището в „Младост”. А Руси Чанев казал, че ако трябва, ще отидат в Смолян. Все пак, благодарение на изключителния хъс, убеденост и комбинативност на Чанев станало така, че те успели да се преборят за Малкия театър. Това било узаконено с указ от Парламента през 1990 г.

z6
Сцена от „Човекоядката” от Иван Радоев в Малък градски театър “Зад канала”, снимка архив МГТ

„И така започна любимият ми Малък градски театър „Зад канала”. Едно специално място – като пространство намирам, че от Бога е дадено, такова мънинко, сладичко. И както ние се смеем, няма къде да се скриеш да кажеш нещо срещу някого. Няма как да си направиш клюката. Затова сме известни, че при нас няма такива истории. Благодаря на Бога, че съм там. Сега играя в два спектакъла –   „Недоразбраната цивилизация” на Теди Москов и „Човекоядката” на Бина Харалампиева”, казва Илка.

Театралната ситуация

Питаме я и за театралната ситуация сега у нас. Тя не иска да коментира финансовата страна. Общинските театри по думите й са в по-добра позиция. „Разлика в заплатите няма, те са горе долу еднакви, но общинските театри успяха да вкарат тези допълнителни материални средства, които зависят от това какви приходи има театърът и съответно от участията. Досега никога не сме имали проблеми с редовното получаване на бюджета. Даже имаме и ремонти, за които успяваме да извоюваме пари от Общината. Мога да кажа само най-добри думи за Общината в това отношение. Докато в държавните театри, виждам, има много големи проблеми. Знам, че колеги от извънстоличните театри ще кажат: „Лесно й е на нея, тя си е в София“. Не съм била все в София, първо, и второ – за съжаление, много от провинциалните театри са съвършено безсмислени. Съвършено безсмислени. Една от големите причини са сградите – те се оказаха голям проблем. Тези безумни сгради, които се настроиха и които могат да стават площадки за хеликоптери. Например Враца – идеална сцена хеликоптер да кацне там. Да не говорим за Велико Търново, за Смолян, за Сливен, за Търговище. Аз съм играла навсякъде. Тези сгради са направени за партийни конференции, без мисъл за театъра. И сега големият проблем е какво да правят със сградите? Да не говорим, че студът е ужасяващ. Викат: „Навремето си беше топло, беше хубаво“. Да де, ама защото на времето беше толкова  безсмислено топло – затова сега се мръзне”, казва актрисата.

z5
Илка Зафирова в „Недоразбраната цивилизация” на Теди Москов в Малък градски театър „Зад канала”, снимка архив МГТ

„А какво означава цената на билетите? Билети по 5 лева за двама – това ме обижда, подценява моето изкуство. В моловете за един тъпанарски американски филм даваш по 12 лева. Един софийски театър даваше не знам какво намаление за 14 февруари, ако двама влюбени се целунат пред касиерката… Това не е ли чудовищно? Това обезсмисля целия ми професионален живот. Аз съм вече близо 50 години на сцената. И какво, какво… Не се разпределят правилно парите. Сигурна съм, че има хора, които имат желание, но не могат да дойдат в театъра. Понеже невежеството на по-голямата част от така наречената политическа класа е фрапантно, на тях им дреме…”, казва с горчивина Илка Зафирова. И дава един пример от първите години в Малък градски театър „Зад канала”, когато били всичко – и гардеробиери, и реквизитори. „Идва на премиера един „бизнесмен” запъхтян и вика – не можахте ли да го забавите… Кое да забавим – да не откриваме паметник, да дръпнем чаршафа по-късно… Той не знае на какво идва“, разказва Илка, която в този момент била на гардероба.

Отчаяна е от морала в сегашното ни общество. Но все пак, когато вижда млади хора с идеи, си казва: „Слава Богу, тук не останахме само баби и дядовци, прости, невежи, ужасни хора“. Но е потресена от това, че чува възрастни жени да псуват по-вулгарно от мъжете. И то не заради някаква несправедливост, която засяга всички… За всичко си има причини, казва тя, но не иска да коментира агресивността. „Разликата в бита на хората стана наистина фрапантна. И идва до голяма степен от това, че най-богатите са недостойни хора и богатството е крадено. Да погледнем милиардерите в другите, „белите”, страни. Откъде са тръгнали, къде са стигнали и кога са стигнали. Ама ония там бачкат”, казва отново с горчивина тя.

z7
Илка Зафирова получи миналата година наградата Аскеер за водеща женска роля за участието си в „Госпожа Клайн” от Никълъс Райт, постановка Стилиян Петров в Театър 199 „Валентин Стойчев”

Питаме я дали все пак изкуството, културата не са станали излишни. Как може да ме питате това, възмущава се Илка Зафирова. „Не могат да бъдат излишни, не са излишни. Много хора ме спират по улицата и ми благодарят. Виждам колко хора ходят на изложби, колко книги се купуват, независимо че са от по-лекия жанр. Но винаги имам надежда. Аз виждам, че ако на двама-трима млади хора им хареса това, което правим, то не може да не започне да ги променя по някакъв начин. Има хора, които не са стъпвали на театър и нямат необходимост от него. Това е страшно, но вярвам, че двама- трима като кажат: „Ела, да видим това“… За съжаление, промяната става много бавно, давам си сметка, но виждам какви млади музиканти имаме, какви архитекти, какви художници, не са напуснали всички… То не е възможно без изкуство и във всяко време са раждат хора талантливи, които имат вътрешна потребност. Това е дарба Божия и държавата трябва да помага. Голяма част от изкуството рядко е бизнес, от който може да се печели. За това трябва да се помага”.

А за себе си казва: „Иска ми се, докато се чувствам с енергия, още малко театър да направя. За здравето ясно, това Господ ще реши, но не искам да ставам в тежест на дъщеря ми и внучката ми. Иначе не бих се оплакала от живота си. Първо, работих това, което искам, и най-важното – това, което, мисля, че нося в себе си. Животът ме срещна с някои от най-прекрасните хора, които живеят в тази страна. Моите приятели от едно време са Иван Кирков, Коцето Павлов, да не ги изреждам сега, аз съм общувала с най-светлите от моя гледна точка умове и сърца на тази страна. И другото, което не само аз мисля. Времето, в което живяхме, и аз не знам вече как да го наричам – тоталитаризъм ли, комунизъм ли, социализъм ли, все едно – това време, в което премина младостта ми. То всъщност изяви най-доброто в много от нас, защото тогава ние трябваше да бъдем много комбинативни, трябваше да бъдем активни, трябваше всичко да знаем, да виждаме, да разбираме. Имам предвид хората, които са били без благодетели, независими от партии… Е, никога не съм имала звания, никога не съм получавала голяма държавна награда. Голяма работа. Важното беше, че се срещах и общувах с тези хора”, казва Илка Зафирова.

Снимки Стефан Джамбазов, архив на МГТ „Зад канала” и БНФ

Текстът е публикуван в сайта Въпреки.