Гастролът на Варненския драматичен театър внесе оживление в разграфения театрален живот на столицата през февруари, струпа критична маса театрали на едно място, активира непринудена обмяна на мнения и оценки.
Три вечери подред шествието от зрители се придвижваше от театър на театър (описвайки странен йероглиф между Сатирата – Сфумато – Театъра на армията), за да разчете посланието на пътуващите варненски… апологети на театъра. Наричам ги така, защото това турне би могло спокойно да мине под мотото „Апология на театъра“. И ето защо.
Трите представления – „Криворазбраната цивилизация“, „Брак по принуда“ и „Едноокият цар“ – бяха много различни като жанр, стил и настроение, далеч не бяха съвършени и самодоволно улегнали, но ако трябва да се опише накратко тяхното общо кредо, то би звучало така – желание за директно общуване с публиката, търсене на автентична връзка актьор – зрител в полето на специфично театралното, поклон пред театъра и неговата символична ценност, пред неговата мисия.
Стоян Радев-Ге.К. е режисьорът на най-необичайната „Криворазбраната цивилизация“ в историята на българския театър. Вместо потури и сукмани на сцената дефилират елегантни бели ретро тоалети, вместо дюкяни и ниски одаи пред нас е широко отвореното пространство на някаква гара, а отгоре е надвиснало звездното небе (сценография и костюми Даниела Николчова). На този универсален фон тезисната и етно ориентирана комедия на Добри Войников изпада в безтегловност; извън своите характерни координати тя звучи като сигнал от далечна звезда, труден за дешифриране. Архаичният език, запазен и дори подсилен от актьорите, често звучи наистина неразбираемо, особено за по-младите зрители. Затова пък нарочно вплетените интермедии – един монолог от „Чайка“ на Чехов и документални откъси от общински и парламентарни събрания от миналия век, обсъждащи дали да се финансира, или не театралното дело в България – звучат съвсем кохерентно и актуално, сякаш сочат далновидността на хората, живели някога, и късогледството на днешните самодоволни управници, които затварят театри и се гордеят, че са спестили някой лев. Тази икономика на духовната мизерия е новата „Криворазбрана цивилизация“ според авторите на спектакъла.
Думите от старите архиви звучат като апология не само на театъра, но и на онези отишли си времена и хора, за които делото по изграждането на един театър е бил цивилизационен избор, независимо от тежките финансови времена, а те не са ли константна величина? Нима през 1921 г., когато с дарения от гражданите се създава Варненският общински театър, хората са били по-добре обезпечени финансово?
Дали публиката разбира, че в спектакъла на Стоян Раден Ге.К. става дума за пътуваща театрална трупа, за бездомни, обречени на театъра артисти, които играят една безкрайна „Криворазбрана цивилизация“, от която само смъртта може да ги отърве? Дали моментът на отчуждението е сценично и логически артикулиран – една по-голяма яснота на режисьорския почерк само би помогнала на този амбициозен спектакъл в комуникацията му със зрителите.
В „Брак по принуда“ (по Молиер) режисьорът Пламен Марков ни връща към изворите на европейския театър, към изкуството на странстващите комедианти. Тук също е използван похватът на театър в театъра – „Трупата на Маскарил“ представя два фарса върху малка дървена платформа. Спектакълът е изработен с чувство за историчност и отлична жанрова ориентираност – така, че да изглежда уж набързо направен, леко некоординиран и импровизиран, каквито са били и фарсовете, представяни по площадите по времето на Молиер. Същевременно, тъй като всеки истински фарс е злободневен, репликите към публиката са актуализирани спрямо днешния ден. Пролозите, в които актьорът Стоян Радев разговаря със зрителите, са забавни и задават жанровите правила, на които зрителите трябва да се подчинят, а Николай Божков в ролята на Сганарел умело и с очевидно удоволствие води действието в първия фарс. Дискусията му с двамата ексцентрични философи Панкрас и Марфуриус (Николай Кенаров и Адриан Филипов) относно ползите и вредите от женитбата е един от най-смешните моменти в спектакъла, въпреки че и тримата запазват сериозните си изражения и не се усмихват нито веднъж.
В спектакъла на режисьора Петър Денчев „Едноокият цар“ актьорите също са получили свобода на действие, така че с удоволствие и самочувствие изграждат персонажите си. Пиесата на младия испански драматург Марк Креует задава въпроси, които са доста актуални и за българските зрители: кой e агресорът – протестиращите на улицата, или тези, които изпращат полиция, за да ги разпръсне? А полицаите, те от кои са? От страната на манипулаторите, или на манипулираните? Пиесата е много хитро композирана като поредица от въпроси, които уж намират своите отговори, но и тези отговори се оказват някак късогледи, „еднооки“ и непълни. Самите персонажи са ненапълно реализирали се хора, които само смътно се досещат какво биха искали от живота; те имат скромни, любителски и съвсем недоходоносни успехи в много тесния кръг на домашната гурме кухня (Лидия на Милена Кънева), на алтернативния театър (Сандра на Биляна Стоева) и на кварталния фестивал за късометражно документално кино (Игнази на Пламен Димитров). Като че ли най-добре „разгърналият” се в живота, при пълно припокриване на възгледи и добре платено занимание, е самодоволният и простоват полицай Давид на Симеон Лютаков, ръководител на „звено за управление на масите“. Впоследствие неговото социално самообладание ще пострада най-много и той ще се принуди на колене да моли Игнази (Пламен Димитров) да му „отвори съзнанието“ за това как Системата манипулира масите. Актьорите иронизират своите персонажи, показват ни ги затворени в техните си идеологеми и хобита, което именно ги прави неспособни да видят общата, по-широка картина на съвременната човешка ситуация. А публиката се смее много.
„Написах пиесата по истински случай, станал в Барселона, който ме притесни – казва авторът. – Едно италианско момче остана без око по време на протест, но случаят не попадна в медиите. По време на репетициите се случи още един подобен инцидент в Барселона – едно момиче на име Естер Кинтана беше ранено по време на уличен протест и загуби едното си око. Беше ни страх, че публиката ще ни упрекне заради комичния тон, с който обсъждаме един толкова пресен (и трагичен) инцидент, но напротив – на публиката й се хареса. Искам да кажа, че комедийният жанр има голяма сила и понякога е подценяван, а именно той събужда у хората нуждата да разсъждават над важните теми от живота.“
В края на спектакъла актьорите и прожекторите внезапно се обръщат към салона и актьорите ни питат с надежда дали имаме отговори на зададените от спектакъла въпроси.
